От сърцето ми – с любов

От сърцето ми – с любов

Мои малки палавници умни!
Мои нежни, крехки цветове!
Мои първи и последни ученици,
с камбанки – нежни гласове!

С вас играех, пеех, учех и се смеех.
С вас минаваха и мойте часове.
Колко топла обич ви дарявах
и разкривах много светове!

Търпеливо, само с обич вървях.
Но достигах до вас и ви казвах:
– Приятели мои, аз усещам къде ви боли
и какво ви вълнува.

Кажете ми, не бойте се от мене.
Ще ви помогна там, където трябва и мога.
Нали сте чули, че споделената радост е двойна,
а споделената мъка – наполовина остава.

И започваше тогава съвместното ни пътуване.
Вървяхме, не спирахме.
Напред и нагоре. За да стигнем до някъде.
И отново напред и само нагоре!

Бях, колкото трябва – нежна.
Бях, колкото трябва – строга.
Колкото трябва – взискателна
към всеки от вас
и още повече към себе си.
Но винаги справедлива и безгранично обичлива.

Сега сте още малки, мили мои ученици.
Но когато неусетно порастете,
пред вас ще се открие онзи свят –
примамлив, или труден, суров.

Аз неотклонно ви съветвах:
“Учете се, деца, за да знаете!
Учете се, за да можете!
Учете се, за да творите красота!
А към благополучието и славата
води само един – единствен път –
Трудът!”

И родителите ви добронамерено съветвах:
“Ако желаете щастие на детето си –
научете го на труд!
От мъничко на труд го научете!
И красота за себе си и другите
раздавайте безчет!”

От малка си мечтаех.
Неугасимо горях.
Исках много да уча, да мога, да знам.
Та когато дойде време
и аз на децата да мога много да дам.

Сега съм богата.
Но не с пари, с имущество и злато.
Пълна съм с обич от много деца.
Богата съм с едри, узрели плодове.
Та нали щедро засаждах само добри семена!

Гласът на звънчето няма вече весело да ме зове.
Ще секне веселият детски глъч около мен.
Аз вече няма да заставам с усмивка
пред притихналия клас,
за да говоря, да изпитвам,
сладкодумно да разказвам,
и на географската ни карта
в уроците по родолюбие
историческите места
и красотите на Родината
с интерес и любов да показвам.

До тука е било.
На класната дъска с тебешир в ръка,
или над купа тетрадки с червен химикал
до късно през нощта,
няма на кого шестици да пиша,
или убедително да насърчавам:
“Ти можеш! Повече можеш!”

Няма на кого да се скарам дори,
или главичка да погаля,
да дам добър съвет…
Да копнея за нещо,
в захлас да творя
и все по-неугасимо да горя.

За мен звънчето от утре
ще престане да звъни.
Но други пътища
отпреде ми ще се прострат.
А между нас видимо ще останат само
най – хубавите спомени,
и чувства – наречени приятелство, любов!

Ще ги заключа. Много яко!
Няма да ги пускам!
С любов ги засаждах,
с любов ще ги поливам и жъна докрай!

Довиждане, училище мое любимо!
Довиждане, мои деца!
До нови срещи – с отключени сърца!

Вие се облагородявахте в моята градина.
Благодаря за красивите цветове
и за едрите, сочни плодове!
Това за мен е най-скъпия
и с нищо незаменим дар от всички вас!
От сърце благодаря!

2 юни 1995 г.
гр. Хасково