За Красимир Слабаков, за завръщането, за камбаните и за мечтите

За Красимир Слабаков, за завръщането, за камбаните и за мечтите

Когато имаш златни ръце и сърце, когато имаш душа и идеи, можеш да живееш където си поискаш, да създаваш красота и да радваш хората. Тогава си свободен. Тогава светът е твой и ти можеш да го направиш по-добър. Той, светът, не се интересува кой си, той има нужда да му се усмихнеш, да обичаш, да мечтаеш и да бъдеш силен да осъществяваш мечтите си.

Нашият гост днес е точно такъв мечтател. Красимир Слабаков – синът на големия, обичан Петър Слабаков. Разговорът с него е безкраен, интересен, зареждащ. Затова ще публикуваме интервюто в два поредни броя. В първата част ви предлагам спомените на Красимир, а те са много – весели, смешни истории за едно красиво детство и дръзка младост (тогава като дете е бил камбаните на църквата посред нощ (ей така, от щуротия), сега събужда духа на хората с изкуството си), а във втората ще ви представя Красимир в неговата стихия – скулптурата. Такъв го помня отпреди повече от трийсет години – деен, вдъхновен, пълен с идеи и творческа жар.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Красимир Слабаков: Трябва да се възроди онова отношение към вътрешна дисциплина и доброта.

(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажи ни за твоята връзка с Бургас – навярно малцина знаят, че тя датира доста от рано.

– Аз освен Бургас, друг град не знам. Историята е следната: Баща ми идва да работи в Бургас в театъра, впоследствие от фамилията само аз и майка ми станахме бургазлии, защото се развеждат с баща ми. Това става някъде в 1957-1958-ма (аз съм роден 1955 г.). Макар че не съм роден в Бургас, аз друг съзнателен живот извън Бургас нямам. Живели сме и на други места, във Варна например, но за мен съществува само нашият блок до Новата поща. 1982-85-а бях учител в училище “Любен Каравелов”, след това отидох в Сливен – пак преподавател.

– Сега живееш в село Фазаново в Странджа. Какво те изкара от града?

– Когато направиха Нефтозавода, дойдоха много хора от селата да работят там. Но лятно време оставахме 3-4 деца в махалата, тъй като другите отиваха да карат ваканциите на село. Беше доста скучно. Аз нямах село, където да отида и затова, когато след много години обявиха села със затихващи функции в Странджа, решихме да си купим къща във Фазаново. Така се изпълни една моя детска мечта – да си имам село. Обичам природата, зеленината, чистия въздух.

От сутрин до вечер бяхме на морето, играехме в Попската градинка – тази до църквата “Иван Рилски”. Там правехме много бели. Бях много бясно дете. Качвахме се на камбанарията и в 12 часа посред нощ биехме камбаната – ей така, да събудим комшиите. Докато дойдат, ние слизахме. Имаше гръмоотводи, по тях се качвахме и слизахме долу. Имаше много дървета, зеленина, беше много красиво.

Във всеки вход на този блок имаше по един апартамент на театъра. Там живееха Ицко Финци, Стоян Гъдев, Цено Кандов, баща ми... Тъпчехме се в половин апартамент, но беше хубаво. Имах истинско детство. Щастливо. Без компютри, интернет... Доста спомени имам. Познавах много известни хора – легенди. С Христо Фотев бяхме много близки, Петьо Пандира...

– Как ти се струва сега Бургас? Например площад “Тройката” сега е много променен. Харесва ли ти?

– Доста е кичозно. Предполагам, че в един момент ще се изчисти. Това, което е направено – направено е. Има малко утечки, но това не е фатално. Изглежда модерно, изглежда хубаво. А паметникът за мен е доста скъп, играл съм там – правехме си сцена, играехме театър. Аз не съм за закриване на паметта – дай да махнем всичко и да почнем всичко отначало. Аз не съм за това. Всичко стана малко “ни в клин, ни в ръкав”. Особено с тези сгради наоколо от стъкло и кичозни фасади – “а ла малкия Дубай”, малко трудно се вписват в атмосферата на стария Бургас, в архитектурата. Можеше да се запази характерът на това площадче – то беше емблема.

Имам една много весела случка, свързана и с този паметник. Малко след казармата с мой приятел, Трифон, и един друг наш приятел, баща му беше шеф на Казиното – то беше кръчма тогава, лятно време разгъваха едни маси (такава маса си имам все още) – млади луди глави, отидохме в Казиното – червеният салон беше голямата зала. На терасата имаше сгъваеми маси и столове. Колкото и да беше претъпкано, за нас имаше маса. Пийваме си. В един момент затварят заведението, а ние разгорещени, си взехме една бутилка водка, и тръгнахме. С моя шантав приятел взехме бутилката водка и масата със столовете, слязохме до морето, сложихме масата във водата, разпънахме столовете, седнахме и започнахме да си пийваме. По едно време ни стана хладно и решихме да си ходим. И какво-какво – хахо-хихи, взехме си масата и столовете и тръгнахме по “Александровска” – тогава беше “Първи май”. И така – носим – носим, отваряме масата, седнем, пийваме, сгъваме масата и продължаваме. Когато стигнахме до “Альошата”, качихме се горе, до венеца, разпънахме масата и столовете. Смеем се, пийваме и по едно време се приближава един от старите милиционерски автомобили. Не приличахме много на порядъчни комсомолци – подстригани, обръснати. Аз бях с дълга коса (тогава това не беше толкова лесно). Милиционерите ни попитаха строго какво правим. То си беше ясно, но ние бяхме смутени, защото ако се заядат... Но милиционерите не бяха много възрастни, та не се заядоха, бяха благоразположени. Поискаха ни паспортите и ни попитаха откъде сме взели масата и защо. Ми то – може ли да си допива човек, без да е седнал на маса?! Милиционерите го приеха на шега – не бяха много вкиснати, иначе щяхме да си имаме големи неприятности по онова време. Само ни прибраха паспортите, казаха ни в понеделник да върнем масата в Казиното и да им занесем бележка от шефа, че сме я върнали, защото иначе за хулиганство трябваше да ни накажат – да чукаме камъни (имаше такова наказание тогава). Или да редим плочки пред Общината. И тогава ще ни върнат паспортите, но трябваше да бъдем в приличен вид – да сме се обръснали, подстригали и т.н. Казаха ни веднага да си тръгваме. Ние си събрахме масата и столовете и тръгнахме. До Стоматологията спирахме още два пъти, разпъвахме масата и си пийвахме. Беше много весело. Реших да прибера масата в нашата изба и да я върна на бащата на нашия приятел някой път. В Казиното имаше цели камари такива маси. По-късно казахме на баща му, че сме взели маса от Казиното и два стола и че ще ги върнем. Но така и не ги върнахме. Мина лятото, а не си бяхме взели паспортите от милицията. Извадих си нова паспорт – стария така и не отидох да си го потърся. Та това е случката с тоя паметник.

Там беше оазис. Като деца играехме на театър там. Тогава беше доста зелено наоколо. Сега сградите наоколо ме смущават. Сега тоя паметник (”Альоша” – бел. а.) някак си не се вписва там. Според мен там трябва да стане лятна сцена. Тая дупка ме смущава – жабуняка. Е как не може да се вземе решение? Трябва да се оправи. Толкова красив град стана Бургас. В едно интервю казах – Ако България е Бургас, значи сме втасали. Вече не е оная чалготия, която заварих 1997-1998-ма, когато съм се връщал тук. Имаше един период, когато ходех по улиците, чувах някакви разговори и ми трябваше преводач – не разбирах какво говорят. Някаква чалга-лексика имаше. В Бургас си имаме жаргон, но това не беше жаргон. Вярно, едно време селяните се учеха на правилен говор, като дойдеха в града, сега – обратно. Просто страхотия. Как да се възпитаваме на красота и добродетели, при положение че децата на атеистите не могат да възпитат религиозни хора. Сега расте чалга поколение, и даже вече второ чалга поколение. Трябва да се възроди онова отношение към вътрешна дисциплина и доброта, а не да се бият по улиците. Това звучи нелепо. Просто ние посяхме една невъзпитание. Сега колкото е по-як и ходи да тренира, колкото по-арогантно се държи, толкова по-ценен е. Ами не става така.

– Скоро се върна от САЩ. Какво си донесе оттам (освен онези прословути 15 кубика дървен материал)? На какво те научи Америка?

– Човек заминава там с багажа, който има в главата си – умения, възпитание, и се връща с него – е, с малко с повече опит, разбира се. Америка не ме обогати много. Там си никой. Никой не се интересува от името ти, а от това какво умееш. Там попадаш в един нов свят, организиран по определен начин. Затова на българите там им се налага да бъдат изобретателни. Който се е задържал там, значи е успял.

-----------------

Снимката е от личния архив на Красимир Слабаков.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------