За Соня Келеведжиева, за пътя и смисъла

Учител, писател, ръководител на театрален състав, общински съветник, майка, дъщеря, съпруга, приятел – всичко това е нашата гостенка днес – Соня Келеведжиева. Тя е посветила живота си на младите, учи ги да обичат словото, пали в душите им огъня на родолюбието и патриотизма и е щастлива, когато види блесналите очи на учениците и публиката от съприкосновението им с изкуството, което ги вдъхновява и зарежда с любов към родното, към корените им и ги прави “по българи”.

“Съвременното българско общество, позагубило моралните си устои, идеалите си, отминали ценности, е жадно за живото българско слово, което сторва чудеса в душите” – споделя Соня и е щастлива с мисията си на будител, защото знае, че е намерила вярната посока и я следва неотклонно.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Соня Келеведжиева: Искам да паля родолюбивата искра у младите хора.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Госпожо Келеведжиева, Вие сте преподавател по български език и литература, но сте ръководител на ученическа театрална школа, в която поставяте пиеси по български автори. Има ли интерес сред актьорите Ви и публиката към българските произведения, към българската история? Разкажете ни за театър “Класика”.

– От създаването на театрална формация при ГПЗЕ “З. Стоянов”-Сливен през учебната 1991/1992 година като експериментален театър, приел името “Класика” през 1996 година, бе и определена репертоарната политика на формацията. Вече 25 години поставям на сцена български автори. Преди 25 лета идеята ми бе да възстановим “училищното театро”, “този тържествен церемониал” от лето 1841-во, когато учители като Ст. Н. Изворски, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, П. Р. Славейков преобръщат училищния живот, създавайки първите диалози за училищно театро – направих го. Днес осъществявам и целта си да популяризирам българското слово чрез театър, да паля родолюбието, да съхраняваме чрез “Класика” националната идентичност и памет. “Класика” се превърна в училище по патриотизъм и вече четвърт век предаваме като щафета през годините искрата на изкуството, създавано от ученици, което дава смисъл, предопределя съдби, прави българина по българин. Най-добрите спектакли на “Класика” са все по български автори:

– “Земята на българите” ( по Сл. Хр. Караславов и Ст. Продев)-1991;
– “Серафим” (по Й. Йовков”)-1992-1993,
– “Не поздравил” (по Ив. Вазов)-1996;
– “Пусто наше село” (по Ел. Пелин и разкази на Соня Келеведжиева)-1997;
– “Последното лято на Индже” (по Й. Йовков и Ат. Цонков)-1998;
– “Вражалец” (по Ст. Л. Костов)-1999- 2000;
– “Вражалец” (по Ст. Л. Костов)- Турция, 2001-2002;
– “Случки от Тоя и Оня свят” (по Ив. Вазов, Ел. Пелин, Ал. Константинов, С. Келеведжиева)-2002-2003;
– “Криворазбраната цивилизация” (по Д. Войников)-2002-2003;
– “Службогонци” (по Ив. Вазов)2003-2004 ;
– “Михал Мишкоед” (по С. Доброплодни)-2004-2005;
– “Театър, моя любов” (С. Келеведжиева)- 2005-2006;
– “Пусто наше село-2”  (по Ел. Пелин и разкази на Соня Келеведжиева)-2006-2007;
– “Женско царство” ( по Ст. Л. Костов)-2007-2008;
– “Нечиста сила” (по Елин Пелин и Соня Келеведжиева)-2008-2009;
– “Рейс” (Станислав Стратиев)-2009-2010;
– “Чудомирци” (по Чудомир и С.Келеведжиева)- 2010-2011;
– “Криворазбраната цивилизация”-2 (по Д. Войников и текстове на С.Келеведжиева)-2011-2012;
– “Службогоненица” (по Иван Вазов и текстове на Соня Келеведжиева)-2012-2013;
– “Последното лято на Индже”-2 (по текстове на Йовков, Цонков, Келеведжиева)-2013-2014;
– “Самодивска любов” – драма от Соня Келеведжиева-2014-2015;
– “Има един народ” – драма от Соня Келеведжиева-2015-2016, премиерен спектакъл.

Интересът към формацията е огромен. Получаваме покани за участия от цялата страна. За 25 години театърът постави 25 постановки, през редиците му преминаха над 200 ученици актьори.
– Как успявате да се преборите с конкуренцията на чуждите автори и произведения?

– Не се боря с никого, всеки режисьор има право на избор какво да поставя на сцена, а зрителят – какво да гледа. Обичам чуждата стойностна литература, ценя високо много чужди автори и произведения, но мисля, че мисията ми е друга. И не ми е трудно. В театъра просто продължавам работата си от училище. Заредени с български дух и любов към Словото от часовете по литература в ГПЗЕ “З. Стоянов”, учениците актьори предават силата на българския дух от произведенията на Войников, Доброплодни, Вазов, Елин Пелин, Алеко, Йовков и др. български творци на сцена. А съвременното българско общество, позагубило моралните си устои, идеалите си, отминали ценности, е жадно за живото българско слово, което сторва чудеса в душите. Всяка година, всеки нов наш продукт има по десетина представления, при пълни салони, а това е показателно, че съм избрала вярната посока.

– Откъде започва възпитанието в родолюбие и патриотизъм?

– Съзнавам, че родолюбието се възпитава. Такава е и моята цел. Така съм закърмена, вероятно. Опитвам се да превърна и часовете по литература, и работата в театъра в територия на духа, от която младите да черпят вдъхновение. В общообразователната програма няма предмет “Патриотизъм”, но театър “Класика” запълва тази празнина в Езиковата гимназия и в нашия град, радва стотиците си почитатели, зарежда ги с любов към родовия свят и корените.

– Какво Ви дава сцената?

– Сцената е магия за мен. Зарежда ме емоционално, вдъхновява ме. Особено в последните години, когато на сцена поставям мои творби- драмите “Последното лято на Индже”, “Самодивска любов”, а сега и премиерния спектакъл “Има един народ”. Чрез чисто моите спектакли изразявам и по-добре себе си – мога открито да говоря за легендарния български свят, за силата на майчината любов, за хляба български, омесен от зърно и корени, от вяра и сълзи, в който диша черноземът, за любовта, свободата на избора, за смъртта и безсмъртието, за вечностите в българския родов космос. Блясъкът в очите на актьорите и публиката след представление, сълзите от възторг, аплодисментите, цветята ме правят щастлива, показват ми, че пътят и посоката са верни.

– Да се обърнем към зрителя, с когото Вашите актьори трябва да се срещнат. Кой седи в тъмната зрителна зала? Има ли значение за Вас кой ви гледа?

– Който и да е в залата, струва си да играем за него и да грабнем сърцето му, затова се трудим от октомври до март, всяка събота и неделя. Животът на една постановка на “Класика” е до десет спектакъла на сезон, след създаването й. Премиерните са винаги за учениците и учителите от Езиковата гимназия от Сливен, за родителите и близките на актьорите. Но следващите ни участия са за гражданите на Сливен и областта. Всяка година, от март до юни, играем благотворително за БЧК – Сливен, за селата в Сливенския балкан – Ичера, Медвен и Градец, за възрастните хора от града, Клуба на инвалида, за ученици от сливенските училища, за набиране на средства за болни деца, за деца сираци. Публиката ни е разнородна – от малки до зрели хора, но въздействието върху тях е еднакво. Сливен обича “Класика”. Не остана незабелязана 25-годишната ни творческа дейност. Общински съвет – Сливен награди режисьора, ръководителя на “Класика” през март т.г. с най-високото си отличие – Наградата “За граждански принос” – “Огънят”, а Кметът на Сливен награди театър “Класика” с Плакет на Община Сливен.

– Какви послания отправяте от сцената?

– Да пазим корените си, да ценим историята си, героите на България, езикът свещен на дедите и вярата българска.

– А как “попаднахте” в Сливенския затвор?

– Въпрос, който заинтригува медиите. С училището при Сливенския затвор “Аргира Жечкова” имаме старо приятелство – от 1996, когато станах първа носителка на Наградата на Община Сливен за преподавателска и общественополезна дейност на името на първата сливенска учителка Аргира Жечкова. Гостувала съм на ученичките от затвора с мои книги, след като спечелих Европейската награда за проза 2009 в Италия с разказа “Фрида и тайнствената нощна гостенка”, гостувала съм с мои спектакли, гостувам им и като общински съветник, за да чуя проблемите им. Тази година бях поканена да представя книгите си “Нечути женски гласове” и новата “Мъжки разпятия”. На срещата получих и покана да представим пред жените и постановката “Има един народ”. На театралната сцена в Сливенския женски затвор беше и предпремиерата на спектакъла. Невероятно преживяване за актьори и зрители.

– Досега Ви представихме като учител по литература и ръководител на ученически театър. Но Вие сте и писател – имате издадени девет книги, а така също сте и общински съветник. Коя е Соня Келеведжиева вкъщи, след работно време, по време на отпуск?

– Майка, съпруга, домакиня, дъщеря, приятел – дали изчерпах всички “роли”? В краткото време за почивка се опитвам избягам от динамичните си делници, “спасявайки” се у дома, за да хармонизирам духа си. Но и нощите превръщам в дни, за да творя, за да проверявам класни и контролни работи, за да се подготвя за работата си в Общинския съвет. Благодарна съм на семейството ми, че ме подкрепя. Без опората на моите близки, без тяхното разбиране, не бих могла да напиша деветте си книги, 25 години да правя театър в почивните дни, да бъда учител и общественик.

– Кое не Ви дава мира?

– Опошляването на живота, моралната деградация, алиенацията в българското общество, загубените ценности и усмивките на възрастните хора, бягството на децата на България по чужди краища – оказва се, много неща не ми дават покой.

– За какво мечтаете?

– Казват, че човек е “толкова голям, колкото големи са мечтите му”. Моите мечти са човешки – за здраве и добруване на близките ми, на града ми и България. Но иначе, ако се замисля, може би ще кажа: “Дано Бог ми даде сили да продължавам да паля сърцата на младите”. Няма по-голяма радост от това да видиш как горят, как те следват, как прегръщат една родолюбива идея и я осъществяват заедно с теб.

– Съжалявате ли за някой свой избор в живота?

– Винаги има за какво да съжаляваме, така е устроен човекът. Но не се оставям в плен на подобни мисли. Зная само, че човек трябва да се занимава с това, което умее най-добре, да тежи на мястото си.

– Ако сега тръгвахте по своя професионален път, какво бихте избрали?

– Ще извървя същия път. Учителската професия е призвание. Културата е богатството на един народ. Пак ще търся пресечната точка между Словото и Изкуството, за да възпитавам децата на България, за да им помагам да покоряват върхове в науката и изкуството, за да паля родолюбивата искра у тях.

– Имате ли си златно правило в живота?

– Ще Ви отговоря с Йовковите думи: “Най-големият себап е да правиш добро на другите”.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------