Да светиш със собствена, а не с отразена светлина

За първи път чух името на Николай Фенерски в далечната 2005 година от мой приятел от Червен бряг, който ми изпрати линк към сайта severozapad.org. И аз съм от Северна България, но от другия й край, най-източната й точка, та затова северозападният диалект ме впечатли. Даже съм писала коментари и са ми отговаряли (т.е. обясняваха ми някои думи, които не разбирах) – може би самият Фенерски ми е отговарял, не помня... Тогава даже си мислех, че “Фенерски” му е псевдоним – текстовете му светеха някак...

Следващите десетина години минаха някак си неусетно. Разбрах, че Николай вече живее в Бургас, пише, четем го, взема награди, но някак си е тихо около него... Сигурно защото той няма нужда от шумотевица около себе си. Текстовете му – толкова живи, толкова искрени, неподправени и завладяващи, една част написани на “северозападняшки език”, уж усмихват, а ти става някак чоглаво, че и тъжно... Но пък светят някак си... със своя собствена светлина.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Николай Фенерски: Ако почна да пиша скучно, ще спра да го правя.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Роден в Русия, израснал в Бяла Слатина, живеещ в Бургас. Писател, преводач, сценарист. Казват, че Северозападът е в душата ти. Кое те доведе в Бургас? Кой е Николай Фенерски вкъщи?

– Тук ме доведе съдбата. Как силно звучи, нали? Имам работа със словашки туристи през лятото в Приморско, за да съм наблизо, заживях в Бургас и вече десетина години минаха.

А вкъщи съм татко на две хубави като майка си деца. Често им готвя, обичам да готвя, научих се още като малък да правя палачинки и мекици, после в казармата бях помощник-готвач и тая любов към кухнята си остана. Правя много вкусни супи, джолани, сачове, правя си сам кисело мляко, сушено месо.

– Разкажи ни кои са твоите мостове?

– Познавам хора, които горят мостовете след себе си. Не съм от тях. Винаги когато някой е искал да останем приятели, сме оставали, дори след като пътищата се разделят. Или както казва един мой приятел – в сърцето ми има само вход. Ако питаш за такива мостове. Иначе съм офроуд отвсякъде и не ме спира нито река, нито баир. Метафорично искам да кажа. Но напоследък си търся да купя и стар джип, за да стане твърдението валидно и в първото значение.

– Какво е за теб писането?

– Когато трябва нещо важно да се каже по интересен начин, го казваш. Ако не е важно, по-добре да премълчиш. Не разбирам графоманията и никога не издавам книга самоцелно. Писането при мене става не с мастило, а с кръв. Пак банални метафори, днес съм в такова настроение. Шегувам се. Писането е удоволствие, предизвикателство, работа. Ако почна да пиша скучно, ще спра да го правя. Даже и тези, които не ме харесват, дочитат текстовете ми докрай.

– Ти си преводач от словашки. В сайта си severozapad.org пишеш на диалект. Това е много интересно и забавно за читателите. Но за преводачите? Как могат да се преведат твоите текстове? Ти опитвал ли си да си преведеш текстовете на словашки например?

– Диалектът ми беше една такава носталгична любов. Направихме и алманах “Резерват Северозапад”, имаме издадени два броя. Диалектът не е за превод, той съдържа в себе си красота на всякакви нива – и на фонетично ниво дори. И тук, в Странджа, старците говорят на диалект, който често ми напомня северозападния, тоест това е един общобългарски архаичен говор. Красиви диалекти има в Родопите. Често диалектът е извор на много смях. Например как се казва вестник “Сега” на странджански? “На ся”. Когато смесим диалекта с носталгията, се получава взривоопасна смес, която привлича читателите.

– Има ли непреводими текстове? Какви качества трябва да притежава добрият преводач? С какви проблеми и трудности си се сблъсквал в работата си като преводач?

– Има и труднопреводими текстове. Диалектите се предават трудно, затова трябва да се познават диалектите и на езиците, в които се превежда, за да се ползва някакъв аналог. Трудности не съм срещал с художествените текстове, само техническите понякога са ме затруднявали, превеждал съм документация на атомна електроцентрала, правил съм устни преводи в завода за вагони в Бургас, ако не познаваш термина на съответния език, трябва да почнеш да го описваш с наличните си в речника думи. Но най-много, естествено, обичам да превеждам художествена литература.

– Има ли изкуство в превода? Или самият превод е изкуство? Губи ли се нещо с превода – някои шеги например или фразеологизми, екзотични изрази? Как постъпваш в подобни ситуации?

– Преводачът е сътрудник на писателя. Ако не усеща текста, ако не му хване стила и характера, няма да се получи добър превод. Екзотизмите и шегите се превеждат с подходящи аналози в съответния език и затова трябва да бъде овладян до съвършенство, да почнеш да сънуваш на този език, да има дни и седмици, в които ползваш само този език.

– Кой е най-ценният бащин урок, който си получил и на какво искаш ти да научиш децата си?

– От баща ми съм се научил на търпение и смирение. Дори още не съм се научил, опитвам се само. Всеки е различен баща, аз, за съжаление, не съм добър като моя татко. Искам децата ми да обичат родното място и да имат съвест, да бъдат нормални хора. Днес да си нормален е много трудно. За тая цел съм ги лишил от телевизия у дома, нямаме телевизори, което е една добра стъпка в тази посока. Не им липсва, в това съм убеден. И не приемам мнението на ония родители, които казват: “ама нали и другите гледат, децата ми да изостават ли?” Не приемам и телевизорът да е тяхната бавачка. Не знам, надявам се да се справя горе-долу добре с бащинството. Никога не е късно да се провалиш.

– Четох някъде, че според теб “1994” е “роман за пречупването”. За какво пречупване става въпрос? Не е ли по-добре да се огъваш пред трудностите и да намериш сили да се изправиш след това?

– Става дума за мъжкото пречупване от тийнейджърската възраст към зрелостта. Наричам го “пречупване”, но може да бъде наречено и “надрастване” на определени детски представи. Човек трябва да бъде гъвкав, това са две отделни понятия. Гъвкавостта е наложителна, за да се оцелява, но не бива да се бърка с безгръбначността. Мога да съм гъвкав, толерантен, кротък, когато става дума за дребни и външни неща. За големите важни духовни въпроси човек трябва да е непоколебим като скала. Или както казват – мек като восък отвън, твърд като камък отвътре. Става с много тренировки и с наличие на духовен живот. Говоря за вярата.

– Какво не ти дава мира?

– Вече няма такова нещо. Вече имам мир. Но мирът трябва да се пази. Пак е вяра, мирът е вяра. Обръщам се навътре към себе си, замълчавам, мисля.

– Имаш ли си златно правило в живота?

– Имам железно правило – да не говоря много глупости. Малко глупости са достатъчни, мяра във всичко, както казва моят приятел Сократ.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------