Милена Буржева: Талантливите произведения на изкуството трябва да променят света

Пряма, болезнено откровена, като че ли малко уморена и разочарована – такава усещам Милена Буржева в нашия разговор днес.

С болка тя споделя: “Хората в България биват лъгани и ограбвани по най-грозен начин от управляващите, включително в сферата на изкуството. Аз няма да позволя това. В България може и да няма изкуство, но по света има и ставаме за смях”.

С прецизния усет на критик тя иска да открива талантливи автори, неудобни за управляващите, но кадърни, защото “именно те правят българската литература”, казва Милена.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Милена Буржева: Талантливите произведения на изкуството трябва да променят света.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Вие сте театрален наблюдател и критик, водещ на авторско радиопредаване за култура и изкуство, редактор в издателство. Как си съжителстват всички тези дейности – как си помагат и допълват?

– Имаше време, когато гледах много да работя и същевременно да пиша. В момента се занимавам повече с работата си на писател в България и чужбина /основно Франция/. Считам, че в България с малки изключения вече няма изкуство, съответно и критика. Има някакви бизнеспродукти, които имат нужда от реклама, а не от критика. Критика се пише за художествен факт, така се и прави предаване за изкуство и култура. Съчетаването на много дейности не ми е помагало, нито допълвало – давало ми е на мен безкрайно количество преумора и безсъние. Живеех с вярата, че казвайки истината и на кадърни, и на некадърни, правя услуга на изкуството. Мислила съм и че помагам на реципиентите да не се чувстват излъгани, след като са гледали някой слаб спектакъл. Защото това е по-страшно, отколкото да изядат развалена или отровна храна. Хората в България биват лъгани и ограбвани по най-грозен начин от управляващите, включително в сферата на изкуството. Аз няма да позволя това. В България може и да няма изкуство, но по света има и ставаме за смях. За този проблем трябва много да се говори.

– Гледате ли на своите произведения с погледа на критик или просто изразявате чувствата си на белия лист?

– Изкуството не е пространство за изразяване на лични чувства. Всеки човек има чувства и има желание да ги изрази. По- добре е да го направи пред приятели. Малко са тези, които имат талант. Така е и е било винаги. Талантливите произведения на изкуството трябва да променят света. Той има страшна нужда от това. В моята работа критикът винаги взима думата, но не веднага след написването на текста, а след време. Срамота е човек с диплома за критик да е безкритичен към себе си.

– Кое се пише по-лесно – театрална рецензия, разказ или стихотворение?

– Би трябвало да отговоря, че се пише най-трудно стихотворение, защото то е осенение свише. Но писането на рецензия е много отговорен акт. Изисква страшно много познания, а и сила и характер.

– Имало ли е случай, когато като редактор или критик, срещайки се с чуждо произведение, да си помислите: “Аз щях да го напиша по-добре” или “Защо не съм го написала аз”?

– Нещо като майсторите – тази работа ще я свърша аз по-добре от него?! Не, нямам манталитет на работник. А и аз съм театрален критик, не съм писала рецензии за колеги поети и писатели.

– Изгледала сте безброй театрални пиеси, изчела сте и множество литературни произведения – накъде върви българската литература? Има ли нови, свежи идеи, творчески полети? Какво бихте посъветвали младите творци?

– Мисля, че в България винаги е имало един пласт на известните и признати писатели, лансирани от държавата не защото имат качества, а защото са свързани с някакъв вид политика. И един друг пласт на неизвестните, но талантливи хора, които притиснати от бедност и липса на възможност за изява са успели да напишат малко. За някои от тях обществото дори и не подозира. Аз се опитвам да ги откривам, да ги зная. Те са българските писатели. Те правят българската литература.

– Може ли поезията да промени хората? Как?

– Поезията трябва да променя хората, разбира се, всички – не може. Това е все едно да ме попитате дали математиката може да направи всички хора математици. Поезията е като вярата – едни я възприемат, стават по-добри и смирени, а за други – щом е нещо, което не се яде и не се пие – е глупост. Но без вяра човек е винаги нещастен. Щастието идва единствено от смисъла. А изкуството е смисъл. За младите творци в България направо ме е страх. Не им е нужен само талант, а и огромна издръжливост, борбеност. Никога не бива да тръгват към правенето на изкуство с очакване за признание, пари, аплодисменти или слава. Трябва да знаят, че ще бъдат като светците – ще трябва да се откажат от всичко материално. В България има много талантливи хора, но не само днес, никога те не са имали право на съществуване, никога не им е бил даван път.

– Можем ли да говорим за мода в литературата и кой реално формира литературния вкус у младите?

– Не можем да говорим за мода в литературата. Тя не е дреха днес да я облечеш, утре да я съблечеш. Литература са само онези текстове, важни винаги. Когато говорим за формиране – това го правят онези, които управляват, защото това е работа, която изисква средства. Би трябвало да го правят онези, които могат и разбират от това, но реално не е така. Управляващите винаги са ползвали пишещите за своя пропаганда. Както преди 89-а година социалистическият реализъм пропагандираше социализма, така сега чрез постмодернизма се пропагандират идеите за капитализъм. Правят се множество ателиета по творческо писане, където бива злоупотребявано с наивността и незнанието на младите. Пропагандата не е изкуство.

– Смятате ли, че с времето се променя вкусът към поезията? Имат ли потребност хората от поезия?

– Моят вкус към поезия с времето не се е променил. Винаги любимият ми поет е бил Константин Павлов и пак е така. Хората са имали нужда от поезия още отпреди Новата ера. Да не би да са се родили вече различни хора?! С нови потребности?! Всички хора са имали и продължават да имат нужда да са здрави, щастливи, обичани, да обичат, да имат приятели, да са нахранени и облечени. За всичко това е нужно определен тип съзнание и отказ от алчност. Когато обаче нямат досег с изкуството, те изпадат в някакви заблуди, че трябва да са богати, че парите, удоволствията или властта могат да им дадат всичко. А е точно обратното. Пари, власт и богатство обикновено се постигат с кражби и лъжи. Не може да се чувства добре човек, който лъже и краде.

– Какво не Ви дава мира?

– Не ми дава мира, че талантливият човек в България бива възприеман от властимащите като неудобен, защото е неуправляем. България има гениално народно творчество. А къде са тези гениални автори и текстове днес? Излиза, че след като се е появил авторът и авторският подпис под един текст, т.е. излязъл е от анонимност, е спрял да бъде толкова гениален. Просто на негово място е бил поставен удобният, некадърният, а талантливият е бил скрит. Било му е отнето правото да покаже на обществото написаното от него.

– Кои са мостовете в живота Ви?

– Спасителните мостове в живота ми са естествено децата ми и семейството ми.

– Когато душата Ви е “счупена”, кое ви дава сили да се държите изправена?

– Душата ми никога не е счупена. Тя е по- силна от онези, които чупят души.

– Имате ли си златно правило в живота?

– Имам много златни правила в живота си. Те, разбира се, са създадени от поети. Едното е на Пушкин – “Хвалбите и клеветите възприемам равнодушно и не споря с глупака”. Другото е на Яворов – “Не се боя от хорски съд, присъда/ не всякога е прав света. /Не ме е страх! В тъмница нека бъда, / но да мирува съвестта”.

-----------------

Милена Илиева Буржева е българска поетеса, писателка, театровед. Родена на 17 февруари 1972 г. в гр. Пловдив. Завършила е Френска езикова гимназия в Бургас и Театрознание и режисура за драматичен театър в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” – София.

Първата си книга с поезия “Като забравена от векове молитва” (1993) издава на 23 години, но много преди това Милена има огромен брой публикации на стихове в пресата. Като студентка публикува втората си книга с поезия “Разкритие към тъмното” (1994), а през 1996 г. – третата – “Сънят на пеперудата”. Освен стихове, публикува къси разкази, театрални рецензии, статии и интервюта. През 2002 г. излиза книгата й с къси разкази “Да ме води където си иска”, а през 2003 г. излиза второто й издание – “Да ме води”. Същата година излиза от печат и книгата й с театрални рецензии “Театрални диагнози”. През 2004 г. издава книга с избрани стихове “Мъката на невидяното”.

Работила е в списание “Театър”, БНР – Програма “Христо Ботев” – театрален наблюдател, в. “За народа” – репортер, радио “7 дни” и радио “Атлантик” – водещ на авторско предаване за култура и изкуство “Привечер”, издателство “Хр. Ботев” – редактор.

Член на СБП и на Съюза на артистите в България. Носител на специалната награда на сп. “Пламък” на третия национален конкурс на името на Дора Габе.

-----------------

Милена Буржева

Видение

Очите й –
две малки сиви риби
замръзнали с цвета на мръсен сняг.
Струят мъгла и скриват
всички птици без дом...
А как страшно е да се прибираш вечер
само под крилото си, което те боли.
Понякога тя цялата ме скрива,
когато тръгвам накъдето няма път
и с шум на дълга рокля,
обещава ми това, което съм мечтала винаги.
Владее безцветната половина на лицето ми,
коварната тревога на нощта...

На сцената

Нека късметът ми
бъде в бездомните кучета,
в убитите птици...
Нека дъждът да намери
къде да ме мокри...
Чадърите отплуваха
със спасени,
за да бъдат декор
на моето разкъсване.

* * *
Толкова е гол денят,
че искам да откъсна от плътта му,
до ръцете ми докосната.
И като чисто бяла птица, отгледана от Бога,
към кръвожадните ми пръсти
ще политне той безпомощно.
До вчера молеха се тези пръсти!

* * *
Светлина бяла
струи от очите
на тъмнополата нощ.
Смешни надежди тя
хруска като солети,
а в същност те са
собствените й пръсти –
дълги и прегорели.
По-добре да вярвам в Нищото,
отколкото във видимия ужас.
Но не мога да порасна толкова,
защото съм длъжна да бъда равна с малките,
в епохата, в която боговете се самоизяждат.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------