Хоризонт
Стоя на брега и гледам с любимия си бакелитов поглед
как безкрайната линия на хоризонта
се приближава бавно като огромна вълна.
Морето не е същото, небето постепенно се скъсява,
с приказното равновесие на така наречения хоризонт е свършено –
незнайна ръка го е превърнала в демонична материя от хлъзгав метал.
Той с тихо равнодушие поглъща море и небе,
застиналите им повърхности с безропотна прецизност наточват леденото острие,
което в утрешния плосък ден на зимно безлюбовие,
с неземна ненавист ще разреже бреговете на ръждивите надежди.
Обзети от неочакван циферблатен гняв
часовниците на излъганото време
неистово звънят в предсмъртен унисон,
в минутите оставащи до края на поредната въздишка,
коварни изгреви се сменят празнично с омразни залези,
а птиците от несънуваните пълнолуния
трагично свършват огледалния си полет
след самоубийствен удар в стоманеното острие на хоризонта.
Днес няма повече изречена с обич нежна покана
за последно спускане на котва в пристанището на мечтите,
днес обичайното страдание на заскрежените уши
е заменено с гибелно прозрение и с опияняващ аромат на мухъл
от гардеробите, в които гният дрехи, скроени от хиляди лъжи.
Колко години трябваше да се стопят в безрадостно очакване на пролетта,
колко празни стаи бяха обладани от мраморния вакуум на безсърдечието,
не знаехме ли, че миналото без любов е огненият ад на едно недоубито бъдеще.
----------------
Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.
----------------