За Людмил Тодоров, за любовта и за разглобените истини

“Любовното лято на един льохман”, “Емигранти”, “Шивачки”, “Скептици”, “Шлеп в пустинята”, “Разглобено лято”, а сега и “С череша се задави косът” – все знакови заглавия за невъзможно грозния живот в държавата ни, която все не успява да промени руслото на този тъй невъзможно грозен живот и в която държава всеки се спасява както може – кой в чалга и алкохол, кой в безуспешни планове за бъдеще някъде навън, кой в любовта – понякога тъй невъзможна...

“... животът тук не може да се харесва, той може само да се изтърпи. В голямото си мнозинство българите изтърпяват своя живот”, споделя с болка Людмил Тодоров – едно момче на 61, което дълбоко в себе си е младеж, живее с проблемите на младите и доколкото може, се опитва да ги промени към по-добро – с книгите си, с филмите си, с душата си.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Людмил Тодоров: Подмяната на ценностите в обществото е тежка болест с дълготрайни последици.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Режисьор, сценарист, писател – как си съжителстват правенето на кино и писането на книги? Кое ви е по на сърце? Къде се чувствате самия вие?

– Писането на книги и снимането на филми е един общ процес при мен. Така започна още в самото начало – през една и съща година излезе моят дебютен филм и първият ми сборник с разкази. Случвало се е да напиша разказ, който в процеса на писането се превръща в сценарий, а се е случвало да започна сценарий, който в процеса на писане се превръща в роман.

– Как, според Вас, по-лесно стигат идеите Ви до публиката – чрез филмите или чрез книгите Ви?

– Киното е по-лесното за възприемане от двете изкуства. Неговата специфика обаче, го прави по-непригодно за големи, мащабни послания. Филмите ми имат по-скоро социални послания, а в книгите те са по-общочовешки.

– Откъде идват сюжетите за разказите и романите Ви?

– От наблюденията и познанието за хората. Човешката природа е необятна като вселената.

– От всеки разказ ли става филм?

– Ако човек се заинати, да. Добре написаният кратък разказ е чист спирт, който може да се разреди и да се пие като 40-градусов алкохол във вид на филм.

– Лесно ли се прави филм в България – не само от финансова гледна точка. Има ли интерес у хората? Много хора казват, че не гледат българско кино, както и че не четат български автори. Къде, според Вас, се къса връзката между българския творец и зрителя/читателя?

– Връзката е скъсана на всички нива. Хората в България изпитват недоверие един към друг. Няма как това да не се отрази на изкуството. Но има и друго – на всички нива най-активните хора в България днес са посредствените хора. Те определят стандартите и правилата. Като прочетеш някоя нашумяла българска книга и се окаже, че това е поредното литературно недоразумение, ти се заричаш да не четеш повече български автори, а между тях има и такива, които стават за четене. Подмяната на ценностите в обществото, включително в литературата, е тежка болест с дълготрайни последици.

– Какво според Вас трябва да се направи, за да се спечели българският зрител/читател? Кои теми са нужни и интересни на съвременния читател/зрител?

– Средностатистическият български зрител/читател чете жълти вестници и слуша чалга. Той е неспасяем. А ако говорим за културната публика, тя би оценила всичко, направено с талант, все едно каква е темата. Но тя пък се ориентира трудно кое е качествено, защото между нея и добрия филм или добрата книга стоят един куп некомпетентни или пристрастни посредници.

– Действието в “Разглобено лято” започва през шейсетте години на миналия век и свършва в началото на настоящия. Харесва ли Ви да живеете сега?

– В социално-политически план България е лошо място за живеене откак се помня. В този смисъл животът тук не може да се харесва, той може само да се изтърпи. В голямото си мнозинство българите изтърпяват своя живот.

– Занимавате се с много неща, свързани с душевността на хората. Творбите ви не само разнищват съдби, но и замислят. Случвало ли Ви се е някога да скучаете? Как се борите със скуката?

– Скуката е естествено човешко състояние. Аз се боря трудно с нея. Успявам само тогава, когато си създам работа.

– Имате ли си любима тема, която прокарвате във всяко свое произведение? Има ли някаква последователност в творбите Ви?

– Да, имам няколко любими теми, които присъстват както в книгите, така и във филмите ми. Причината да се връщам към тях е, че междувременно съм задълбочил познанието си за тях.

– Последният Ви роман се казва “С череша се задави косът”. Звучи доста метафорично. Каква алегория се крие под това заглавие?

– Книгата проследява отношенията на една сестра и нейния по-малък брат. Двамата са дълбоко свързани помежду си, което им пречи да имат свой личен живот. Това е разказ за невъзможната любов между две сродни души. Заглавието на книгата е взето от едно краткостишие на поетесата Златна Костова. Използвал съм нейни краткостишия и в самия текст. В едно от тях се разказва за невъзможната любов между едно момиче и един кос.

– Имате ли любим герой от книгите или филмите Ви? Влагате ли нещо от себе си в образите, или всеки от тях си е завършена личност и живее свой собствен живот?

– Влагам в своите герои своите наблюдения и разсъждения за хората. Наблюденията са мои, но героите са автономни личности, чиито постъпки аз не мога и не искам да контролирам. Героите ми постъпват така, както решат те, а не аз.

– Ако сега тръгвахте по професионалния си път, какъв бихте избрали да станете?

– Това, което съм.

– Съжалявате ли за някой свой избор в живота си?

– Колкото и да е странно – не.

– Имате ли си златно правило в живота?

– Да бъда себе си, да не се правя на друг. Не знам обаче доколко е златно, с него се живее трудно.

-----------------

 (Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------