Да си роден в Несебър, да дишаш Несебър, да го улавяш ежеминутно с всичките си сетива – познат и вълнуващо неизвестен, стар, загадъчен, ухаещ на смокини и море, реален и вдъхновяващ – това е щастие. Несебър е съдба. Той не се описва, той се живее.
За Несебър, за световете – реални и огледални, за чудесата, сезоните и децата, за поезията, която ни кара да се чувстваме “неделнични”, си говорим с Лилия Христова, която днес е във вихъра на един щастлив ураган – преди 4-5 дни получи втора награда на конкурса “От заник слънце озарени алеят морски ширини”, а точно преди публикацията на интервюто излезе от печат книгата на Лили “Ориса ме Алиса”. Май Лили е открила ключето към тайнството на душите на хората, на щастието и любовта.
Роза МАКСИМОВА
------------------
Лили Христова: Винаги се радвам на възможността да усетя съвършенството на всеки миг от деня.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)
– Честита книга и награда, Лили! Разкажи ни за този конкурс повече – трудна ли беше борбата?
– Благодаря! Конкурсът “От заник слънце озарени алеят морски ширини” е с дългогодишни традиции, в него са участвали и получавали награди големи български творци – това респектира. Подадох ръкопис в последния момент, колебаех се. Изненадах се, когато ми се обади организаторката Мария Ралева, за да ми честити втората награда и да ме покани. Вечерта на награждаването разбрах, че участниците са били над двеста и петдесет. Било е борба и се радвам на отличието.
– Кога се зароди любовта ти към поезията?
– Поезията е като сънувана реалност, пречистваща. Исках да не съм само наблюдател, а да вляза в този свят, който ме кара да се чувствам неделнична. Не зная кога съм заобичала поезията... винаги е била с мен.
– Кога пишеш – когато ти е много тежко на душата, или когато си щастлива?
– Различни неща ме провокират, понякога не зависи от това дали съм тъжна или щастлива, но това ми носи удовлетворение.
– Родена си в Несебър – най-романтичният град. Какво е Несебър за теб – това, което другите не знаят за този град?
– Несебър е моето детство, не може да се опише. Трябва да си израснал в атмосферата на този град, която диша и в стиховете ми – уличките, мирисите на смокини и море, хората... Несебър е част от мен.
– Ти си учителка по професия. На какво те учат твоите ученици? Имаш ли последователи сред тях в поезията? Обичат ли младите да четат?
– От децата се уча да приемам света като вълнуващо неизвестен, да опростявам нещата, детският свят е бистър и позитивен. Влизат с мен в света на поезията и това им харесва, опитват се да пишат, някои носят искрата. В битката с интернет четенето не винаги е победител, но ако в семейството книгата е важна – децата четат.
– Кой според теб формира вкуса на младите към изкуството, литературата? Каква е ролята на училището, родителите, медиите?
– Семейната среда е определяща, училището е помощник във формирането на интересите и вкуса. Присъствието на медиите трябва да е с мярка. Децата ни страдат от липса на внимание, разбиране и обич.
– Има ли мода в поезията? Може ли според теб поезията да промени света?
– Новото светоусещане изисква промяна във формата на стиха. Според Оскар Уайлд: “Животът подражава на изкуството много повече, отколкото изкуството подражава на живота”. Поезията винаги е променяла света като го осмисля.
– Как те ориса Алиса?
– Да виждам необикновеното и цветовете на невероятното, да ме удивлява човешката природа, да се наслаждавам на всяко ново усещане, да търся ключе към по-интересни светове.
– Кой годишен сезон ти е най-любим? А кое време на деня?
– Обичам светлата зеленина на май и нежната тъга на септември, но красота има във всички сезони. Винаги се радвам на възможността да усетя съвършенството на всеки миг от деня.
– Да почерпим читателите на в. “Компас” с порция изящно слово – няколко стихотворения например.
* * *
В съня си
не съм голяма.
Късопола и неопитомена -
късам въртележки
от градината с илюзии,
подгонвам вятъра...
В съня мога да забравя всички
думи-ножици,
които ме изрязват
от щастливите картинки.
В съня си
няма да порасна.
* * *
Сърцето ми – часовник,
отмерващ дните,
в които съм
Алиса,
пешка,
бяла, черна,
измислица,
измисляща...
Преминавам
през образа си
в огледалото
и не искам
да убивам... времето.
* * *
Делник
като нерв пред скъсване.
Работа. Детето. Къщата.
(Куцам май...)
В зъби стискам времето –
не стига.
Делник. Бяг. Детето ми!
(Куцам пак...)
Следобедът –
сложил
късче слънце в джоба ми.
Целувам го.
Вечер.
Куцам –
в залисията
някой ми е взел пантофката.
Боже, бала съм пропуснала...
В съня ми,
под луната празнична,
чифт ще станат
моите пантофки.
* * *
Как трудно е да вярваш
в сърцето на нощта
и в аромата на луната,
защото не един любовен стих,
поел по лунната пътека,
завършва в блатото от проза.
Луна и нощ -
невеста и вдовица
помирени.
* * *
Ако някога се преродя в морски фар
светлината от самотните ми нощи
ще е спасение.
Прегръдката
на влюбен облак,
превърнала се в благодатен дъжд,
ще е достатъчна.
Ако някога се преродя във фар
Небето да ме съди –
не Земята.
* * *
Времето свърши
във всички часовници.
В картина на Дали
изтече.
Видях свободата
да бъда...
И не бързам –
нямам време.
* * *
Огледалце, огледалце...
Покажи рифовете
в морските ми ириси,
думите, неприютени
в бриза на косите,
бялата солена нощ
в крехката сърдечна раковина
и несбъднатите приливи
на дланите.
Огледалце, огледалце,
покажи ме!
Нека корабите,
пожелали да останат,
видят истинския пристан.
------------------
(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)
------------------