За Иван Вълев, за живота и за разкритите тайни

Неговата поезия е оригинална, разнообразна, емоционална, искрена – като живота, разнолик и цветен, понякога бурен, понякога тих, постоянно променящ се, минаващ не пред погледа, а през сърцето, оставящ драскотини и сладки спомени. Животът, към който не трябва да си безразличен.

Иван Вълев е разкрил тайната му – че “няма нищо вечно. Трайно е само човешкото желание за любов и щастие. Обичта към живота и хората. Обновяването или “рестартът”. Започвай отново, не се вкопчвай като удавник за старото, за познатото, удобното”.

Роза МАКСИМОВА

------------------

Иван Вълев: Аз не мога да бъда какъвто бях, но пък верен на себе си мога да бъда.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Екскурзовод, преводач, редактор в издателство, директор на Българския културен и информационен център – Варшава, книгоразпространител, преподавател в университет, поет – как се определяте Вие самият, кой е всъщност Иван Вълев?

– Когато човек е млад, не очаква, че ще се занимава с толкова много неща през живота си. Но обстоятелствата се променят и го отправят в различни посоки. Бях тръгнал като журналист, но бързо се отказах, защото се налагаше да пиша не така, както мисля. Например: написах кратък очерк за художника Енчо Пиронков, хвалех го и бях разкритикуван от високо ниво. След като завърших полска филология, след като няколко пъти бях на стаж в Полша, почнах да превеждам полски поети. Блага Димитрова хареса няколко мои превода и ги включи в антология на съвременната полската поезия. Но поезията се публикуваше рядко и трудно. Насочих се към превод на проза. По същото време издадох и първата си стихосбирка – “Скорост” (1967 г.). Тя беше посрещната добре и това ме насърчи да продължа да пиша стихове. Издавах рядко поетически книги – средно през 5 години. Повече превеждах. Да спомена ли, че първия си по-голям превод направих в една тъмна кухничка в Бургас, до стадиона и езерото? Една учебна година бях преподавател по полски език в Института по туризъм. Полското министерство на културата ме награди със “Заслужил за полската култура” и по такъв начин ме “завербува” да стана посредник между нашите литератури. А и преводът вече ми харесваше, услади ми се, изпитвах удоволствие от предаването на чуждоезичната творба на български. Преведох и някои големи поети като например Ян Кохановски и Ярослав Ивашкевич, прозаици като Славомир Мрожек и Тадеуш Новак, и др. Така пък бях забелязан от нашето министерство на културата, което ми предложи да замина на работа в културния ни център във Варшава. Беше през най-трудните години за Полша и вероятно нямаше други кандидати. Изтече мандатът ми, върнах се на предишната си работа като редактор в покойното вече издателство “Христо Г. Данов” – Пловдив. Демократичните промени обаче скоро ме изпратиха на улицата да продавам книги. Осем години бях книжар на сергия, после десетина години преподавах теория на превода в Пловдивския университет и… някак неусетно стигнах до пенсионната възраст. Сега ми е трудно да се определя с една дума какъв съм. Но хората ме определят като поет и преводач. А вкъщи, естествено, ме смятат за пенсионер. Внукът ми казва “дядо”, което за мен е най-ценната титла.

– Когато чета Ваши стихове, имам чувството, че сякаш съм била там, че съм преживявала това, че съм плакала, а когато сълзите са свършили, облекчено въздъхвам. В своето творчество Вие карате читателя да съпреживява света на лирическия герой – изстрадан, емоционален, искрен, съкровен. Как се живее толкова чувствено, в такава “тънка кожа”?

– Какъвто е човекът, такива са и стиховете му, макар лирическият герой да не съвпада винаги с автора. Ако е искрен, ако не може да се преструва… Ако е чувствителен, емоционален… Случвало ми се е и на мене – като на мнозина – да се съобразявам с конюнктурата, с модата. Не съм бил винаги напълно искрен. Не съм отстоявал винаги позициите се, правил съм компромиси, за да отпечатат някои мои стихове. По-късно съжалявах за това. Но разбрах, че може и да не се участва в сборници с възхвали на “правилната линия”, на “първия човек”, че може да се казват истини за действителността, в която живеехме. През 80-те години вече печатах стихове “на ръба” на позволеното. И тогава намерих, струва ми се, своя истински глас. Имах и период на мълчание – единайсет години не издадох стихосбирка. Както се казва, бях извън играта. През 1996 година издадох “Пътят на птиците”, като мислех, че това ще бъде последната ми книга. Тогава пишех като за последно и не укривах нищо от своя вътрешен свят. Питате как се живее. Именно това е нормалният живот. Да страдаш и да се радваш, да губиш и да печелиш, да не се изолираш от живота край теб, всичко да минава пред погледа ти… През сърцето ти. И ако можеш, да го превръщаш в поезия.

– В последната Ви книга “Лошо време” има всичко – и социални теми, които болезнено хващат за гърлото, и любов, и спомени за любов, и красотата и вдъхновението на любимия Пловдив, и Созопол, възпят в прекрасни сонети. Все истински неща. Ако имате везна с две чашки – за истинските неща и за подправените, какво бихте сложили в тях? Кое е важно за Вас? От какво Ви боли?

– Истински са нещата, които са преживени, лични, интимни. Социалните теми не са извън моето съзнание. Аз живях години наред на улицата, казано и условно, и реално. Пред сергията в подлеза преминаваше градът. Наблюдавах лицата на различни хора, разговарях с тях, съчувствах им за безпаричие, за болести, за самота… Поетът не може да бъде щастлив, когато край него има нещастни хора и той е безсилен да им помогне. Не деля поезията на лична и социално ангажирана. Стремя се да сливам тези две линии, а когато не успявам, предпочитам да опазя искреното, автентичното, единствено моето. Затова пиша за любовта, за градовете, които обичам. Така имам усещането, че опазвам в словото и себе си, и тях.

– Какъв смисъл влагате в заглавието “Лошо време”? На какво е метафора лошото време? Имате ли рецепта как да се пазим от лошото време или да се опитаме да го променим?

– Всеки разбира, че това не е термин от метеорологията. Лошото време е в трудния преход от една система към друга, когато хората не са готови психически и житейски за това. Нямаше “равен старт”, а има фалирали или разграбени банки, безработица, емиграция, високи цени и ниски заплати и пенсии… Има страх от преселници и терористи, от крадци и измамници. Човекът не е в центъра на вниманието. Човешкият живот се обезценява. Това е лошото време. То не е само у нас. Светът се променя. Нямам рецепта срещу това. Мисля само, че трябва да проявяваме стоицизъм, да не жертваме моралните си принципи, за да получим материални облаги.

– Вие сте преводач от полски. Струва ми се, че полската литература не е много популярна у нас, особено съвременната. На какво се дължи това според Вас? А как стои въпросът с българската литература в Полша? Знаят ли поляците за нас, за нашите автори?

– Полската литература в миналото беше по-популярна у нас, защото нямаше такава мощна конкуренция от англоезична литература. Нашите издателства имаха задача да запознават четящата публика с произведенията на другите социалистически страни. Имахме и активни преводачи, и разбиращи издатели. Сега се търси преди всичко печалбата. И въпреки това излизат книги, понякога с подкрепата на Полския културен институт в София. Появиха се няколко антологии на съвременната полска поезия. Издават се отделни стихосбирки на такива големи поети като например Нобеловите лауреати Вислава Шимборска и Чеслав Милош, като по-младата Ева Липска и др. Доколкото ми е известно, сега в Полша се издават по-малко книги от български автори. Но може и да греша, защото нямам информация.

– Кои са тенденциите в съвременната българска литература, които приветствате? А които не Ви допадат?

– Откровено казано, аз не забелязвам някакви сериозни, трайни тенденции. Всичко е хаос. Явяват се книги и автори, около които много се шуми, но бързо се забравят. Започва следваща “рекламна кампания”. Допадат ми автори от моето поколение, родените между 1940 и 1950 година, като Иван Цанев, Борис Христов, Петър Анастасов, Калин Донков, Недялко Йорданов, Ивайло Балабанов, Таньо Клисуров, Владимир Попов и други, които доскоро бяха определяни от критиката като млади, а за сегашните млади са остарели, “ретро”. Всеки от тези поети е индивидуалист, не може да се включи в някакво направление, школа. Аз все пак бих определил тази поезия като поезия на моралната тревога. Но аз не съм критик и не вниквам дълбоко в литературния процес. Не успявам да го обгърна с поглед. Издават се стотици книги, някои от които платени, спонсорирани, подкрепяни от лобита… Наградите, преводите в чужбина също се определят от приятелски лобита. Човек трудно се ориентира. Знаем ли дали най-добрите книги са в книжарниците? Дали не лежат в складовете на търговците?

– Какво искате да кажете на младите автори – и като преподавател, и като редактор?

– Нищо не искам да кажа на младите автори. Нас много ни съветваха и направляваха и това ни тежеше. А и беше безполезно. Най-непослушните, но талантливи, се оказаха победители в това “състезание”. Шегувам се, защото литературата не е олимпиада, в нея всеки се състезава сам със себе си. Не ми допада играта с думи, когато зад нея не виждам съдържание. Моето художествено възпитание е от класиката. Желая да видя съдържание, послание. На бившите си студенти слависти бих казал да не забравят чуждия език, който са научили, да го усъвършенстват и да го използват по някакъв начин.

– Имате много награди – за поезия, за преводи. Кой е най-ценният дар, който сте получили?

– Така ли изглежда – че имам много награди? Едва ли. Нямам нито една национална награда за поезия, каквато се раздава всяка година. Получавал съм пловдивски награди, които най-много ме радват. Защото нали се смята, че никой не е пророк в собствения си град… Аз нямах по-смело желание, исках да ме признае моят град. Е, гордея се и с полската награда за преводаческата ми дейност. Тя ме “задължи” да превеждам през целия си живот. Затова сега едни ме смятат за поет, а други за преводач.

– Кои са Вашите мостове, господин Вълев?

– Виждал съм няколко пъти как придошла буйна река отнася вековни мостове. Това ме е вълнувало и може би ми е внушило чувството, разбирането, че няма нищо вечно. Трайно е само човешкото желание за любов и щастие. Обичта към живота и хората. Обновяването или “рестартът”. Започвай отново, не се вкопчвай като удавник за старото, за познатото, удобното…

– Какво Ви съхранява, докато преминавате през най-тежките моменти на живота си? Кое Ви държи изправен?

– Надявам се, че ме съхранява способността да се променям. Приемам новото, различното, не съм се вкаменил. Вярвам, че това, което ние не успяхме, ще успеят нашите деца и внуци, от които се уча.

– Имате ли си златно правило в живота?

– Не се сещам за златно правило. Вероятно нямам. Правилата ограничават. Но ако трябва да кажа едно правило, то е “Бъди верен на себе си!” Дори имам един стих: “Аз не мога да бъда какъвто бях, но пък верен на себе си мога да бъда.”

------------------
(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)
------------------