Замисляли ли сте се някога...

Замисляли ли сте се някога...

Щрихи от портрета на човечеството днес

Какво ли е да си сляп по рождение? И да нямаш никаква представа как изглежда този свят и всичко в него, защото никога, дори за миг, не си ги виждал с очите си?

Какво ли е да си космонавт и да си виждал Земята от космическа перспектива, както много малко хора са я виждали някога?

Какво ли е да си стар човек, самотен и изоставен в края на живота си, който се чувства сякаш е живял напразно, който е погребал вече любимите си същества и който просто чака края?

Какво ли е да си роден чернокож във времена, когато само заради цвета на кожата си си презрян, смятан за по-малко човек и си продаван като роб?

Какво ли е да си мъж, който нервно пуши цигара, докато чака жена си да роди първата им рожба?

Какво е да си жената, която ражда?

Какво ли е да дадеш живот (раждайки)?

Какво ли е да отнемеш живот?

Без да си дал?... Или след като си дал?

Какво ли е да умреш?

Какво ли е да пълниш стадионите, защото правиш прекрасна музика и милиони хора да те обожават и да те чувстват близък, без дори да ги познаваш? Да си човек като всички останали, и все пак – толкова по-популярен, толкова по-обичан..

Какво ли е да си юпи в “Сити”-то в Лондон? Или пък новобогаташ в Москва? Какво ли е да даваш купища пари само за една бутилка отлежал алкохол, просто защото така е “престижно” и така правят другите богаташи около теб? Пари, с които няколко бедни семейства, където и да е по света, биха могли да живеят няколко месеца или дори година?

Какво ли е да си шизофреник?

Да чуваш гласове в главата си, от които просто не можеш да се отървеш...

Какво ли е да са ти поставили диагноза и да са те затворили в лудница, където да те тъпчат всеки ден с разни разноцветни хапчета, които по нечия преценка трябва да те поддържат в някакво си състояние?

Какво ли е да си клошар в Ню Йорк – градът, в който всички бързат и осъществяват мечтите си? Или където и да е другаде по света.. Какво ли е да спиш на улицата, увит в парцали и кашони и да чакаш подаяние от хората по цял ден?

Какво ли е да метеш улиците и така да си изкарваш хляба?

Какво ли е да си наркоман, който отчаяно се опитва да намери пари, защото повече от всичко на света се нуждае от поредната доза? И за когото нищо друго не съществува в този момент, и това е единственото реално...

Какво ли е детето ти (брат ти/ сестра ти или друг близък човек) да е наркоман, или пък сляп по рождение, или пък рок-звезда, обожавана от милиони, или пък бавноразвиващ се... или... или...

Какво ли е да си чувал всякакви обиди по техен адрес? И сърцето ти да е кървяло от това.. Какво ли е да ги обичаш, да се молиш, да се грижиш, но нищо да не може да “поправи” положението? Всичките ти сълзи – също...

Какво ли е да си прострелян?

Какво ли е било да си немски (например) войник, изпратен на Източния фронт през Втората световна война? Скован от студ и хванат в капан в най-тежката зима – руската... Какво ли е да трябва да стреляш по хора, които не познаваш и нищо лошо не са ти направили? Които дори биха могли да ти бъдат приятели, ако се бяхте запознали в други условия?...

Какво ли е да лежиш в окоп, в калта, приятелите ти да умират около теб, в ужасна болка, и да знаеш, че вероятно ти ще си следващият? И никога, никога повече няма да видиш онези, които обичаш и чиято снимка носиш в джоба си и която пазиш като светиня, като икона? И която гледаш с толкова чувство, тъга, болка и носталгия, палейки поредната цигара – единственото ти “развлечение” в окопа? Изгубил всякакъв смисъл, гладен, премръзнал и мръсен, докато наоколо свистят куршумите? И с кубинки, вече сраснали се с краката ти...

Какво ли е да умреш в съня си, кротко и спокойно?

Какво ли е да си в затвора?

Какво ли е да си виновен?

Какво ли е да си невинен? Но осъден...

Какво ли е да си сериен убиец?

Какво ли е да си сирак, израснал в дом за деца, “лишени от родителска грижа”? И животът да ти се струва прекалено непосилен за справяне с него, за живеене...

Какво ли е да си тийнейджър, изпаднал в обичайната за възрастта депресия, макар да имаш дом и родители, както и собствена стая, но самотна и изпълнена само с любимата музика? Да се чувстваш неразбран и да ходиш като сянка по улиците, със слушалки в ушите и всички хора да ти се струват чужди, далечни и неразбираеми с техните вълнения, желания и удоволствия?

Какво ли е да си бременна тийнейджърка?

Какво ли е да имаш екстремна работа, и всеки ден да е възможно да е последният в живота ти заради нея?

Какво ли е да работиш нощем, когато другите спят? А денем ти да почиваш, когато светът е буден и залят от дневната глъчка и суетня?

Какво ли е да си монах, отдаден на Бога, “венчан” за Христа? И целият ти свят да се изчерпва с манастира и неговия двор...

Какво ли е да си в изолация и самота дълги години?

Какво ли е да си загубил любимия си човек, по някакъв начин, твърде рано...

Какво ли е да си кандидат-самоубиец, седнал на перваза на прозорец на висока сграда, за когото са изпратили полицаи да го убедят да слезе оттам и да продължи да живее?

Какво ли е да си зависим от нещо и постоянно да мислиш само за него, бивайки осъждан от другите за това?

Какво ли е да жадуваш с цялото си същество да рисуваш, а всички да се опитват да те откажат от това, защото “нямаш талант, съжалявам”, да мизерстваш без пари цял живот почти и да има дни, в които просто не можеш да станеш от леглото, защото си твърде слаб, без никакви пари, без никаква храна, без кора сух хляб и чаша кафе дори?
(като Ван Гог например...)

Какво ли е да си бил изправен за разстрел до стената (по политически причини, не защото си престъпник) и в последния момент да са те помилвали? И след това да си станал епилептик?
(случило се е на Достоевски...)

Какво ли е да си бил зрящ и да ослепееш?

Какво ли е да си бил сляп и да прогледнеш?

И да видиш отново света, с всичките му багри и образи, и да няма по-щастлив човек от тебе в този момент? И в ничии други очи (освен може би в очите на влюбените) светът да не изглежда толкова красив, колкото в твоите?

Какво ли е да мечтаеш да проходиш?

Да нямаш нещо, което почти всички останали имат, но то не ги прави щастливи, както би направило теб, просто защото те го имат, винаги са го имали, даденост им е, и по тази причина не могат да го “отбележат” като нещо особено, като причина за щастие... камо ли безкрайно, изпълващо щастие...

Какво ли е да проходиш след дълги години прикованост и неподвижност? И отново да се чувстваш свободен, независим, вместо безпомощен и вечно нуждаещ се от грижи?

... Какво ли е да тичаш бос и безгрижен в топло време, например през лятото или ранната есен, в поле или по поляна, по трева, мека и приятна за краката ти, и когато се умориш от тичане и танцуване, запъхтяно и щастливо да легнеш в тревата и да се усмихваш, без да знаеш защо, загледан блажено в небето.. И просто да си жив, да се чувстваш жив и щастлив. Без причина.. Или тъкмо заради тази причина – че си жив, че можеш да тичаш бос и да легнеш на земята...

Или да заспиш под звездите, сам или с някого...

... Какво ли е да си влюбено младо момиче, на което любимото момче предлага брак? Какво ли е да си мъж, на който любимата жена казва “Да”?...

... Какво ли е да се разхождаш по брега на морето, след като дълго време си бил затворен между четири стени (по една или друга причина..), да се взираш в безкрайната синева и в хоризонта, далече, усещайки просто свобода и простор, не само с очите си?

И така – до безкрай... Какво ли е?... Какво ли е?...

----------

P.S. Всичко това са щрихи от портрета на човечеството днес. Искри живот, красив или грозен, болезнен или не – някои от неговите истински лица.. Без “маска и грим”. Това са човешки съдби. Реални. Безкрайно реални.. Това съм аз, той, тя, ние, вие, те... Хиляди, милиони, милиарди човешки съдби.

Всички тези неща се случват някъде, сега, в същия този момент, докато аз ги пиша и си пия кафето у дома.. Всички тези съдби са изживявани и в момента от много хора по света. Всички тези “пътища” са извървявани от различни хора, и в този момент. Всички тези пътища към нашата, човешката Голгота.

А ако ме попитате защо написах всичко това, ще ви отговоря – първо, защото думите дойдоха сами, като порой... Просто ги записах. И още – защото може би има смисъл да бъдат написани. Може би има хора, които не са така склонни към поставяне на мястото на другия, “в неговата кожа”, към разбиране на другия. Накратко –  към емпатия и състрадание. И дори без да са се замислили “какво е”... (да си него/нея, какво е това или онова – всичко изброено по-горе), бързат да съдят, да дават оценки на човека. Ами ако ти си той или тя? Емпатията наистина не е излишна.

Човек, забързан в ежедневието си, погълнат от своите си болки и проблеми, радости и грижи, забравя... Ограничава се до “своето”. Забравя колко още ужасни или прекрасни неща и съдби има на този свят... Забравя да оцени какво има, стремейки се все към нещо друго. Винаги е добре човек да разшири хоризонта си, тоест  своето съзнание...