За Диляна Тинева и живота като пентименто

Стиховете на Диляна Тинева отдавна са начертали своя щрих върху богатата литературна карта на Бургас. Но едва сега се родиха в книга. “Пентименто” – платното на Диляна, даряващо ни със спокойни, щедри, плътни, наситени с детство спомени и душа думи. Думите, изразяващи тихите емоции – отзвук от пламтящи житейски трусове и страсти, уталожени, преболени, магично въздействащи и пречистващи.

Животът като пентименто – старите пластове винаги прозират в “платното на душата”, а върху тях рисуваме нови – по-цветни или не толкова, но истински.

(Пентименто – художествена техника, при която част от рисунката е изтрита от художника и след това препокрита, за да промени из основи картината – да открие или скрие човешки фигури, предмети или да промени тяхното положение.)

Роза МАКСИМОВА

----------------

Диляна Тинева: Свободата на четящия да открие собствената си истина в нещо написано е съкровението на литературата.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита книга, Диляна! Пентименто е термин от живописта. Как избра заглавието? Кои са пластовете в книгата, които са те вдъхновявали през годините? Какво искаш да изчегърташ от живота си?

– Благодаря! Ох, много неща бих пропуснала в живота си, има събития, които бих заличила с радост, ако можех... Но така вероятно ще престане да бъде моят живот... И това е въпрос, на който никога не мога да си дам отговор. Дали бих променила нещо? Как да знам, като съм затворена вътре в платното и не мога да го погледна отгоре... А вдъхновението просто съществува, то е като дишането. Не случайно коренът е един и същ. Всичко е в Духа. Аз обожавам езика. В съвсем конкретния смисъл на думата. Смятам, че това е не само материал на Сътворението, но и проекция на самата Божественост. Мисля, че всяко нещо около нас е език. Особено в изкуството – там всичко е език. И се опитвам да си преведа всеки един от езиците на нещо създадено на моя език. Затова повечето от стиховете в книгата са не вдъхновени, а направо произлезли от песен, картина, думи на някой друг. Те са моят превод на моя език, на нещо, което е оставило отпечатък в съзнанието ми.

– Какви послания отправяш към читателите с “Пентименто”?

– Не мога да определя. Със сигурност не отправям нещо целенасочено. Аз обичам модернизма, импресионизма, експресионизма, т.е. впечатлението, изразяването. Самият акт на изказване, на написване е вече послание. Изричането е общуване с някого, това е знак към другия, че очакваш отговор от него. Какъв е той е магията на изкуството. Свободата на четящия да открие собственото си послание, собствената си истина в нещо изречено (написано) е съкровението на литературата. Ако четящите открият послания за себе си в книгата – значи тя е успешна.

– Ти пишеш стихове отдавна, публикувала си в литературни сайтове, позната си на читателите, но едва сега реши да издадеш книга. Защо? Кое те спираше?

– Книгата събираше смелост да се роди. Не бях сигурна дали искам тя да излиза. Толкова хора публикуват. Толкова добри книги има. Събирах смелост да се подредя някъде там и аз. Пък и книгата някак нямаше импулса да разчупи черупката и да се излюпи.

– Кога не пишеш стихове?

– По-често не пиша, отколкото пиша (смее се). Но съм забелязала, че при силни емоции, при силен гняв, или силна радост не се получава. Стиховете си избират спокойните моменти, в които могат необезпокоявани от трусовете на момента да се изрекат. Тихите емоции са тяхната почва. Страстите ги заглушават – те ги хранят, да, но след като са отшумели, след като са оставили отпечатъка си. Ето каква хубава дефиниция за “Пентименто” се получи. Нещо трябва да се преживее, да остави цвета и силуета си на платното на душата, за да съумееш да рисуваш отгоре му.

– Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си (и преминаващата през теб стихия)докрай, да разголваш душата си?

– За мен това е много важно. Но аз съм такъв човек. Аз обичам думите и не мога да се развивам и да вървя напред, ако не се изричам. Има хора, които предпочитат да събеседват с вътрешния си глас. Така се чувстват по-уютно. А за разголването на душата – сигурна съм, че тя има механизми, с които се защитава и не позволява да излезе на показ. Пълното разголване е пагубно за нея. Тя все пак е завита от булото на майя, както казват индийците, от воала на невидимото. И ти показва и извежда наяве само това, от което имаме нужда в определен миг. Защото в нашето същество същественото е тя, душата. Тя е по-умната.

– Как оценяваш нивото на съвременната поезия?

– В момента, според мен, ние преживяваме ренесанс на литературата. Каквото и да се говори, мисля, че сега има много богат избор на много добри неща – и поезия, и проза. На наистина добри неща.

– Наскоро 4-годишната ти дъщеря написа стихотворение в памет на жертвите от атентата в Париж. Тъжно е, че децата ни пишат стихотворения за такива неща, а не за щастливо и безоблачно детство. Накъде върви светът? Оптимист ли си за едно светло и спокойно бъдеще?

– Ако светът върви накъдето го водят децата, той ще върви на добре. Тя пречупи по един вълшебен начин тъжното и жестокото и го превърна в едно простичко: “Моля, запазете ми шоколадите! Аз така ги обичам!” Това са важните неща. Ако се научим, че в най-дребните неща е въплътен най-огромният смисъл, ще видим света през детските очи и ще се справим. Силно се надявам на това, колкото и да ме разколебава всичко наоколо... Дано успеем, дано децата ни помогнат. Вярвам, че те имат тази сила.

– Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света?

– Това са свързани неща. Когато изразяваме себе си, ние извеждаме нещо от себе си и освобождаваме място за нещо ново. Така се променяме. А когато ние се променяме, това променя нашия малък свят, той променя големия. Ефектът на пеперудата, или както беше казал някой: “За всяко нещо в света съм отговорен аз”.

– Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това – защо хората пишат?

– Нека пишат. По- добре да пишат, отколкото да стрелят. Писането е изразяване на себе си, освобождаване. Със сигурност това ни прави ако не по-добри, то поне по-спокойни. Добро или не, писането е терапия за духа. Така че не виждам лошо в това. Е, въпросът с огласяването на написаното е вече друго нещо (смее се).

– За какво мечтаеш, Диляна?

– За спокойствие, за мир – истински, пълен и хармоничен мир навън и вътре. В света и в себе си. Мечтая светът да се смири. Децата ми да видят такъв свят, какъвто сме виждали ние. Мечтая да дойде ден, в който всички ще бъдат с искрена усмивка на уста. Това източните хора наричат “Церемонията на цветята”. За тази церемония мечтая.

----------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”
----------------