Ще чакам дъгата

Владимир Шумелов, “Ще чакам дъгата”. Литературна критика, интервюта, етюди

--------------

Това е четвърта по ред книга с литературна критика и есеистика след излезлите досега “Накърнимото” (2004), “Цветните спомени на греха” (2009) и “Лисица в кокошарника” (2013) и донякъде е тяхно продължение, ако изобщо писането за книги има някакъв лимит. (В книгата си “Първа равносметка след апокалипсиса. Моите 100 любими книги (на цената на една)” – “Колибри”, С., 2013, Фредерик Бегбеде се опитва да направи подобен личен прочит, разбира се далеч по-обемно и “важно”, интригуващо-интимно.) На практика сборниците се опитват да дадат някакъв индиректен отговор на три фундаментални въпроса: Защо (не) четем?; Защо пишем?; Защо издаваме? Занимавах се с “езиците”, техниките на писане, контекста на раждането на творбите и съдбата на техните автори, за да достигна по различни пътища до скептични отговори относно съдбата на книгите. А книгите и авторите в тях не бяха малко: рекапитулацията на предишните три книги сочи около 200, без есетата и фрагментите. В този контекст особено стои книгата с “елипси” “Pink Floyd” (2013), която колажираше металитературни и литературни фрагменти с текстове на “Pink Floyd” и Роджър Уотърс и която есенциализираше донякъде написаното досега. Тя беше и по-”лабораторна”, повече задаваща въпроси, отколкото търсеща отговори.

Новата литературнокритическа книга стои по-близо до “Накърнимото” в съдържателен план, като в структурата и са включени раздели с литературна критика (за български и чужди автори и книги), интервюта (които липсват в предишните ми подобни сборници) и етюди, обединяващи различни по характер есеистично-публицистични текстове. Броят на статиите и отзивите в литературнокритическия раздел е 62 (писани, с малки изключения, за преводни и български книги от последните няколко години – авторски, антологии, сборници, периодика, от които 15 са за преводни заглавия и 47 – за български книги), на интервютата – 2, и 4 етюда. Естествено, както и предишните три книги в този жанр и тази не си поставя цел да преподрежда, йерархизира и систематизира факти и ценности в литературата, а изборът на заглавия и автори е по-скоро случаен, “дневников”. Навярно наред със скепсиса от литературната действителност (който неминуемо е свързан с “умората” на модерния човек от историята и живота и онова “усещане за изчерпване на историята”, за които говори проф. дфн К. Янакиев) има нещо, което е по-близо до оптимизма. Може би не е случайно, че първият текст е назован “Човек не умира”, а последният “Започвам”. Металитература, която в последна сметка, независимо от качествата на литературата, я разглежда като източник на вдъхновение, форма и начин на живот, “преминаване под дъгата”, за да получим небесната защита.

Авторът

--------------