Моята приятелка – смъртта

Тапетите са пожълтели от цигарения дим и само на места личеше споменът от предишният им цвят.

Преди колко години ли беше това? И старото кресло го помнеше. Мъжът седнал в него прокара ръка по лицето си, отмятайки назад белите и оредели вече коси. Времето отдавна вече беше сложило ръка на тях.

Запали цигара и се закашля. Хвърли я и тя падна на мръсния под. Закашля се отново, острият хрип го задави и той хвана с ръка гърлото си. Направи опит да стане, но напразно. Краката му трепереха. Червен огън бе обагрил лицето му, а очите му – изцъклени молеха за глътка въздух.

“Всяка болка отшумява така, както е и дошла” – той знаеше това, но... остра, режеща болка отново раздра дробовете му.

“Значи това бил краят... този път няма да ми се размине...”. Умът трескаво работеше, преценявайки всяко следващо действие, но тялото губеше сили.

И той разбра, че вече няма смисъл... бе загубил борбата, макар болката вече да бе отшумяла.

Бавно погледна към пожълтелите тапети. Там на стената стоеше нейната снимка, пожълтяла от времето, но красива. Кога беше това? Колко време мина от тогава?

Опита се да се усмихне, но нищо не се получи, защото лицето му беше сковано.

Вече не чувстваше нищо, не искаше нищо, дори не можеше да заплаче.

Животът му премина, като на кино лента през мътния поглед и после той я видя.

Вратата беше отворена и Тя бе вътре, при него. Усмихваше се, а лицето й ставаше все по-сиво и по-сиво.

– Време е!

Той се огледа, не искаше да ходи никъде. Страхуваше се от неизвестността.

Тя се засмя зловещо.

– Тръгвай! – отново се засмя и въздухът започна да леденее.

Мъжът се почувства лек и сякаш полетя към нея. Обърна се преди да излезе и видя това, което болестта и времето бяха направили с него.

Смъртта се подсмихна под тъмната си качулка, а той забрави спомените, радостта, болката, мъката и тръгна с нея.