Венета Ташева: Спомен за Маестрото

Тази година маестро Константин Ташев щеше да навърши 81 години. Спомени за него ни разказва съпругата му, Венета Ташева – вярната му спътница през целия им съвместен път, с която винаги гледат в една посока, въпреки трудните изпитания, които им поднася животът.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Венета Ташева: Маестро Ташев твореше така, както другите дишат.

(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Какво е чувството – Константин Ташев на 81 години? Как би изглеждал Маестрото сега?

– Ако днес беше жив, Маестро Константин Ташев щеше да навърши 81 години. Пропусна да изживее най-зрелите си и плодоносни години на един творец. Смъртта обаче не му попречи той да остане име, което бургазлии и след години няма да забравят, ще обичат и ценят. Име, което надменната столична гилдия така и не призна – къде от “аристократична” надменност, къде от завист. Ана Константин имаше за какво да се завижда приживе. Той остави едно огромно творчество в различни музикални жанрове. Много от тези композиции не са видели бял свят. Нотирани листове с негови наброски се намираха пъхнати в книги, сборници, ръкописи. Примери – много: На разходка или на гости, Маестро Ташев се умълчаваше, вземаше лист и химикал, начертаваше петолиние и бърза нанасяше нотите от поредното си настроение.

– Какъв беше Константин Ташев у дома, когато не твореше музика?

– У дома Константин беше ведър и спокоен, случваше се и да бъде сприхав, нервен, и то когато нещо не се е свършило навреме – по отношение на творческите му задачи. Проявяваше справедлива обич и строгост към децата ни. На приятелски разговори у дома той става от стола, отива на рояла и отново записва вдъхновението си. Често в колата се намираха подобни листчета с изписани ноти. В колата неизменно беше и малкото касетофонче. Така живееше Константин. При една среща с проф. Парашкев Хаджиев (негов преподавател в Консерваторията), бе му казал: Страшен мелодик и талант си, бе Коце, ама много разпилян човек си. Туй не ти харесвам.” Дали на това му се вика точно разпиляност...? Може би. По-точното е да се каже, че той твореше така, както другите дишат – свободно, естествено, без никакви мъки на творчеството си, някак на шега, без мисъл за бъдното, без грижа за величието, без страх, че може да те забравят или да останеш неизвестен. Затова и повечето му мелодии все още не са чути от публиката. Нуждаят се от сериозен аранжимент, за да бъдат изсвирени и изпети. На Маестрото нищо не можеше да му попречи да твори – нит “великите композитори” в Съюза на композиторите, нито трудните условия на бит. В София, в малкото на квадрати жилище, той свиреше на рояла, поставен в единия ъгъл на стаята, да него малката масичка – да пише, дивана за почивка, касетофона с тонколоните, малката йоничка, портретите на Лист, Моцарт, Бетовен. Често укротявах децата да пазят тишина, за да твори баща им. Когато работеше, Маестро Ташев не слушаше никаква музика. Обичаше симфоничната и оперетната музика. Забавната музика не му беше приоритет, а удоволствие.

– Той е изпитвал много физически страдания. Най-големият му страх е бил, че няма да може да свири на пиано. Кое му даваше сили да стои изправен и да твори?

– На Маестрото не му попречи да твори и това, че при двете злополуки чупи един и същи крак и последвалите многобройни операции – малки и големи. Маестрото пишеше навсякъде, но най-драматични бяха дните, преживени в болниците. В бургаската транспортна болница беше в отделна малка стая, обзаведена с неговата йоничка, касетофон, нотни листи, а по стените бяха окачени някои афиши от негови театрални постановки. При него идваха приятели, колеги. И тук той композираше, а вечер аз преписвах нотите. Много трудни периоди преживяхме, но отстоявахме, изтърпяхме и гледахме в една посока.

– Вашият дом е открит за много гости. Не пречеха ли многото хора на творческия процес?

– Понякога, насред разговорите, ставаше, извиняваше се и отиваше при рояла. След известно време идваше при компанията и казваше: “Извинете ме, но искате ли да ви изсвиря нещо съвсем ново?”.

– Вие сте от град Елин Пелин, а Константин Ташев е роден в Русе, живял е в Стара Загора. Как се озовахте в Бургас?

– Константин е роден през 1935 г. в Русе, където баща му работи като майстор и инструменталист. Той е съвсем невръстно дете, когато семейството му се заселва в Стара Загора, но всъщност родителите му са от Асеновград. От техни разкази знам, че за първи път и по собствено желание синът им “хваща” акордеон, когато е на пет години и започва да свири по слух, без ноти. Майка му споделя: “Пее много вярно, гласчето му е звънко, мелодично, бърза да запомни мелодии и думи. Баща му не иска да става музикант и често крие акордеона от него. Но детето расте дружелюбно и весело, и в детската градина по време на тържества винаги изпълнява солови песнички. В началното училище се учи да свири на акордеон, а песничките, които съчинява стават все по-хубави и завършени”. Константин сам учи нотите, по своему ги разучава и разсъждава за всичко. До седми клас е ученик в Стара Загора, а после решава да кандидатства в Средно музикално училище – Пловдив. Вместо за пет, завършва Пловдивското музикално училище за три години, с пълно отличие. За Консерваторията в София също се подготвя сам и е сред първите приети. Бях ученичка, ненавършила 18 години, когато съдбата ме срещна с тридесетгодишния млад композитор, който работеше в София и се изявяваше като диригент и музикален педагог в родния ми град Елин Пелин. Усещането за душевна близост постепенно роди любовта между нас. Мотиви от първите любовни трепети могат да се чуят и днес в увертюрата “Любов необяснима”. Продължавам и сега да се питам защо “Любов необяснима”, за тази любов като необятен космос и еквивалент на неизмерими човешки вълнения? За любовта като властница на мисълта и емоциите, която дава воля на въображението и усмирява стихията на страстта? Как да говоря за чувствата си в състоянието, в което бях – уединена в собствения си свят? Как да намеря думи, за да предам на Константин моето вълнение? Как да прекарам моста, който да свърже изпълващото ме напрежение с неговото спокойно откровение? На всяка репетиция с хора с възхитени очи търсех очите на Маестрото. И там откривах светлината, с която той ме гледаше. Всеки миг, сядайки пред пианото, пулсиращите тонове се сливаха с нашите вълнения. Всяка тръпка по телата ни е частица от живота на тази музика. Понякога не усещах какво свирех, Константин обясняваше и поощряваше желанието ми да се справям по-добре. Аз усещах, че всеки от нас имаше заложена тръпка обич. От този период са останали най-нежните лирични мелодии. Оттогава, до края на живота си, за мен той остана интересен и оригинален, верен на своето творческо чувство, а по-късно – добър баща и съпруг. Едва изчакал да завърша гимназия, Константин не закъсня с предложение за женитба. Това стана в родния ми дом. В същото време имаше и предложение за постоянна работа в Музикалното училище в София, но твърдо взе решение да се установи на работа в Бургас като диригент на Духовия оркестър и преподавател по музика в Строителния техникум, а по-късно става преподавател в Учителския институт. И така до края на своя жизнен път. В този непознат за нас град (Бургас – бел. авт.) ни помагаше нашата обич и любовта към музиката.

– Какво място заема морето в творчеството и в душата на Маестрото?

– Морето! Колко вдъхновение даде то на Маестро Ташев! Колко песни и мелодии написа той за него, сякаш беше част от тази природа, влюбен до полуда във водната стихия. И с пърхаща от любов душа пя за Бургас, за децата, за онези залези, които привличат влюбените и отмарят човешките души. Пя за моряците, корабните сирени и чакащите влюбени жени!

– Личността си има мащаб. Какъв е мащабът на личността Константин Ташев?

– През всичките години на съвместния ни живот ме впечатляваше умението му да страда и като дете да се радва. Винаги се учудвах на силната му воля. Той побеждаваше с духа си. Обичаше своето приятелско обкръжение в Бургас и безусловно му вярваше. На моменти изглеждаше непрактичен до наивност. Живееше свободен и горд, но не горделив. Беше своенравен, какъвто е всъщност всеки творец. Доверието в хората го правеше уязвим, но да бъде доверчив беше част от неговата същност. В тесен приятелски кръг беше веселяк, сладкодумник и много духовит. Не беше дребнав и завистлив. След добре свършена творческа задача той се усмихваше, успокояваше и бързаше за морската разходка, особено вечерната. Вълнуваше се от птичата песен, от лунната пътека върху морето, брега и морския бриз при залез. Всичко това носеше за него музика. Имаше странен живот – роден с природен талант, с родители самородни музиканти, постоянно говореше чрез своята музика. Не живееше обаче с манията за величие или гениалност. В живота и творчеството си преживя неуспехи и колебания. Сякаш съдбата отреди така, че Константин да завърши своя жизнен и творчески път в Бургас.

– За какво мечтаеше Маестро Ташев?

– Маестрото мечтаеше да има свое студио. Обичаше да прави много варианти на дадена песен и само ако имаше необходимите условия, би чул как стоят нещата вече в аранжимент. Най-голямата му мечта остана неизпълнена – да напише музика към игрален филм. Смяташе, че там ще разгърне цялата си музикална енергия.

– С какво трябва да бъде запомнен Константин Ташев?

– Времето е най-добрият съдник и неумолимо пречиства натрупани съмнения. Животът не е почивка, а път към безсмъртието. За тези, които знаят за какво и за кого са живели. Кой познава творчеството на Ташев? За младото поколение не съм сигурна. Сложна и променлива е дистанцията между поколенията. Безспорно, днес те слушат друга музика, с други ритми. Но в едно не се съмнявам: мелодичната песен има дълъг живот, тя не умира и не се съпротивлява в конкуренция с други песни. Много мелодии и песни на Маестро Ташев днес могат отново да се запеят и вярвам, че животът им ще излезе от тесните архивни рамки, докато съзнателно поемат своя път към сърцата на децата и възрастните.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------