За най-нежния поет на Бургас и неговата кибритена тъга

Неговите книги разплакват. Докосват най-нежните кътчета на душата на читателя, защото всеки намира частица от себе си в тях. Тъгата на Боян Станилов е силна, тя владее по-голямата част от сърцето му, но се оказа, че Боян е по-силен от нея. И след всичките й удари, той успява да се изправи срещу нея и да я преодолее. Сега вече Боян не плаче, сега тъгата му е станала кибритена – в нея той е открил светлината и я е направил своеобразен ореол на така черната тъга.

Сега Боян е влюбен и свети. И стиховете му светят. И тъгата, и тя свети.

Благодаря ти, Бояне, за прекрасните стихове и откровеността, с която сподели най-съкровените си чувства с нас.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Боян Станилов: Стиховете и разказите ми са моето вътрешно огледало.

(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита книга, Бояне! Защо избра заглавието “Кибритена тъга”? Защо кибритена?

– Благодаря, повече от пет години чакам тази книга. Тя е факт благодарение на помощта на Общината и на моя голям приятел и духовен учител Недялко Йорданов. “Кибритена тъга”, защото имам нужда от повече светлина и лична свобода. Неслучайно като мото на книгата съм сложил стиха: “Димът ще ме изтръгне от унеса на сянката, за да заключи трайно в мен кибритена тъга...” Кибритът е средство, с което можеш да запалиш огън, да изгониш тъмнината и сянката на забравата, на лошото, на безчувствието, на апатията, на отчаянието. Светлината е символ на топлина и светлина. Неслучайно боговете в гръцката митология са приковали Прометей заради огъня. Но понякога светлината носи и тъга и скръб, тя изгаря и погубва животи с любовта си. Затова и словосъчетанието не е избрано случайно. Мечта за пламъка, който често ни носи и сълзи и ни гори на клада.

– В книгата има много любов, много съкровени чувства и обещания. Стихотворенията звучат като разказани сънища. Леки, ефирни, пеперудени. Какво е любовта за теб?

– Има една мисъл на Хосе Марти, кубински националреволюционер, която много харесвам: “Любовта се ражда от удоволствието да се взираме един в друг, подхранва се от нуждата да се срещаме и завършва с невъзможността да се разделим!” Макар че един от поетите, които най-много обичам, Димчо Дебелянов, изповядва в своята гениална елегия: “... и любовта ни сякаш по е свята,/ защото трябва да се разделим...” За мен любовта е всичко, без нея няма истински живот. Дори и в раздялата тя е красива и велика. В тази книга няма нищо измислено, всичко е една изповед на моя 46-годишен, бих го нарекъл трагичен, живот. Но в него водеща линия винаги е била любовта, не мога да дишам без нея, без нея животът ми съвсем няма смисъл. Както казва Пърси Биш Шели – “Любовта прави дори навиците красиви”. В момента съм влюбен и съм много щастлив, макар дамата поне засега да не отвръща на чувствата ми, но аз съм търпелив и ще се боря за любовта си. Както съм го правил през целия си живот. Някой бе казал, че животът не е валс, а героически марш... А колко до пеперудените стихове, много обичам Николай Лилиев и неговите “...пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила”. Харесвам този стил на писане, без да го подражавам сляпо.

– Какво ти дава сили да се изправиш след челните удари, които ти поднася животът?

– Сигурно звучи тривиално, но вярата в доброто и неговата победа. Обичта ми към величието и красотата на природата. Вълшебството, очарованието и прелестта на вас, жените. Любовта ми към литературата – четенето и писането. Ето сега подготвям една смесена книга с проза и стихове. Както бе написал един от любимите ми философи Фридрих Ницше, аз съм възпитаник на Немска гимназия: “Това, което не може да ме убие ме прави по-силен”. И с мен е така. Не е важно, колко пъти си паднал. А колко пъти си успял да станеш. Да държиш главата си високо вдигната, да гледаш хората смело в очите, да се движиш с изправена стойка и да се обичаш, себе си. Има четири вълшебни думи от хавайското философско учение, което сега усърдно изучавам, освен дзен – хоопонопоно и те са: Благодаря ти, Обичам те, Съжалявам, Моля те прости ми. Заобичай себе си и ще обикнеш и останалите, които го заслужават. Любовта дава сила да продължиш напред, но не бих дал и другата си буза да ми ударят шамар ей така.

– На кого искаш да благодариш?

– В началото вече казах. Разбира се, тази книга е посветена на моите покойни родители, които ме направиха човек. Неслучайно в нея има немалко стихове, посветени на тях. Те са като светещи икони за мен. Мога да се изповядам и да кажа молитва пред техните застинали усмихнати мълчаливи, понякога прашасали ликове. Те ми дават сила, смелост и дръзновение. Знам, че някой ден ще отида при тях и ще има много какво да си разказваме. Мога да благодаря на всички жени, които съм обичал през живота си и са ми дали част от душата и сърцето си. Искам да благодаря на приятелите и на тези, които са ми подавали ръка. Искам да благодаря и на самия живот, че ме шамароса толкова пъти, но ме направи мъжко момче и ме накара да вярвам в добрите постъпки и тяхното чудо. В преодоляването на лошото с вътрешна сила, вяра и търпение. Не на последно място искам персонално да благодаря на Невена Дойчева и Мирко, те си знаят защо. И да ми простят за всичко...

– Кои са твоите “университети”, Бояне?

– Ех, в буквалния смисъл, това е Нов български университет и специалността “Маркетинг”, която завърших там през 90-те години. После записах “Агромениджмънт” в БСУ, но на втората година се отказах – Висша математика, Органична химия, Физика, Геодезия са прекрасни предмети, но не са моята стихия. В преносен смисъл моите университети са още от ученически години. Военното обучение, после 2 години казарма, престоят ми в болници и разбира се, над две години решетъчно небе. От тях научих много повече, отколкото академичното образование, но не искам още такова обучение, повярвай ми. Стига толкова, станах академик със специалност житейски опит. Ще го опиша в един голям роман някой ден.

– Павел баня е специално място за теб. Разкажи ни за своята Павел баня.

– Имам един разказ, който започва с мотото: “На мерудия тук ухае въздухът”. И наистина, дишайки кристалния въздух в Павел баня, аз усещам аромата на мерудия, смесен с този на лавандула и рози. Това са основните насаждения около градчето, което стана и община. Дядовият род по майчина линия е от там, прадядо ми е бил учител, а прапрадядо е бил свещеник, съратник на Левски в близкото село Турия, от там идва и фамилията на дядо Христофор – Попсавов, който беше офицер – полковник, бил се във Втората световна война, ранен и после уволнен от комунистите от армията като царски офицер. Свещена глупост! Иначе къщата ни е точно до църквата и сутрин ме събужда медената песен на камбаната, плясъка на крилата на подплашените гълъби от камбанарията и тихата песен на кучето Бела, явно звукът на камбаната я дразни и тя започва да припява, както и четириногите в съседните дворове. Прекрасно място, дарено от Бог с всичко – в полите на Средна гора, отсреща най-високата част на Стара планина, на метри от градчето минава река Тунджа чиста и бистра като сълза, малко по-надолу е язовир “Копринка”, безкрайни мокри зелени ливади, Турийската река, орехови горички и масиви с рози, вечер жабешкият хор и оркестърът на щурците, светулките напролет, падащи звезди, обсипаното с тях ниско лятно небе, пукащата камина, какво повече от това? Влюбен съм в това място – “Пред църквата олющена със дядовите спомени и крушата с процепени кори витае моят дух, поклащайки листата и с вятъра примесен, целува тишината – в прозореца свещичката гори. И винаги, и всякога докосвам планината и слънцето – във златните липи. Лекувам самотата, потапяйки в реката на спомена горящите очи”. Мисля, че с този мой стар стих, посветен на Павел баня, ти отговорих.

– Какво не ти дава мира?

– Несправедливостта и простотията. Насилието. Наглостта и лицемерието на политиците. Незаслужените хвалебствия. Скатаването и мързела. Лъжите. Войните, смъртта на невинните хора. Нахалството и безпардонността. Отношението с омраза на македонците към нас, една измислена държава, та те са чисти българи! Агресията сред учениците и още много неща, но гледам да ги компенсирам с красотата, която ме заобикаля. Достатъчно е да се кача на колелото, да карам през парка до солниците, да си поговоря с морето и птиците и да се прибера възроден и влюбен. Да погледам вечер луната, да послушам вятъра, свирещ в липата до терасата ми, и забравям всичко, макар и временно.

– Коя е твоята лична вселена и кого не би допуснал в нея?

– Процесът на писане, творческият процес. В него не бих допуснал никого, той е моята вселена. Помниш закачливата песничка на Висоцки и неговата муза. По принцип не мога да си наложа да пиша. То идва внезапно, отвътре, напада ме и ме побеждава за секунди, обзема ме, полудявам и отлитам в моя свят, както казваше Паулу Коелю, и белият лист се изпълва със синия химикал. Все още пиша първо на ръка моите ръкописи. После ги оставям да отлежат, после ги редактирам, дълъг процес. Много слушам джаз, ритъм енд блус и класика. Обожавам Моцарт и неговия “Реквием”, особено частта “Лакримоза”, което означава “Преклонение пред Светата майка”. Харесвам Карл Орф и неговата смазваща “Кармина Бурана”, “Алилуя” на Хендел, което на иврит означава “Хвалете Бога, поклон” и още много други. Когато слушам музика или чета сериозна книга, това е моята лична вселена и предпочитам да съм сам. Разбира се, не и сто години да се отдам на самота като в класиката на Маркес. Но самотата не ми пречи, напротив, дори ми помага да съм по-съсредоточен, разсъдлив и да не правя много грешки. Самотата дори лекува...

– Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си (и преминаващата през теб стихия) докрай, да разголваш душата си?

– Аз ти казах, че в моите книги няма нищо измислено, няма лъжа, всичко е преживяно. В новата си книга ще публикувам повест – “Записки от затвора”. Разбира се, не е нужно всичко да се оголва, човек да застава като плужек пред всички. Все пак аз не съм жълт вестник, да разказвам с кого правя секс, колко пия, друсам ли се и други подобни. Но стиховете и разказите ми са моето вътрешно огледало. Това, което имам нужда да изплача на белия лист и да го споделя с хората, но с мярка. Надявам се всеки да намери нещо полезно и красиво за себе си в моите изповеди. А те май край нямат. Но това е животът ми – низ от добри и лоши преживявания и спомени.

– Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света?

– Достоевски го е казал: “Красотата ще спаси света”. Но честно казано, като гледам взривовете на ислямистите по света, това как един джихадист мачкаше с бясна скорост с камиона си стотици невинни пешеходци, как 12-годишно дете поставя бомба на пазара, как циганин рита беззащитна жена по стълбите, как човешкият живот се обезсмисля, как не обръщаме вече внимание на бомбените атентати и жертвите, на ежедневните убийства по пътищата, според мен поезията трудно ще спаси света. Трябва да стане трагедия като в село Хитрино, че да се сетим за благородството и добротата на човешката душа, на вътрешния ни свят, който дреме уплашен от ежедневните идиотизми, с които ни заливат медиите. Екзюпери го е казал: “Човек вижда същественото най-добре със сърцето си, не с очите си, то е невидимо за тях”. Мисля, че за жалост много хора днес са без сърца. И това ме прави песимист. А стара мантра гласи, че песимистът е добре информиран оптимист, уви. И все пак за мен чашата е наполовина пълна, не празна...

– За какво мечтаеш, Бояне?

– За един по-добър великолепен свят, както пееше Сачмо. Представям си като Джон Ленън усмихнати хора, че под земята няма ад и че само небето е над нас, представям си, че всички хора живеят само в днешния ден. Представям си, че няма държави, няма дори и религии, че всички хора живеят спокойно живота си. Мечтая си да съм отново дете и да лепят на челото ми светулки, аз да съм безгрижен и да вярвам, че най-доброто предстои. Нали?! Толкова е лесно, добротата дреме във всеки от нас. Просто трябва да я събудим от зимната й дрямка и тя да ни поведе по трънливия път пред нас, извиващ се бавно и полека към небето. А връщането назад е забранено...

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------