Змията

Дни наред д-р Тошев се прибираше вкъщи с лошо и подтиснато настроение. Съпругата му Мила бе започнала да се притеснява от рязката му промяна. Не знаеше на какво се дължи това, но предполагаше, че е свързано с работата му в болницата. Не искаше да го притиска и търпеливо чакаше да й сподели проблема.

Докторът беше приел предложение да работи в провинцията. Седеше в току-що паркираната си пред кооперацията кола и се чудеше как да съобщи на жена си, че най-късно след три дни трябва да е на работа в малко подбалканско градче. Стиснал с две ръце волана не сваляше очи от прозореца на втория етаж, където бе жилището им. Сърцето му беше свито, а една ръка сякаш го стискаше за гушата. Знаеше, че първо трябваше да го обсъди с нея, но когато му предложиха не се поколеба – прие на мига. Беше се уморил от претъпканата столица, от шума и тежкият въздух. Отделно в болницата, където работеше, бе започнало да се създава напрежение между колеги и нямаше ден без някакъв скандал. И въпреки той да бе само наблюдател, всичкото това нещо го изморяваше.

Тъкмо щеше да натисне звънеца, когато вратата се отвори. По разтревоженото лице на жена си разбра, че нещо се е случило. Тя сложи пръст на устните си, показвайки да пази тишина. Влязоха в кухнята и Мила затвори вратата.

– Ели имаше висока температура, но успях да я сваля, изпоти се и сега спи – прошепна тя.

Първоначално Стефан Тошев се ядоса, че жена му не го е уведомила веднага. Дъщеричката им бе най-важното нещо в живота му. Стисна юмруци, за да потисне гнева. После се сети, че през по-голяма част от деня телефонът му беше изключен. Ядът му изчезна, а лицето му почервеня от срам, защото за малко щеше да се скара с жена си.

– Седни, трябва да поговорим за нещо – с глух глас каза той. Дръпна стола и седна, разтри челото си и тъкмо когато щеше да й каже направо за новото си назначение, Мила започна:

– Не знам това как ще прозвучи... но мислил ли си да се преместим да живеем в провинцията?

Това дойде като гръм за доктора. Изненадата му беше голяма, защото знаеше, че Мила предпочита големия град. Стана, хвана лицето на жена си в ръце и я разцелува, след което седна, хвана ръцете й в своите и й разказа всичко.

Дълго двамата стояха преплели пръсти и се гледаха с блеснали очи, заети всеки със своите мечти за бъдещето.

 

* * *

Д-р Стефан Тошев замина сам. Жена му и едногодишната им дъщеричка Ели щяха да дойдат след две седмици. Докторът трябваше да се запознае с обстановката там, да направи ремонт на квартирата... Щеше да поеме прегледите на хората от още две съседни села. Въпреки това пациентите му едва ли щяха да наброяват 1500-2000 души. Не беше алчен за пари, водеше се от чисто човешки чувства.

Градчето, в което щеше да работи, се оказа едно голямо село. Лекарският кабинет се намираше на първия етаж на двуетажна олюпена сграда, срещу него беше аптеката, а кметството на втория етаж. Площадът отпред бе скоро ремонтиран, но въпреки това плочките на места се бяха отлепили и липсваха. Отсреща имаше чешма, а зад нея градинка с новопостроена детска площадка – беседка и пейки. Всичко това приканваше човек да седне, да си почине, слушайки шума на реката, която течеше наблизо.

Докторът паркира колата си пред сградата, постоя няколко секунди и слезе. В кабинета завари само сестрата, която оправяше чаршафа на кушетката.

– Добър ден! – поздрави той.

– Оу! – възкликна стреснато сестрата и едва не подскочи.

– Д-р Тошев! – представи се докторът. – Извинявайте, че така Ви стреснах! – подаде ръка.

По навик или от притеснение жената избърса ръката си в бялата си престилка и чак тогава я подаде.

– Галина Попова. Очаквахме Ви вчера – каза тя и пълното й лице пламна.

– Непредвидени обстоятелства – излъга докторът. Истината беше, че искаше да остане още една вечер със семейството си.

– Д-р Младенов е в квартирата. Нали разбирате... последни приготовления преди да си замине.

Д-р Тошев само кимна и без да й отвърне или да й даде някакво обяснение излезе. Не знаеше нищо за предшественика си, освен че се кани да замине в чужбина и там да работи.

Квартирата се намираше почти в края на градчето. Оказа се малка едноетажна къща с двор. Докторът отвори малката дворна вратичка и влезе. Тръгна по алеята, от двете страни на която имаше посадени цветя. Тошев си помисли колко ще се зарадва жена му на цветните лехи, а и изглеждаха подържани. Два големи прозореца гледаха към улицата, под тях имаше пейка, боядисана в жълто, входът беше отстрани на къщата.

Вратата беше широко отворена. Човекът се спря на прага, поколеба се дали да почука или да влезе направо, ослуша се, но отвътре не се долавяше никакъв звук. Все пак почука първо леко, после изтропа с цяла длан – отново тишина. Постоя още няколко секунди и влезе. Тогава една от вратите се отвори и докторът едва не се сблъска със слаб, по-висок от него мъж. И двамата се стреснаха, после се засмяха.

– Извинете... почуках, но... а и вратата беше отворена – каза д-р Тошев.

– Няма нищо. Грешката е моя, бях се унесъл в мисли, а Ви очаквах – отвърна другият доктор, но като видя учуденото изражение на колегата си добави: – Сестрата ми се обади по телефона, че идвате насам, но... да влезем в стаята.

– Затова ли оставихте вратата отворена? – попита Тошев, като го последва.

– Не съм оставял вратата отворена. Винаги я затварям и врътвам ключа след това, независимо по кое време е – възкликна Младенов.

Влязоха в стаята, която беше нещо като кухня, всекидневна и хол. Д-р Тошев огледа помещението, преди да седне на масата и остана много доволен.

– Когато дойдох къщата беше пълна развалина, но както виждате сега е изцяло в нов вид – от водопроводните тръби до електрическата инсталация. Ще пиете кафе, нали? – попита д-р Младенов и без да дочака отговор отиде до малката кафе машина и пусна едно кафе. От хладилника извади две кока коли и ги занесе на масата. Зареденият хладилник не убягна от погледа на доктора. Младенов сложи кафето пред колегата си и седна.

– Вчера една жена от селото зареди хладилника, да съм точен – медицинската сестра. Всичко е от общината, но да знаете, че това е еднократно. Нещо като за “Добре дошъл” – поясни той.

– А ремонта? – попита Тошев.

– Една част пое общината, друга аз, но не се тревожете, няма да искам да ми се връщат пари. Оставям всичко на Вас и семейството Ви.

– Ще платя каквото трябва – глухо каза д-р Тошев. Вече започваше да се чувства неудобно в компанията на колегата си. Явно забелязал или усетил нещо Младенов изпи на един дъх колата и се изправи.

– Ще ставам, трябва да мина през общината – каза той и посочи пакетите, които стояха на масата в другата част на помещението. – Ще почерпя там и ще тръгвам, че път ме чака. Нищо не ми дължите, пазете семейството си.

– Защо го казахте това, за семейството? – попита Тошев

– Защото аз загубих своето и преди да сте чули слуховете около мен ще ви кажа. Преди няколко месеца почина шест годишното ми момченце, жена ми ме напусна окончателно и замина за Германия. Тя е германка и сега заминавам при нея. Ще се опитам да поправя нещата между нас.

– Съжалявам за загубата, а как...

– Почина при неизяснени обстоятелства. Вечерта си легна, а сутринта вече беше мъртво – каза с горчивина Младенов. Взе набързо пакетите и излезе.

Д-р Тошев не го последва, чу тряскането на външната врата. Стана, отиде до прозореца и го проследи с поглед, докато се качи в колата си и потегли. Седна на масата, запали цигара и чак тогава отпи от кафето.

 

* * *

Мила слезе от автобуса на автогарата и се огледа. Мъжът й я беше предупредил, че ако не успее да дойде да я посрещне, ще изпрати медицинската сестра. Според думите му тя се явяваше нещо като “момиче за всичко”.

Държейки детето на ръце се огледа още веднъж, не видя никъде момиче да я чака и отиде зад автобуса да изчака шофьора да свали багажа и най-вече бебешката количка. Някой я докосна леко по рамото. Младата жена се обърна, пред нея стоеше ниска, пълна жена, около 50-годишна, с къса накъдрена коса.

– Здравейте! Вие сте Мила, жената на доктора. Аз съм Галина Попова, медицинската сестра – представи се жената.

– Очаквах да сте по-млада, не ме разбирайте погрешно, но очаквах момиче. – засмя се Мила

Жената само се изчерви и се зае с детската количка, която шофьорът извади.

Мила беше изумена от пъргавината, с която се движеше сестрата. На гърба си бе сложила раницата, теглеше двата големи куфара и вървеше на пет крачки пред младата жена с такава лекота, сякаш нищо не носеше.

Стигнаха къщата за около десетина минути. Галина Попова бутна вратичката и влезе. Мила се наслаждаваше на тишината и спокойствието, но се спря изумена от гледката – малка къща в море от цветя. Никога не си бе представяла, че толкова просто нещо може така да я впечатли и толкова да й хареса. Усмихната бутна количката с малката Ели. Галина беше спряла пред входната врата. Погледна към приближаващата се жена и възкликна:

– Не мога да повярвам! Отново се случва!

– Какво става? Мъжът ми ли се е върнал? – попита Мила.

– Едва ли, докторът тръгна за спешен случай в съседното село. Става въпрос за вратата... все се отваря – опита се да обясни сестрата.

Входната врата зееше широко отворена. Мила погледна към тъмния коридор вътре и за част от секундата й се стори, че това е някаква уста и ще ги погълне, но веднага отхвърли тази мисъл.

– Какво толкова?! Ще трябва или да се поправи, или да се смени – каза ведро, извади детето от количката и влезе вътре.

Отвори първата врата вдясно, беше спалнята. Едната половина на леглото не беше оправена, но това не учуди Мила. Затвори вратата и продължи. Вратата срещу тази стая, по картинката, която беше залепена, ясно показваше, че това е банята и тоалетната. Жената я подмина и се насочи направо, отвори вратата в дъното и лицето й засия.

Д-р Тошев беше сменил старите сини тапети с нови – розови на цветя и пеперуди. Всички други детски мебели бе оставил, защото бяха хубави и добре запазени. Беше преместил детската кушетка до прозореца и това бе другата промяна (освен тапетите), която бе направил.

На Мила не й хареса това, че кушетката е така близо до прозореца, но щом приближи да остави детето в нея, остана доволна. Отвори прозореца, слънцето леко напичаше, но от друга страна крушата, която бе близо, даваше сянка. Отделно се чуваше клокоченето на реката и ведно с песента на птичките си бе направо приказка.

– Красиво е, нали? – стресна я гласът на Галина Попова.

– Невероятно! – отвърна й Мила без да се обръща.

– В началото и старият доктор, по-скоро предишният, защото съвсем не беше стар, беше сложил кушетката до прозореца... – започна сестрата, усети се, че не е трябвало да започва тази тема, покашля се, но продължи: – После я премести на мястото на скрина, но вече беше късно.

– Какво е станало? Какво общо имат кушетката и прозорецът? – попита разтревожено младата жена.

– Ами не знам точно, но детето му почина. Не се разбра от какво – поясни Попова и тръгна да излиза, усетила, че наистина много се е разприказвала.

Мила щеше да попита нещо, но в това време се чу трясък. И двете жени подскочиха.

– Пак вратата! – каза сестрата и опитвайки се да прозвучи весело добави: – Наистина трябва да тръгвам, но ако имате нужда от нещо, звънете ми. Записала съм специалните телефонни номера на хладилника, в другата стая.

– Благодаря! – отвърна й Мила с пресъхнала уста. Кожата по ръцете й беше настръхнала, а сърцето й още биеше в нервен ритъм.

 

* * *

Д-р Тошев изгаряше от нетърпение да види жена си и дъщеря си. Потропа силно на вратата, защото предположи, че е заключена. Беше казал на Попова да предупреди Мила, че вратата се отваря от само себе си. Отвътре не се долови никакво движение, натисна бравата и тя се отвори. Остана искрено учуден, но това не беше толкова важно сега. Беше позвънил на Мила, че пристига и може да я е отключила. Влезе в кухнята точно когато съпругата слагаше трапезата. Двамата силно се прегърнаха, сякаш не се бяха виждали с години. Седнаха на масата.

– Как мина пътуването? Хареса ли ти тук? – заля я с въпроси докторът.

– Тук е прекрасно, просто нямам думи да ти опиша колко съм щастлива, само че...

Мила не успя да довърши, защото се чу писък от стаята на детето и веднага след това силния му рев. И двамата родители скочиха, като на вратата се сблъскаха. Тошев отстъпи да мине първо жена му и тръгна след нея. Вратата на стаята беше отворена и това учуди и притесни Мила, защото я беше затворила. Когато светна лампата, видя че и прозорецът е отворен. Ели се бе изправила, като се държеше за преградата и плачеше с цяло гърло. Жената я грабна и я изнесе извън стаята, шепнейки й успокоителни думи.

Докторът затвори прозореца, като преди това се показа през него и огледа навън, нямаше нищо подозрително. Обходи стаята с поглед, след което загаси осветлението и излезе, като затвори. Какво бе учудването му, когато видя, че входната врата е отворена. Това го ядоса много и реши, че първото нещо, което ще направи сутринта, е да потърси дърводелец или да поръча нова врата.

Мила вече беше сложила Ели да легне на дивана и седеше до нея, галейки косиците й. Детето вече заспиваше. Младата жена постоя още малко и отиде при съпруга си, който си бе сипал чаша вино и я чакаше на масата.

– Трябва да поговорим – каза тихо жената.

– Не знам какво става с тази врата. Утре сутринта това ще е първата ми работа.

– Не ти ли се струва странно, че вратата се отваря сама, прозорецът в стаята е отворен... Да не мислиш, че Ели го е отворила!? – попита Мила

– Да не намекваш, че има призраци... – каза докторът и без да се усети огледа стаята.

– Не, глупости! Мисля си да не би някои дечурлига да правят номера.

– На тази улица няма деца, но виж не съм се замислял... може наистина да е номер. Ако някой е имал “зъб” на колегата... Той спомена нещо, че е държал вратата непрекъснато заключена. Друго нищо не спомена.

– Нещо не разбирам. Прави цялостен ремонт на къщата, но да не направи нищо по въпроса с вратата... не ми се вярва. По-вероятно е някой да дебне и прави тези номера. Друго обяснение не виждам. Направо тръпки ме побиват – каза жена му.

– Хората от селата наоколо го обичат, но знае ли човек. Ще говоря с кмета и ще разпитам хората.

– Ами зимата? – с притеснение попита Мила. Изпи чашата си на един дъх и я напълни отново.

– Ще го реша този въпрос – отвърна докторът, като протегна ръка и погали жена си по лицето.

Вечерта премина спокойно, разговаряха за приятни неща, споделяха си планове за бъдещето, но й двамата бяха напрегнати. По-късно, когато си легнаха, Мила веднага заспа, но докторът не можа да мигне до сутринта. Страхуваше се за жена си и дъщеря си, защото чувството, че нещо лошо може да се случи, не го напускаше. А най-лошото бе, че той не знаеше от какво точно трябва да ги предпази. На пръв поглед всичко беше нормално.

Хората започнаха да му се доверяват, бяха повече от любезни с него и бе сигурен, че са искрени, но въпреки това усещаше, че не всичко е както трябва. Имаше нещо в тази къща, което го притесняваше и той трябваше да говори с някого за това. Колегата му, който си замина, трябва да е знаел нещо и той възнамеряваше да му се обади.

 

* * *

През следващите седмици всичко вървеше нормално. За изненада и на двамата вратата спря да се отваря непрекъснато и от само себе си. Напрежението, което витаеше из въздуха, изчезна и сякаш в къщата започна да се диша по-леко. Само Тошев не можеше да се успокои, а черните мисли не го напускаха.

Докторът трябваше да замине за съседното село, където случаят бе такъв, че му се налагаше да остане и за през нощта. Въпреки, че всичко вече бе нормално, Мила го изпрати със свито сърце.

Денят мина обичайно и, както винаги, веднага след като съпругът й тръгна за работа, сестрата дойде. Мила беше помолила мъжа си да предупреди жената, че мястото й е в кабинета, а не в къщата при нея, но тя продължи да идва, макар й да оставаше само минути. Младата жена й намекна, че не се нуждае от услугите й, но сестрата само се усмихна добродушно. Два дни не посети Мила, а на третия всичко си бе постарому. Идваше веднага, след като мъжът й тръгнеше за работа, завъртеше се за десетина-петнадесет минути и си тръгваше. Жената виждаше усърдието на сестрата да помага, но тя нямаше нужда и в най-скоро време щеше да сложи край на това.

Вечерта Мила сложи малката Ели да спи, но вътрешно нещо не бе спокойна. Седна на стола до малкото креватче и отвори книжката с приказки. Започна да чете, гърлото й пресъхна и стана да пие вода. Когато се върна детето още не беше заспало, гледаше тавана засмукало палеца си. Винаги правеше така, когато беше неспокойна. Въздухът в стаята сякаш беше натежал. Жената взе книжката и зачете, като от време на време хвърляше по един поглед към момиченцето. Ели вече беше затворила очи, пръстчето й вече не беше в устата и по равномерното дишане Мила разбра, че вече е заспала. Продължи да чете, като от време на време спираше обхождаше стаята с поглед и отново продължаваше. Безпокойството не я беше напуснало нито за миг.

Довърши приказката и тихо стана, поколеба се дали да не вземе детето при нея, но момиченцето спеше много леко, щеше да се събуди, а после трудно щеше да я приспи. Разходи се из стаята, провери прозореца и след като се увери, че всичко е наред, отиде да си легне. Умишлено остави вратите на спалнята и детската стая отворени. Усещането, че нещо лошо ще се случи, не й даваше покой. В момента, в който легна, очите й започнаха да натежават за сън. Стана и взе книга, защото не искаше още да заспива. Зачете се, но не можеше да се съсредоточи, бе нащрек, ушите й долавяха и най-малкия шум.

Не бе прочела и две страници, когато от стаята на детето се чу шум – наподобяващ свирещ, по-точно съскащ чайник. Мила скочи на мига пред стаята на Ели се закова на място. До креватчето на момиченцето стоеше малко момченце, фигурата му, през която можеше да се види стената, трепереше или по-скоро вибрираше. Очите му бяха приковани в жената, а с едната ръка сочеше дъщеря й. Сърцето на майката щеше да изскочи, но тя успя да преодолее всичките си страхове и макар краката й да трепереха се озова до леглото. Точно тогава видя как една черна змия бавно пълзи към лицето на детето й. Без да се замисля грабна змията и с нечовешка сила я скъса на две. Грабна детето, което кой знае защо не се събуждаше и изтича в спалнята. Това, което Мила не видя, бе жената, стояща в ъгъла на стаята, която след като младата жена избяга с детето в спалнята, пристъпи към момченцето, с един замах го направи на парченца, които се изпариха във въздуха. Лицето й изразяваше гняв и болка, но по-силна бе злобата й, която струеше от очите. Грабна малката възглавница от детското легло и с лекота я разкъса, след което сякаш изгасна в мрака.

 

* * *

Д-р Тошев прегледа и последния пациент. Трябваше да посети още няколко хронично болни по домовете им, но вместо това пое към дома си.

Още сутринта, когато излезе, имаше странното усещане, че нещо ще се случи и през целият ден “ръката на съмнението” не го пусна. Напоследък сънуваше странни сънища и всички свързани с една млада жена. Тя го плашеше и в същото време привличаше. Докторът не можеше да сподели за сънищата си с жена си, защото в тях правеше любов с другата жена и му харесваше.

Беше към два часа след полунощ, когато пристигна. Външната врата беше отворена, докторът се втурна направо към детската стая. Видя кръв по пода и очите му се замъглиха от страх. Изкрещя името на жена си, после на дъщеря си – отговор не последва. С треперещи ръце отвори вратата на спалнята. Дъщеричката му спеше, а жена му седеше до момиченцето, държеше ръката му и с празен поглед гледаше през прозореца.

Докторът я разтърси за раменете, за да се съвземе, после силно я прегърна.

Докато Мила беше в банята Тошев събра най-необходимите неща в един куфар и го сложи в багажника на колата. Беше се обадил на сестрата и тя с радост се съгласи да ги приеме в дома си.

Къщата на сестра Попова се намираше на две преки от дома на доктора. Тя ги чакаше на самата уличка пред къщата. Ели бе плакала в колата, защото не разбираше нито какво става, нито странното поведение на родителите си. Сега само от време на време подсмърчаше, стиснала мечето в едната ръка, а с другата държеше майка си за ръка. Попова тръгна към нея да я вземе на ръце, но детето, макар че я познаваше, се скри зад майка си. Мила я вдигна на ръце и със съпруга й влязоха след сестрата.

Настаниха се на масата в кухнята, където Попова им поднесе чай.

Погледът на Мила се прикова в една фотография, която бе поставена на шкафа. Сестрата проследи погледа й, стана и взе снимката.

– Това е предишният доктор с жена си и малкото им момченце, което за жалост си отиде толкова рано – поясни тя и подаде снимката на жената.

– Това е същото дете! Стоеше до леглото на Ели... то ми посочи змията – възкликна Мила.

Докторът взе фотографията и дълго я гледа. Върна я на сестрата и като хвана нежно ръката на съпругата си, нежно й каза:

– Скъпа, въобразяваш си! Убила си отровна змия с голи ръце, което не е малко. Още си в шок.

Мила само поклати глава, но беше твърде уморена, за да спори.

– С първия автобус с Ели се прибираме в София – каза младата жена

– Разбира се, скъпа! Ако искаш поспи малко.

Мила поклати отрицателно глава, но умората надви, тя се сви на канапето и веднага заспа.

Докторът дълго крачи из стаята и накрая взе окончателното си решение. Нямаше да се върне с жена си в столицата. Тази малка кокетна къщичка го привличаше или по-точно това, което го чакаше там. Знаеше, че Мила казва истината за малкото момченце. Духът на детето бе спасил дъщеря му, но жената от сънищата бе подарила живота им и той трябваше да й се отплати.

Сутринта д-р Тошев качи съпругата си и дъщеря си на автобуса, като им обеща, че ще приключи делата си тук и до седмица окончателно ще се прибере при тях.

Никой повече не видя доктора, нито пък се чу нещо за него. Никой не го и потърси. Последно се знаеше, че след като е изпратил жена си на автогарата, се е прибрал вкъщи, а някои смятаха, че е избягал с друга жена. Само сестра Попова знаеше истината, но това вече е друга история!