Балада за Поморие

Балада за Поморие

Стоят скалите, същите, макар че
морето неусетно ги поглъща.
Разбива се вълна, вълна се връща
и въздухът от сол и йод нагарча.

А вятърът – скимтящо куче – скита
в хралупата на лодката разбита.

Отвесен дъжд в следобеда тъмнее,
ах, всеки дъжд е спомен за градушка.
Разбива се вълна, вълна се люшка
и устремено брегът върви към нея.

На пясък става камъкът в прибоя,
ситни под нас в безсмъртието свое.

Разсипва се скалата без надежда
пред този град, пътуващ във безкрая.
И аз сега вървя, но без да зная
дали към него пътят ме отвежда.

Ще спра дотук и дъх ще си поема –
стои брегът, превърнат във поема.

И сам се вслушва в пулса на синкопа,
кънти прибоя, в него продължава.
Един поет на този бряг остава
и още се усмихва Калиопа.

Оттук до вечността една и съща
разбива се вълна, вълна се връща.