Реджеб Кюпчу – “Приятели мои, да тръгнем”

Реджеб Кюпчу – “Приятели мои, да тръгнем”

Често препрочитам рано отишлия си от нас Реджеб Кюпчю (1934–1976) и неволно се питам: на кой обществен, интелектуален, емоционален бряг би била поезията му днес? Защото той живя в други социални измерения, културни хоризонти и нравствени ценности. Сред различни от сега критерии за смисъла на битието и делничната роля на обикновения човек в неговата обществена градация.

Като съпоставка с казаното по-горе можем да твърдим, че Родината ни в ХХI в. прилича повече на балкански уестърн. В който фасони на закона продават нискочели олигарси, крадци на пенсионни фондове, банкови кокони, кметове-феодали и безброен юридически слугинаж. Някъде в масовката е „обикновеният“ народ: апатичен, или наивно вярващ, че утре ще се случи нещо хубаво – я масов мор по управляващите, я поява на фолклорната неволя с наръчник за светло бъдеще под мишница. Но и двете химери са със срок на годност някъде в безкрайността.

Виж, реалността у нас е друга: с обезлюдени краища, мъртви села, безработни човеци, млади хора без пътен лист за живота, срутен национален патриотичен постамент. И много чуждестранни „приятели“, посрещани с ниски безсрамни поклони. Затова се питам, прелиствайки страниците на Реджеб: наистина, какво би написал, ако е свидетел на държава, която не би могъл да си представи? Щеше ли да се роди отново неговото „България“?

Да! Несъмнено...

Винаги ми е правило впечатление, препрочитайки автори като Кюпчю, че светините в съзнанието им не могат да бъдат омърсени от временни катаклизми. От панаирджийска демагогия и нечии борби за власт по върховете на паричната хранителна верига. Родината, бащиният дом, семейният кът, честният хляб, приятелските лица, детският смях са онези икони, които винаги греят в храма на личното им „аз“. Вплетени в ярък китеник на онзи духовен смисъл, поради който съществуват, приемайки щафетата му от прежните поколения; за да я предадат на свой ред, преди последната си глътка въздух. Това изтиква извън коловоза на дните всякакви етнически дрязги, мимолетна завист за нищо и никакво, дистанциране от рамото на другаря, заключване в душевния си мир. Високо-високо във вечността е България и това обяснява всичко:

Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях
и вървя.

Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг
е тук,
на твоята земя.

Не познавах лично Кюпчю. Но знайно е, че всеки автор се представя с написаното, не толкова с човешките черти приживе. Затова не мога спокойно да приема негативизмът, който се изля и се излива върху паметта на знатни творци от дребни злобари, правещи се на интересни днес. Не прави чест и на интелектуалните джуджета, обслужващи газети в отвратително жълт цвят... Що се отнася до Реджеб Кюпчю, той е далеч от литературната глъчка: роден е в пловдивското село Куклен, а стъпките му по улиците си Бургас чува през 1956 г. Бил е строителен работник, журналист, кореспондент на вестник „Нова светлина“, служител в Окръжния съвет за култура. Преди това пък, като войник – дописник на вестник „Трудово дело“. Негови приятели в духовното поприще са Христо Фотев, Недялко Йорданов, Илия Буржев, Стойчо Гоцев, Димитър Велинов. И ни е завещал книгите: „Въпросите продължават“ (1962), „Животът не е сън“ (1965), „Приятели мои, да тръгнем“ (1967). Превеждан на няколко европейски езика. А Бургас му присъжда наградата си за поезия...

Що за поезия е твоята, Реджеб?

Стиховете му са израз на простичкото, откровено, делнично, честно световъзприемане. В тях откриваме проблемите на обикновения човек, тръгнал за поредната смяна на обекта. Откриваме любовта, природните красоти, някои мащабни проблеми, вълнували света по времето на Реджеб. И опити за философска интерпретация на битието, чието изначалие тича към неумолимия финал:

Солен е краят на всяко нещо,
не случайно са солени морските води,
но не случайно и реките текат с лъкатушене –
за да е по-дълга свободата им.
Всяко сливане е сбогом на течението
или сбогуване със самия себе си.
„За причината реките да текат с лъкатушене“

Няма да сгрешим или да се повторим, ако определим именно Човека от делника за основен двигател в лириката на Реджеб Кюпчю. Той минава през света с възторжения поглед на помъдряващо дете. Нерядко унива, отърсва се от личностни съмнение и оптимизмът отново го повежда напред. Лирическият герой – работникът, е осъзнал, че е потребен на хората около него. На бригадата, на людете, с които крачи по паважа под крясъка на гларус, или зова на корабна сирена. Това осъзнаване го прави още по-значим в собствените му очи и му влива стремежа да надрасне себе си. Без да изпъква, да бъде в хармония с людете върху основата на взаимно доверие и разбиране. Тези привидно простички правила моделират профила му в галерията от нравствени скрижали, които изповядва без излишен апломб и врява. Той всъщност е съчетанието от мисъл, воля, упоритост и идеи, чрез което ще се разтворят дверите на бъдещото време. Внезапно променено в гротесков фокус, който творецът не дочака да види...

Иначе, авторът обича Бургас, морето, житейските картини преди десетилетия, отнасящи смисъла да се живее в нови измерения. Не ще се спираме върху отделни творби с политически привкус, които са всъщност нещо рядко в художественото наследство на Кюпчю. Но ще споменем, че за разлика от верноподаници, хитричко нагаждащи се и днес с награди и неуместна почит, при него няма намек за плакатност и декларативност. Посланията пак са човешки – от позициите на прашинка в тълпата, чиято физиономичност се слива с множеството и без която съществуването й не е възможно. Но която също има стремления и те никога не са били маловажни:

Край железопътна линия да имам дом.
(Ще имам ли някога?)

Но да не спират пред него влаковете.
(Ще спрат ли някога?)

Да минават влакове, да отминават,
да минават влакове, да отминават.
Само момичета от прозорците
с бели ръце да ме поздравяват.
(Ще ме поздрави ли някое някога?)

Да минават влакове, да отминават!
„Едно малко желание“

В някои свои стихотворения, като цветове на дъхава китка, Реджеб Кюпчю привнася и източни мотиви. Осъзнати или не, те присъстват в хармония с написаното от него по други поводи, разтворени в различни душевни състояния. Може би най-добра илюстрация за подобно твърдение е „Легенда за славея“:

И градините, и небето, и всичко
когато е далеч от нас,
ражда стремежи.
А красотата на червената роза
е сънят на славея
от тъжната нощ.

Е, Реджеб отдавна не е между нас. Остана в периферната литература, както наричат извънстоличното творчество някои „познавачи“ на съвременния художествен процес. Приживе автори като него никога не шумят около себе си. Чувстват вътрешна потребност да споделят вълнуващи ги мисли с околните и го правят, но не гръмогласно. Не върху постаменти от съмнителна принципност, демагогия и идеологически щампи. А сред уж сивата, безока тълпа – всъщност сбор от мислещи индивиди. Споени в хаотична общност срещу благословено трудния кодекс на делника. После? После се разтварят в минало време, до последно оставайки достойни човеци. Завещаното от тях играе ролята на градеж. Но не на пълнеж в историята на българската литература. А на естетически искрици в изпосталелите ни от грубост, лутания и безверие души в клоаката на общественото развитие... Сякаш, че и развитие, особено в „европейското“ ни мислене, има...

--------------