История на с. Елисейна

История на с. Елисейна

Искърът! Извирайки от белоснежната гръд на величествената Рила, като вълшебно чудо пълзи и лъкатуши из планинските усои на Стара планина.

По своя път, извивайки се, той твори великолепна художествена поема от дивни пейзажи, неповторими по своята красота тайнствени долини, скалисти и въртеломни стени.

Искърското дефиле е един кът от скъпата ни родина, приютен в обятията на грандиозния Балкан, древния Хемус, който с чара на красивата си панорама примамливо привлича и пленително задържа обаянието и възхищението на всеки българин и гост на Отечеството ни. Това най-любимо убежище за отдих и почивка и същевременно вълшебен вдъхновител за поетични излияния достойно е възпято и възвеличавано в многотомното художествено творчество на родоначалника на българската литература и поезия, Иван Вазов. Тук той е прекарал много време, настанявайки се на временно местожителство в една от стаите на единствената тогава сграда на управлението и собствениците на местната медодобивна фабрика, известна като “старата дирекция”. Непосредствено пред същата е построена красива чешма-паметник с барелеф на Иван Вазов за възпоменаване и увековечаване на неговото, скъпо за всеки българин име. Тук, из този дивен балкански край, Иван Вазов денем като неуморна пчела броди по тесните пътеки на стръмните урви, за да черпи вдъхновение и изпълни душата си с чара и обаянието на вълшебната планинска панорама, а вечер, до късни нощи, самотен в стаята си, под трептящата светлинка на газеничето излива нектара на художествената си поезия. Тук той е написал ненадминатата си балада “Клепалото бие”, “Дядо Йоцо гледа” и др. А в един от неговите пътеписи четем: “Каква картина се открива тук! Какъв планински мир, вълшебен и величав! Сега като искам да кажа нещо за това, усещам колко е слабо перото, колко е нищожна и най-богатата фантазия пред действителните и живи хубости на природата. Умореният пътник, стигнал на такива места, забравя мъката на пътуването, чувства интензивно радостта на живота...

В недрата на лъкатушния Искърски пролом е свило драгоценно гнездо селището Елисейна. Само скалите тук са мълчаливи вековни свидетели, които къпят върховете си в тъмно-синьото небе и нозете си в странния и тайнствен шум на река Искър. Това е песен, която оглася самотността и населява мрака с някаква дива мелодия на титанската и нечовешка душа.

Малко на югозапад от днешното селце, отгоре над манастира “Седемте престола” кристалното чисто пенливо поточе Габровница, скрито в шумака на черните букаци, тича от високите планински урви и бърза да влее бистрите си живителни струи в река Искър. Тук, в подножието на планинската долина и в обятията на двете реки, при образувалата се тучна ливада са намерили убежище първите жители на този край. Това са били древни гърци/елини/, които, отдалечавайки се от грохота и суетата на градския живот, търсят уединение в красотите и величието на свят, където шумът на реките напевно им тананика дивна мелодия за душевно спокойствие. А изобилието от вечно зелени елхи по крайбрежието на реките, чрез прочистване на въздуха, поддържа живота им винаги свеж и бодър. Поколенията най-сетне увековечили паметта на първите поселници, древните гърци, като нарекли населяваната от тях местност “Гръцка Лъка”, която и до днес носи същото наименование.

Древна легенда говори, че от преизобилието на много ели /елхи/ из тази местност произлиза наименованието на селището Елисейна. Но произхода на наименованието на селището според тази легенда не е много убедително. Древни свидетелства показват, че сегашните поколения, през времето на латинската империя и римското владичество, преместили местожителството по-на север, по течението на река Искър, и се заселили в местността около днешния район на гарата и завода. Това категорично се потвърждава от намерените при разкопките за прокарване на новата ж.п.линия София-Мездра кръстове и надгробни паметници, които ясно свидетелстват за съществуването в древността на селско гробище по време на пребиваването му в този район. Потвърждава се и от останките през епохата от римската империя: на юг “Калето” и на север-стари огнища за примитивен добив на мед /бакър/. Калето, това е стара римска крепост на десния бряг на река Искър, по която още личат остатъци от стари зидове. Калето от древността е обект на вниманието на иманяри, които са търсели стари златни и сребърни монети и “костадинки” /с образа на император Константин и Елена, датиращи от четвърти век/. От тези поселници през епохата на римската империя е по-вероятно да търсим произхода на наименованието на селото. По подобие на Олимп, митологичния рай у древните гърци, унаследено от старите римляни и тук тези места са наречени “Елисейски” поради ценните богатства на медни и други полезни изкопаеми /руди/, с които природата щедро дарява недрата си. С такова древно класическо название е именуван голям булевард в Париж, съществуващ и днес. Това е едно от най-хубавите места за разходка, отдих и почивка във френската столица. Под същото название “Елисейски дворец” е и най-красивата, комфортно обзаведена палата във френската столица, където стават тържествени приеми на най-великите и световно известни личности, политически водачи и държавни ръководители. В потвърждение на тези изводи са и някои древни исторически свидетелства от наши авторитетни личности. Родният ни велик поет и писател Иван Вазов в пътеписните си бележки при пътуване през март 1897 година от София до Роман по новопостроената ж.п.линия отбелязва: “Минаваме станцията Елисейна и после самото село с това име, което звучи тъй класическо и което е толкова дрипаво...” Тук думата “класически” е употребена поради действителния произход на наименованието на селото през класическата епоха на римската империя. Най-вероятно е ранното поселничество на първите жители на този край да е станало по времето на император Юстиниян Велики /527-565 година/, когато римската империя достига най-голямото разширение и цветущо състояние. По-късно, когато българският народ попада под гнета на турското владичество, местното население, за да избяга деспотизма и тиранията на турските изедници и българските чорбаджии, търсело закрила и убежище в балканските дебри и преместило местожителството си из долината в подножието на Очиндолската рекичка “Ибровница”, вливаща се в река Искър. Това е приблизително днешният район на селището Елисейна. Това се потвърждава от историческия паметник на предосвободителната епоха. В селото, като остатък от турското владичество, имало един хамбар, който служел за събиране на “спехалък” – зърнени храни. Същият този хангар след освобождението е пригоден временно за селско училище. От намерените документи, които се съхраняват в Окръжния музей на град Враца, се вижда, че през ХV век в землището на сегашното селище Елисейна е имало около 10-12 къщи. Населението е плащало годишен данък на турците, възлизащ на 1200-1300 гроша. На същото място е споменато, че и тогава селището е носило същото име и се смята, че то произлиза от името на човек. Това са последни данни за произхода и названието на село Елисейна. Справка “библиография” на археологията за селищата от Врачански окръг, издание на Окръжен музей Враца от 1961 година, страница 29, където се говори за елисейското градище и за намерени колониални монети от 2 и 3 век. Див и пуст е бил този край, жителите преживявали в голяма мизерия и непоносим глад. Единственото препитание на населението е било скотовъдството и недоходното земеделие, състоящо се от малки каменливи ниви, обработвани по примитивен начин. С основание Вазов, в цитираната бележка на пътеписа си, констатира и пише за селото: “... и което е толкова дрипаво”...След освобождението ни от турско робство се започва всестранен народен подем. През годините 1984-1987 година се започва и завършва една от древните в страната широка, нормална ж.п.линия “София-Своге-Мездра-Роман-Враца”. Радостта от това велико народно постижение е голяма и достойно е възпята от певеца на българския народ Иван Вазов така: “Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелетата по релсите. Отиваше редовно на скалата, когато наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да “погледа” българската железница как фучи на устието”. Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото: “за” българското “време” както преди, нищо не наумяваше селото за него: само “свирката” му обаждаше това. И когато наближаваше тя да пищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата за да “гледа”. Тоя умрял за живот и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детска радост. Само той олицетворяваше пред него свободна България: понеже не беше видял железница през живота си, “въображението му я рисуваше като един чудовищен змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бърза из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България”. След освобождението, едва около 1886-1887 година, се започва и строеж на училище, малко и паянтово, построено по стопански начин от жителите на селото. Поради липса на пътища и ж.п. линия по това време, материалите за построяване на училището са пренасяни през балкана от гр. Враца. И наистина едва след построяване на училището и ж.п. линията започва да се чувства новият живот на свободна България и в село Елисейна. Следват дни на упорит труд, мирен и взаимен труд със сладка надежда и упование за честити дни през щастливо дълголетие. Но това са били голи мечти. Капитализмът навлиза и в този беден планински район и започва жестока експлоатация. След прокарването на новата ж.п. линия, богатият с медни и други полезни изкопаеми район привлича вниманието и апетита на алчни за големи и несметни богатства. На първо време в сметките им влиза рудник “Плакалница”. Предполага се, че по времето на траките Врачанският балкан и по-специално рудник “Плакалница” е обект на добив на медни и оловно-цинкови руди. Разработването продължава и през римско време. По обем е незначително в сравнение с днешните темпове на работа. Миньорите работят в тесни и почти непроходими галерии. Чукът и шилото са единствени добивни инструменти, а кожената торба-единственото средство за изнасяне на добивната руда. Владетелите имат неограничени права върху своите работници. Колко е опасна работата в рудниците се вижда от легендата за рудник “Плакалница”.

След избухването на Чипровското въстание през 1688 година, поради жестокостите на турците, рударството замира и в “Плакалница”. Знае се, че през турско време в рудника са работили главно хървати. Те избирали по-богатата руда, стопявали я с помощта на дървени въглища и ръчни мехове в съвсем примитивни пещи и с коне пренасяли метала в Хърватско. През 1900 година врачанският чорбаджия Кръскиев държи лятно време овце за угояване в района на днешния рудник. Няколко овце се загубват. Овчарите ги намират паднали в един кладенец, покрит с дървета и шума. Когато слизат да ги извадят, забелязват, че стените на кладенеца са оцветени в жълто и червено. Това им прави силно впечатление и те разказват всичко на чорбаджията. Заедно с овчарите, той вижда кладенеца и като смята, че в него е заровено някакво голямо богатство, запазва периметър в района. През следващите години известният на времето Мавро Кордато-гърк, който наследява от богатия си баща много пари, насочва капиталите си към купуване на рудници и тяхната експлоатация.Той има мини в Испания, Албания, Гърция, Румъния, Мала Азия и др. Когато разбира за периметъра на врачанския чорбаджия, Мавро Кордато проявява особен интерес, отива във Враца и го спазарява за триста хиляди лева, ако се установят рудни запаси. В края на годината той изпраща свои хора от мините в Гърция и Турция да започнат проучване на рудата в “Плакалница”. Пратениците на Мавро Кордато привличат на работа дванадесет души миньори – черногорци и италианци, от строящата се ж.п. линия София-Роман. От 1902 година инж.Бесмаджооглу и кондукторът Ронзели започват работа. Първите две години, поради липса на квартири, /на мината има само три землянки/ се работи само през лятото, като предимно се събира богата окисно-цинкова руда, която след обогатяване се изпраща в чужбина. От това време са намерени малки пещи за претопяване на рудите-сгурии, блокове стопено олово, дървени помпи, стълби, чукове, монети, шила, чукове, лампи.

Над 200 каракачани превозвали обогатената руда и пренасяли необходимите материали. По-късно рудата се изпращала на коне до Враца, а оттам – с коли до гара Мездра, от където се експедирала за Англия. Този успех окуражава Мавро Кордато и той нарежда да започне строежът на квартири: за работниците-землянки и каменни жилища, за специалистите- чужденци, модерни за времето си жилища. Пръв миньор от този край е Коцо Керелейски от Згориград. Броят на работниците се увеличава на 120 души. В рудника работят и деца на възраст 12-15 години. В чувалчета и сандъци те изнасят добитата руда и я сортират. През 1908 г. броят на работниците нараства на 350 души. В рудника все още няма стол за хранене. Работниците си носят суха храна от къщи или се хранят на вересия в кръчмите в района на мината.

Още през 1905-1906 г. се започва строежът на фабрика за претопяване на суровите медни руди. За целта е необходима местност около новопостроената гара, от дясната страна на река Искър. Белгийски инженери и техници чертаят и размерват заплануваните строежи, като набиват колчета. През 1908 г. новопостроената фабрика е вече готова и в началото на 1909 г. се пуска в експлоатация първата флотация на медодобивния цех. Тук местното население намира обект за работа, откъдето, срещу непосилен дванадесет часов труд, работниците получават минимални оскъдни надници, за да поддържат мизерното състояние на семействата си. Селото започва да се разраства за сметка на увеличаващия се състав от работници-пришълци, търсещи препитание за изхранване на семействата си. Те идват от близките села, както и от други краища на страната и се заселват за постоянни жители. Естествено с това нарастват и материалните и културно-битови потребности на увеличаващото се население. Първите ученици са: Димитър Панов, Неделчо Илиев, Дацо Цанов и др., които са били на 12-13 години, когато са били в първо отделение. Техен учител е бил Цано Иванов от село Върбешница, който е имал начално образование и е бил облечен в черни потури и елек. Училищни настоятели са били: Пано Панчев и Иван Каменовски, като първият е заемал длъжността 12 години. Първият учител е получавал по 30 лева на месец от училищното настоятелство. Това е било около 1880 година. След него учител става Кръстю Торбанов от село Зверино, който е обучавал първо, второ и трето отделение заедно. През учебната 1897-1898 г.за учител идва Тодор Матов от село Крета с годишна заплата 660 лева. През следващата учебна година е отбелязано в летописната книга на училището, че от заплатата на учителя са спрени по самоволни причини на кметството 24 лева, на същия не е давано осветление и отопление. Грижите за училището са били слаби, а така също и за учителя. Учебните занятия са почвали от 1 октомври до 28 ноември. Училищната сграда е била в съвсем разпаднато състояние. Покъщнината и помагалата, колкото и скромни, също са били разнебитени. През 1908-1909 година е имало ужасен студ, вследствие на което са боледували много ученици. Недостатъчно се отоплявало училището: печката постоянно пушела, а на едно-две места прозорците били облепени с хартия. Така е било през цялата година. Река Искър е била замръзнала цели два месеца и минаването е било през леда. Учениците са били 71 и са учили в четири класа заедно. Учителката Янка Никова от Коларовград /Шумен/, пише в летописната книга, че по-рано Елисейна е бил забравен кът поради непроходимостта. Сега обаче, след прокарване на ж.п.линия и малката фабрика, заедно с другия развой, нараства и броят на учениците в това училище, като се провежда борба за увеличаване на учителския персонал от един на двама. Кметството в с.Зверино е било против, но тук се намесили и разклатили ума на кметството и някои учители- тесни социалисти. Работническото движение във Врачанския район започва в края на миналия век. Тласък на това дават Първият учредителен конгрес на БРСДП, състоял се на 20 юли 1891 г. на връх Бузлуджа и появяването на брошурата на Димитър Благоев “Що е социализъм и има ли той почва у нас”. Към 1900 година във Врачанско съществуват пет индустриални предприятия. Едно от най-старите е мина “Плакалница”. През 1908 година край Елисейна се построява и металургичен цех към фабриката на Мавро Кордато. При преобладаващото дребно занаятчийство и дребното селско стопанство първите думи и разговори за социализъм и работническо движение се посрещат от болшинството дребни собственици и чорбаджиите с присмех и подигравки. Но, когато чорбаджиите и особено тия от властващите партии виждат, че подигравките няма да изменят положението, те прибягват до силата на властта, до арести, интернирания и други. На 23 юли 1903 година се оформя врачанската тесняшка партийна организация и се избира местен комитет. Партийните и синдикалните организации на тесните социалисти във Врачанско се нуждаят от сериозна помощ за тяхното укрепване и в борбата им против общоделците.За тази цел ЦК на БРСДП /т.с./ изпраща във врачански район безстрашния пролетарски революционер Георги Димитров – секретар на ОРОС и член на ЦК на БРСДП /т.с./. Той изпълнява поставената му задача блестящо. Често посещава Враца, мина “Плакалница” и други селища, и от 1906 година неуморно работи за укрепване на партийните и синдикални организации във Врачанско.

За първи път Геарги Димитров пристига при работниците от мина “Плакалница” през 1906 година. В местността “Боров камък” където сега има паметна плоча, се устройва малко събрание и се основава рудничарска секция, която тогава наброява шест души: Димитър Райковски, Илия Христов Коньовски, Вуто Маринов Кацарски, Тонко Томов Хлебарски от село Очиндол, Стефан Петров от Сливен и Кръстьо Петков Фендов от село Паволче. Всички са миньори. За секретар на секцията избират Стефан Петров. Георги Димитров им дава ценни съвети, как да работят за организиране на останалите работници, как да се предпазват от провокатори, от чиновниците на компанията и др. По-късно в рудничарската секция влизат още работници. Георги Димитров им изпраща в.”Рудничар” и брошури. През 1906 година се вдигат стихийно на стачка, но тя завършва без успех. Георги Димитров често посещава мината и фабриката, като устройва две събрания с работниците – от дневната и от нощната смяна. На тези събрания присъстват 100 души. Кръстьо Пастухов и някои чиновници от администрацията искат да присъстват на събранието, но им обясняват, че те са само за работници. На другия ден, в неделя пастуховци свикват публично събрание в училището на с. Елисейна, но нито един работник не се явява, а Пастухов и свитата му след дълго очакване си отива. Неуспехът ги озлобява и те решават да извършат гнусно дело – да убият Георги Димитров, който по това време е на посещение в мината, и да представят убийството като дело на “възмутените работници”. За целта Пастухов и приближените му организират за екзекуцията група шайкаджии от Враца. До мините шайкаджийте отиват към жилищата /старата химия/, където Г. Димитров върши организационна работа. При излизането му те го заобикалят, но стоящите наблизо работници се притичват на помощ и го спасяват Веднага след това работниците завеждат Г.Димитров в жилищата и в продължение на един час го пазят с револвер в ръка. Един от работниците, който пръв се притичва на помощ на Георги Димитров е Ангел Рашов.

По-късно когато Димитров научава, че компанията започва сурови преследвания срещу организираните работници с цел да ликвидира рудничарската секция, той, на 3 и 4 юни 1909 година, отново идва в Елисейна и дава подробни разяснения и упътвания на секционните ръководства. На 14 юни 1909 година е на събрание в Елисейна, където разобличава опитите на компанията да унищожи организацията на работниците.

За първи път към мина “Плакалница” е създадена партийна група през 1909 година. Данните за нейното съществуване са твърде оскъдни. За нея няма други сведения освен твърдението на Димитър Райковски, че той е членувал и, че партийната група под ръководството на Г.Димитров е организирала дейността на рудничарската секция по време на голямата миньорска стачка в мина “Плакалница” през 1910 година. Цялата просветна и организационна работа в рудничарската секция и на партийната група се върши тайно, но въпреки това компанията подразбира, че работниците се готвят за борба. През 1910 година избухва голямата миньорска стачка. Отначало тя пламва стихийно, но после се организира и трае 40 дни. Компанията уволнява секретаря на синдикатите Стефан Петров и още двама души от контролната комисия. Ръководството на секцията се явява при инж. Спасов /зам.-директор на мината/ и му заявява, че ако той не върне техните другари работата ще бъде прекратена. Спасов отказва. Тогава миньорите закачват знамето на висок бук и обявяват стачка. Съобщават в София на Георги Димитров, който идва и пристига в дома на Димитър Райковски от с. Очиндол, махала Реката. На другия ден Димитров отива на мината, където подготвят миньорските искания. На голямо събрание пред дирекцията се конструира стачният комитет. По-главните искания на миньорите са: Да се даде право на работниците свободно да се сдружават и да се грижат за подобряване на битовите им условия, да се намали работният ден на 8 часа, да се увеличат надниците им и други.

Стачният комитет се конструира от 12 души: Димитър Райковски – председател и членове: Марко Паячович от Черна Гора, Стефан Петров, Вуто Марков от Очиндол и др. На третия ден ръководителите на стачката идват при директора Сибил, но той отказва да преговаря с тях, тъй като Г. Димитров от Партията на тесните социалисти е на мината. Стачният комитет се връща и съобщава на Г. Димитров поведението на директора. Устройват събрание и привечер, начело със знамето, 250 миньори, от които 150 организирани в секцията и партийната група потеглят от мина “Плакалница” за Враца. При “Вратцата” ги посрещат работници от града и заедно пристигат на площада пред паметника на Христо Ботев, където се провежда митинг, след което стачниците манифестират в града и отиват пред партийния клуб, където говорят Г.Димитров и Антон Иванов. За стачниците събират храна и продукти и се изпращат до стачния комитет в “Плакалница”. Борбата продължава, но на мината е изпратена полиция. Въпреки това тя завършва с частичен успех – работният ден на миньорите се намалява на 8 часа, а на общите работници – на 10 часа. Членовете на стачния комитет са уволнени за срок от 2 години, а председателят – за 3 години.

При обявяване на Първата световна война през 1914 година работата в рудника се преустановява. За периода от 1905 до 1914 година са добити 122 000 тона медни и 28 000 тона оловно-цинкови руди. През 2016 година правителството на Радославов реквизира мината и фабриката и ги предава на немското командване, което изпраща свои специалисти. За директор е назначен офицерът Вестерман, а за химик – българският поручик Куртев.

Като майстори работят неколцина немци. Богатите медни руди, концентратите и медният камък се изнасят в Германия за нуждите на немското командване. След Първата световна война, под влияние на Октомврийската революция, партийните и работнически организации се разрастват. Положението на населението от Елисейна се влошава още повече. Двете учителки, които са назначени през 1918-1919 година – Николина Митева и Елена Кръстева от гр. Враца, пишат в летописната книга на училището, че поради несгоди и притеснения и двете често боледуват: едната от бронхит, а другата от плеврит. Предписвани са им лекарства, които стрували една цяла мизерна учителска заплата. “От друга страна като си помислим, че утре няма какво да се яде – пишат те – у нас изчезва и вниманието при предаването на материала” За борбата на народа срещу капитализма и дейността на Г. Димитров във Врачанско дава свои спомени Никола Станев /брат на Лазар Станев/ от с. Торос, Лудогорско /сега Лазар Станево./ “През 1911-1912 година аз работих като млад шивашки работник във Варна, където Г.Димитров често идваше. Там имах честа да се запозная и сближа с него. След като бях уволнен, аз трябваше да напусна този град. Заедно с един мой другар, също изгонен от широките социалисти от друга работилница, решихме да заминем за Елисейна. Там аз бях работил преди да отида във Варна.

През 1914 година в шопските села около Елисейна ставаха пролетни и есенни събори. Голям пролетен събор ставаше в с. Очиндол през м.юни. Срещу този събор в с.Елисейна от Враца пристигна широкия социалист д-р Шиндаров. И една група придружаващи го широки социалисти. Той отседна в Елисейна в дома на фабричния работник Вълко Ганчев. Ние с др. Георги Чолаков, същия, с когото бяхме пристигнали от Варна, научихме, че те са дошли и искат да използват на другия ден събора в Очиндол, за да си проведат публично събрание. Същата вечер ние изпратихме бърза телеграма до др.Г.Димитров да дойде на другия ден в с. Очиндол, където широките социалисти се готвят да проведат публично събрание. Ние бяхме уверени, че Г. Димитров ще дойде, ако го свари телеграмата в София. Влакът от София пристигна на гара Елисейна към 9 часа сутринта, а през лятото се съмваше към 4-5 часа. Д-р Шиндаров и придружаващите го лица тръгнаха към 7 часа от Елисейна за Очиндол. Ние с др. Чолаков решихме той да остане на гарата, за да почака др. Димитров и да го придружи, а аз да отида с широките социалисти в Очиндол и да се свържа с др.Димитър Райковски, който беше душата формално не съществуваща, но фактически вече на лице Партийна организация. Пристигнах в с. Очиндол, движейки се с широките социалисти Успях да разбера на с каква цел отиват на събора. Пристегнахме и се установихме в кръчмата на Алекси Петров Влахов, в която плануваха да проведат събранието. Поддържайки буржоазните партии д-р Шиндаров поръча на кръчмаря да огрее един чайник с ракия и започна да черпи насъбралите си хора. Може би ще ви направи впечатление защо през месец юни се пие греяна ракия? Местното население в Очиндол произвежда една плодова ракия, много слаба, която шопите наричат “шльоковица”. Същата като се сгрее и подслади със захар става по-приятна за пиене. Докато се изпи ракията мина доста време, стана 9-9,30 часа, а Димитров още не идваше. През това време Шиндаров каза на своите хора, че е време да започне събранието. Аз се безпокоях много, че ако започне събранието то значи да изпуснем хората. Тогава се приближих до тях и казах на Шиндаров: “Че защо да бързаме, господин Шиндаров? Я погледнете по посока на селата Оплетня, Лакатник и Згори-град. Отвсякъде идват непрекъснато хора. Трябва да почакаме да дойде народа и чуе речта Ви. Той се съгласи с мен да се почака още малко. Аз излизах често навън и гледах по посока на Елисейна, но Димитров го нямаше. В това време дойде др. Димитър Райковски. Аз го предупредих, че има опасност да започне събранието, а тогава и да дойде Димитров, ще бъде късно. Райковски който беше по-възрастен от мен, ме успокои и обръщайки се към работниците, които бяха в кръчмата каза: “Алекси, я огрей и от мен един чайник!”. Мина още време докато се огрее чайникът. Аз непрекъснато гледах по посока от където щеше да дойде Димитров. По едно време др. Димитров се зададе по улицата. Той беше висок, строен и с брада.

Когато Димитров пристигна и навлезе в тясна улица до кръчмата, миньорите от “Плакалница”, които ходеха с шопски дрехи, беневреци и калпаци – познаха Димитров, който с тях е провеждал стачка 1906 и 1908 година, приближиха до него и започнаха да свалят калпаците и да го поздравяват с “добре дошъл” г-н Димитров..Когато Димитров влезе в кръчмата, широките социалисти заедно с д-р Шиндаров останаха като гръмнати. Минавайки покрай мен др. Димитров каза, че трябва да побързаме да не си губим времето. Тогава един от фабричните работници, у когато беше останал Шиндаров в Елисейна на име Вълко Ганчев, без някой да му е възложил тази работа се провикна и каза: “Господа, ще ви помоля да запазите тишина, за да изслушате др. Димитров. Тогава той без всякакви формалности скочи, стъпи на две пейки в ъгъла и започна да разглежда набързо международното положение, говореше за стихийния революционен подем по села и градове, че където се появява представител на партията на т.с. бързо печели масите на своя страна, защото партията казваше истината на народа. След като разгледа международното положение Димитров премина на вътрешното положение и нарече широките социалисти предатели на интересите на работническата класа, които вършат общо дело с буржоазията и затова работническата класа ги нарича общоделци. Широките социалисти не издържаха острата и разобличителна критика и започнаха да викат, обръщайки се към Димитров: “Вие сте провокатор. Вие сте виновен за разцеплението на българското работничество” и др.подобни. Димитров, виждайки, че е овладял масата, спокойно им отговори: “Спокойно господа, ще видим кой е предател, кой е провокатор и кои сте вие” По онова време костюмите се носеха с жилетки, а на жилетките имаше горни джобове. Димитров бръкна в горния джоб на жилетката си, извади една бюлетина от законодателните избори и започна да чете. Там се казва, че листата се води от бившия кмет на Враца демократа Иван Симеонов, след това – широкия социалист Кръстю Пастухов, след това – демократ после пак широк социалист и така се редяха. Димитров, след като прочете листата, се обърна към Шиндаров и придружаващите го:”Кажете, господа, ако това не е общоделство и предателство, кое според вас е общоделство?” Тогава миньорите от мина “Плакалница” и фабричните работници от Елисейна освиркаха и осмяха широките социалисти, които се почувстваха смутени, гузни и замълчаха. Димитров завърши речта си и миньорите го заобиколиха и се интересуваха от борбите на работниците в Плевен, на текстилците от Сливен, миньорите от Перник. През това време д-р Шиндаров се премести и седна през един работник до Димитров. Когато в разговора настъпи пауза, Шиндаров я използва, обръщайки се към Димитров, и каза: “Господине, мога ли да зная какъв сте?” Димитров с презрение опъна дясната си ръка и му каза: “Работник съм, печата Ви буквите да четете!” Шиндаров озлобен му отвърна: “Вие не сте работник, а провокатор в работническото движение”. “Моля, моля, считам за унижение да споря с Вас”.

След като завърши разговора си с работниците, Димитров бе поканен от очиндолци на обед. Той им благодари и отказа да отиде на обед, като обясни, че има вечерта публично събрание в София. И ако не замине с обедния влак, то значи да се провали събранието. Това беше зашеметяващ удар, който Димитров нанесе на широките социалисти, които смятаха да използват събора и да си проведат събранието.

След първата световна война, когато ме демобилизираха през 1918 година и началото на 1919 година, аз се установих наново на работа в Елисейна и на 15.07.1919 година с помощта на другаря Петър Йорданов Фенерков от Враца и шивача Цоко Топчийски също от Враца учредихме Партийна организация в Елисейна, на която аз станах партиен секретар. В ръководството на партийната организация влязоха повече външни хора: аз, Георги Недялков от Варненско, Иван Костов от Пловдивско, Вълко Стоянов и Павел Недялков от Елисейна. На следващата година влязоха работниците от фабриката в Елисейна. Новоучредената партийна организация, която наброяваше 20 човека, реши на събора в Елисейна, който става всяка година на 28 юни, да свика районен митинг, на който да покани за оратор др. Димитров. В района на Елисейна влязоха селата Зверино, Игнатица, Оселна, Зли дол, Очиндол и Оплетня. В някои от тези села имаше изградени партийни групи. Ръководството, на което липсваше организационен опит, напечата червен афиш, на който текстът гласеше, че Елисейската партийна организация свиква на събора в Елисейна голям районен митинг, на който ще говори Врачанския народен представител Г.Димитров. Тези позиви железничарите разлепиха от гара София до гара Мездра, обаче пропуснахме да уведомим др. Димитров. По това време да отбележа, че широките социалисти бяха на власт в коалиция с буржоазните партии, като Кръстю Пастухов беше министър на полицията. На 27 юни срещу събора в Елисейна пристигна д-р Шиндаров с цяла полицейска бригада, за да използва събора и провалят нашия митинг. Същата вечер в Елисейна пристигна и нашия Окръжен комитет от Враца, начело със секретаря на същия Трендафил Розов, придружен от секретаря Иван Кинов, Камен Вачков и много други. Пристигайки те искаха да ни видят организацията, и когато секретаря на Окръжния комитет ни попита кога ще пристигне др. Димитров, ние отговорихме, че утре сутринта. От въпроса му дали сме му съобщили, ние се досетихме, че сме пропуснали най-важното-да съобщим на др. Димитров. Доста ни критикуваха другарите и то заслужено. Другаря Трендафил Ризов отправи бърза телеграма до ЦК на Партията, но Димитров бил в Пловдив. ЦК го уведомил, че трябва да дойде веднага в Елисейна, но той пропуснал първия влак. Ние бяхме уверени, че Димитров ще дойде, а др.Розов допускаше, че може да се случи нещо и той да не дойде.

Сутринта се отправихме със знамена и музика на гарата да посрещнем Димитров. Всички бяхме с весело настроение. Влакът пристигна. От влака скочи др.Ламби Кандев, водител на учителското комунистическо движение по онова време, бяга до нас и попита къде е Димитров. Ние му казахме, че сега го чакаме с влака, а той отговори, че не е възможно Димитров да пътува с влака и да не се почувства това. Докато ние спорехме, влакът си замина и стана ясно, че Димитров го няма. Ние се завърнахме с понижено настроение, но за наша приятна изненада към 12 часа мина влак за Лом и както се движеше през с. Елисейна в един от вагоните се показа главата на Димитров. Докато ние се организираме да отидем да го посрещнем, той слиза от влака и се упътва пеш за селото. Фабричните работници го посрещат в долния край на селото на железопътния мост. Вдигат го на ръце, понасят го няколко крачки, народът се трупа. В това време той ни обяснява защо не е дошъл, бил в Пловдив и цяла нощ е пътувал без да спи и понеже била голяма горещина, помоли, ако е възможно да го поставим да говори на сянка. Ние допуснахме втора грешка-не уведомихме Димитров, че широките социалисти са там, клубът ни беше в къщата на широкия социалист, а пред клуба ни беше насрочен митинга. Ние веднага решихме да преместим мястото на митинга на 200-300 метра, където имаше една беседка под която да говори Димитров. Към 12,30 часа аз открих митинга. Присъстваха около 3000 души. Димитров започна своята реч. Широките социалисти използваха случая, че ние сме разгласили митинга пред клуба, там беше и нашето знаме, качват се на балкона и с една голяма дандания и викове откриват и те събранието. Започват да викат: “Стига сте се влачили подир московските агенти, стига провокации и пр. В голямата бъркотия и викове една чувствителна група се откъсва от нас и се отправя към широките социалисти. Тези обаче, които бяха дошли да слушат политическа реч, си останаха.

След това Димитров обядва заедно с другарите от Окръжния комитет на Партията. След обяда той поиска да си отпочине и аз го заведох в моята квартира. Там той ми каза: “Вашата грешка е тази, че сте насрочили митинга на събора, където народът идва с друго настроение, да се види с приятели, да си хапне и пийне и не е разположен да слуша сухи политически речи. Втората ви грешка е, че ако ме бяхте уведомили, че тия гадове са тук на огън да бяхте ме поставили пак щях да говоря” Но всичко това е минало. Враца беше крепост на пастуховщината в миналото, но сега и помен няма от тая крепост.

След почивката Димитров се разходи из селото, срещна се и разговаря с работниците от фабриката и мината и с много познати селяни. На другия ден – 29 юни 1919 година, беше насрочена районна конференция в гара Мездра. От тези, които бяха избрани за делегати за тази конференция, едни заминаха още същия ден, а други останаха за следващия ден. На гара Елисейна под моста на р.Искър, който свързва гарата с фабриката, направихме снимка заедно с др. Димитров. След това дойде влакът и заедно с др. Димитров заминахме за Мездра. На гара Мездра той слезе, разговаря с другарите, които бяха дошли да го видят от ж.п. депото, след това замина за Плевен, където на другия ден се открива конгресът на келнерите и готвачите. В периода до 1923 година в партийната организация членуват още Йордан Куртев от Сливен инженер-химик във фабриката, Унчо Петров железар от София, Димитър Райковски от Очиндол, Стефан Григоров-машинен техник от Варна, Мето Бояджиев – бояджия от Враца, Александър /Сашо/ Годечки – машинист от Годеч, Камен Петров – касапина от Игнатица, Кръстю Ангелов от Елисейна, Марко Кабакчиев от Осеновлак, Стоян Димитров-обущаря от Елисейна, Илия Бечовски – железар от Очиндол, Димитър Вацин – миньор от Очиндол...Партийната организация насочва своята дейност и към младежите и селяните от Елисейна. По инициатива на Йордан Куртев, Стефан Трифонов, Георги Чолаков от Елисейна и др. на 05.11.1919 година се основа кооперация “Медна” и за първи неин председател е избран Йордан Куртев. Към края на 1919 година по инициатива на Стефан Трифонов, Йордан Куртев и други членове на Партийната организация се образува и организация на Комунистическия младежки съюз в селото. В комсомола членуват 10-15 младежи. За секретар е избран Атанас Байраков от Трявна. По-късно секретари са: Саво Николов, Тотьо Георгиев и др. В Комсомола членуват още Петър Христов, Младен Петров, Петър Димитров, Недялко Христов и др. другари. Партийната и Комсомолска организации работят за организирането на работниците и тяхната марксическа просвета, а през време на железничарската стачка, избухнала на 27 декември 1919година, събират пари и други помощи за стачниците. Комунистите участват и в изборната борба, в резултат на която през 1919 година Г.Димитров отново е избран за депутат в Народното събрание от Врачански окръг. Влиянието на Партията във Врачанско и района на Елисейна все повече нараства. Много комунисти се укриват от членове на БЗНС. Така например Коцо Кръстанов-член на земеделската дружба в с. Оселна, през април 1923 година съобщава на Вълко Стоянов от Елисейна, че полицията го търси, и го спасява от арестуване и побой. Партията заздравява своите връзки из широките народни маси и увеличава своя числен състав. През 1921 година Окръжния комитет утвърждава за окръжен организатор Иван Атанасов Кинов от с. Люти-брод-бивш работник във фабриката. Преди и по време на септемврийското въстание през 1923 година той развива голяма дейност в Искърския край. Едновременно с другата си дейност през 1922 година и особено, когато стават известни намеренията на така наречения конституционен блок за държавен преврат, Партийната организация търси начин и средства за въоръжаване на партийните членове. Събират се доброволни вноски от комунистите за закупуване на оръжие. Механикът от предприятието-бивш морски офицер и бивш участник в бунта на крайцера “Надежда” Стефан Трифонов, виждайки отпуснатостта на полицаите във фабриката, изпраща младежа Петър Христов от Елисейна в участъка уж да провери електрическата инсталация. Следобед е. В участъка няма никой и Петър Христов изпълнява указанията на Трифонов-взема намиращите се там карабини и един пистолет, изнася ги под дрехите си и ги хвърля в близкия резервоар на парната машина. В ръководителите на компанията и в полицията настъпва тревога. Те организират претърсване, но не откриват нищо. След няколко дни, за да се прибере оръжието, Трифонов организира чистене на резервоара с участието на комуниста Павел Неделков – помпиер, и Александър Христов – машинист. Стефан Трифонов е техния главен организатор и ръководител на въстаниците край Елисейна през дните на септемврийското въстание. Другият ръководител на партийната организация във фабриката и селото, а по-късно и на въстанието е Йордан Стойчев Куртев.,Сливен. Вечерта на 22 септември 1923 година при Хайдушкото кладенче и м. “Колник” пристигат въоръжени работници и селяни от Елисейна, Очиндол и Оплетня. Казват паролата и заемат местата си на събранието. Стефан Трифонов държи пламенно слово. Слушат го със затаен дъх. Той съобщава къде може да се вземе още оръжие, обявява план за въстанието, определя свръзките. Още следващата нощ телефоните по ж.п. линия са прекъснати и една релса при спирка Левище е изхвърлена. Трифонов и Куртев издават заповед въстаниците да тръгнат и се свържат с въстаниците от селата Осиково и Вършец. Във Вършец са посрещнати добре, дали им храна и им се поставят задачи по охраняването на гара Лакатник, за да не преминат войски от София за Врачанско, където въстанието се развива успешно. Заедно с осиковчани се образува отряд от около 50 души, които се разделят на три групи. Стефан Трифонов ръководи групата от 30 човека, които трябва да завземат гара Лакатник. В нейна помощ са и групите с ръководител Никола Андреев и Симеон Петров, които завземат височините срещу Лакатник. На 24 и 25 септември те обстрелват идващия от София военен влак и го принуждават да се върне обратно. Първото сражение става на 24 септември вечерта, когато от влака слизат две роти и се отправят към моста на Искър. Въстаниците ги дочакват да достигнат до средата на моста и след това със залпов огън ги обръщат в бягство. Хванатия в плен въстаник Георги Горанов Чукалийски използва паниката сред войниците и избягва-Въстаниците не дават жертви, а от противниковата страна са убити петима и 5-6 ранени. Отрядът се задържа до 26 септември, когато войскови части, настъпващи от към Елисейна през “Плакалница” – Осиково, се явяват в гръб на въстаниците. За това Трифонов научава от куриера Павел Христов Мигалски изпратен от Димитър Райковски от Очиндол. Почти всички въстаници се пръскат, а Куртев, Трифонов, Мито Бояджиев, Иван Костов и Димитър Василев решават да заминат за Сърбия. Те тръгват още вечерта, вървят цяла нощ, но объркват посоката и сутринта осъмват срещу Лакатник до Пробойница, близо до къщата на запасния фердфебел Георги Величков /циганчето/, който навярно ги предава на войската. Отвеждат ги на разпит. След това затварят въстаниците в товарни вагони и след разкарване по линията и разпити през цялата нощ, на сутринта – 28.09.1923 година отвеждат Стефан Трифонов, Йордан Куртев, Мито Бояджиев и Милан Петров на Лакатнишките скали. Офицерът, който следва арестуваните, предлага сами да се хвърлят от скалите. Няколко войника блъскат Милен Петров, а останалите извикват направо в лицето на офицера “Мерзавец”. Залп задушава виковете им и още три трупа полетяват в пропастта. Давам спомени за септемврийското въстание през 1923 година в района на с.Елисейна и на Димитър Василев от с.Елисейна-участник в същото: “През пролетта на 1919 година се създава първата партийна организация в Елисейския район. За секретар бе избран Никола Станев, а по късно Стоян Димитров. С окръжния комитет на Партията поддържахме постоянна връзка чрез другарите Гаврил Генов и Иван Кинов /който познаваше всяка пътека и колиба/. Щом дойде на власт Цанковския режим, цялата Партия и младежката организация се вдигнаха на крак. Никола Станев и Георги Чолаков отидоха в Оселна и Игнатица, а Иван Костов в Очиндол и Оплетня да подготвят работниците и селяните за предстоящото въстание. От началото на месец септември зачестиха нашите нелегални партийни събрания. На 15 и 16 септември се събрахме на м.”Хайдушкото кладенче”. На това събрание се направи проверка на извършеното. На мен ми поставиха задача да изнеса от фабриката ключове, клещи и пили за прекъсване на телефонната ж.п.линия. На няколко места над гара Левище прекъснахме ж.п. линията. По нареждане ръководството на въстанието поеха Стефан Трифонов и Йордан Куртев. За връзка с Враца бе определен Вълко Стоянов, а за Осиково, Оплетня и Очиндол – Ангел Кръстев. На 20 септември вечерта около 40 души се събраха отново на “Хайдушкото кладенче”. Другаря Трифонов даде нареждане да се върнат младежите, за да отправят работниците към сборния пункт, където пристигнаха другарите Димитър Райковски, Димитър Вецов, Христо Георгиев, Георги Тонков, Иван Гайдарски и други от Очиндол. Дойде и Павел Недялков, на когото беше възложена задача да прекъсне телефонната връзка с Враца и мина “Плакалница”. Тук се запознахме с плана на готвеното въстание. Първата ни задача беше да прекъснем телефонната и ж.п. линия и обезоръжим охраната на фабриката. Направи се проверка на оръжието и неговата изправност. После минахме над село Елисейна по посока на София и се спуснахме но ж.п. мост над р. Искър. Прерязахме телефонните жици на няколко места, а над гара Левище прекъснахме ж.п линията, след като минахме реката и се оттеглихме към Очиндол. По указание на др.Трифонов потеглихме през Балкана за Вършец и гр.Берковица, за да се свържем с тамошните въстаници. Минахме през Горна Бяла речка. По нареждане на революционния комитет от село Вършец ние се върнахме обратно в Осиково /Миланово/ да помогнем на въстаналите другари и се придвижим към гара Лакатник, за да прекъснем ж.п. линията и вдигнем на борба хората от този край. Привечер бавно при лунна светлина се приближихме при каменния мост при река Искър край гара Лакатник. Тук се натъкнахме на полицейска засада. Започна престрелка. Нашето разузнаване донесе, че врагът силно се е окопал и постоянно му пристигат в подкрепа нови въоръжени военни части. Въпреки това ние продължавахме боя. Едва призори врагът надделя и ние отстъпихме към Осиково. Вечерта приближихме селото, което бе обградено от войска, която беснееше по селските улици. Свиха ни се сърцата, когато гледахме в потайната нощ как се извиха червените пламъци на запалената къща на Симеон Трупльов. Реши се да се изтеглим по посока на Берковица, за сръбската граница. През нощта объркахме пътя край гара Лакатник, където шпиц командите ни арестуваха. На 28 септември, към три часа след обед, Стефан Трифонов, Йордан Куртев, Димитър Бояджиев и Милан Петров бяха подкарани към моста на река Искър. След няколко часа оръдейни изстрели по посока на Лакатнишките скали разтърсиха дефилето. Горе, край високите чуки, забелязахме борба на хора и пушечна стрелба. Отекнаха последните гърмежи и от високите оплескани с кръв скали полетяха човешки тела. Това бяха безсмъртните народни синове: Стефан Трифонов, Йордан Куртев, Димитър Бояджиев и Милан Петров. На това място днес се издига величествен паметник, който напомня за героичните дела на падналите септемврийци. В спомените си Димитър Василев говори, че въстанието е вдигнато на 20 септември 1923 година, което се явява в противоречие с историческата истина по вдигането на въстанието – 22.09.1923 година. Подобно противоречие се забелязва и във времето на залавянето и убийството на септемврийците. Залавянето е станало сутринта на 27 при река Пробойница и на 28 септември, сутринта е станало убийството, материалите са взети от книгата “60 години ДПМП Г.Димитров” (1963). Сведения за първите стъпки на Партийната организация в Елисейна дава Никола Станев, учредител и секретар на партийната организация през 1919 година в своите бележки: “Истината за първите стъпки на партийната организация в Елисейна”. Там той пише: “Повод да напиша тези бележки ми даде статията “Първи стъпки на партийната организация, поместена в брой 88 на в.”Отечествен зов” и подписана от И. Младенов. В статията са поместени някои неверни исторически данни. Уводът на статията до събранието в Очиндол през 1914 година е верен. По време на войнишкото въстание през 1918 година германците напускат фабриката в Елисейна, задигат някои машини, поради което фабриката престава да работи 7-8 месеца. Идването на Г.Димитров и разправата му с директора и полицията е станало през юни 1918 година. Един от живите заводски работници, който е бил свидетел на разправата на Димитров с полицията и с директора е другарят Вълко Стоянов от Елисейна. Заедно с няколко работници той се срещал и разговарял с Димитров.

Учредяването на Партийната организация стана на 15.04.1919 година в шивашката работилница на Никола Стоянов и Георги Чолаков, в която многократно се провеждаха партийни събрания. Учредители на организацията са другарите: Иван Костов, Вълко Стоянов, Георги Чолаков, Павел Недялков, Никола Станев, Кунчо Петров, Кръстю Андров и Михаил Димитров. За секретар бе избран Никола Фенерков и Цоко Топчийски от Враца. Другарите Йордан Куртев, инженер и Стефан Трифонов, механик при учредяването не бяха в Елисейна.Те идват в завода през 1920 година. След първия конгрес на Партията на 25.05.1919 година, Елисейна се учреди като партиен район обхващаш селата: Очиндол, Оселна, Игнатица и Зверино. Партийното ръководство изпълняваше функциите на района. На 28 юни 1919 година на събора в Елисейна партийното ръководство свиква голям районен митинг, на който говори Г.Димитров. Партийната организация с музика и манифестация ходи да го посрещне на гарата, но той не дойде с бързия влак, а пристигна към 12 часа. На железопътния мост до черквата работниците от завода го посрещат с овации и на няколко крачки го понасят на ръце. В поместената статия не е истина, че младежите са носили Димитров на ръце чак от гарата до селото. След многохилядния митинг Димитров обиколи сборяните и разговаря с много работници от завода и мина “Плакалница”.

На 26.12.1919 година започва голямата железничарска стачка. Срещу стачниците се упражни жесток полицейски терор. Стачниците от Елисейнския район, начело с Тодор Друмев, се укриваха около кошарата на Димитър Райковски от с. Очиндол. Партийната организация осигуряваше храна на стачкуващите, посредством члена от ръководството Вълко Стоянов и другарите Димитър Райковски и Стоян Убински от Очиндол, а не чрез Димитър Василев както пише в статията И.Младенов. В началото на 1920 година към партийната организация се образува младежко дружество, в което влязоха другарите: Неделчо Христов, Кръстю Ангелов, Петър Христов, Сава Бамбалски, Петър Дацов, Тотю Георгиев, Димитър Василев, Камен Петров и Колю Костов. През 1920 година дойдоха на работа във фабриката инженер-химик Йордан Куртев и механикът Стефан Трифонов, които активно се включиха в работата на партийната организация. Големи грижи полагаше Стефан Трифонов за политическата просвета на младежта. На 28 юни 1921 година на събора в Елисейна, охраняван от околийския началник във Враца и няколко полицаи, народният представител Вълко Гарвански от Кремена, член на БЗНС, устрои публично събрание пред кръчмата на Дано Цанов. Още в началото на речта си той започна с хули и клевети срещу Съветския съюз и нашата Партия. Под ръководството на Стефан Трифонов и Иван Костов, набързо бяха организирани младежите на Елисейна, Очиндол, Оплетня, които присъстваха на събранието. Заводските и минните работници начело с Димитър Райковски, подкрепени от Партийната организация, само за няколко минути смъкнаха от трибуната Гарвански и като оратор на събранието застана Иван Кинов, който разобличи реакционната и противоработническа политика на земеделското правителство, разясни програмата на Партията и отправи призив към работниците и селяните масово да навлизат в редовете на БКП, която единствено се бори в защита на техните интереси.Заради тази силна и дръзка акция на младежите и Партийната организация, още на следващия ден бяха интернирани трима членове от ръководството: Иван Костов, Никола Станев и Георги Чолаков.

След погрома на Септемврийското въстание властите извършиха много арести на комунисти, земеделци и младежи. Понеже участъците се препълниха, разкарваха ги по гарите, докато се водят дознанията. Някои от работниците са освободени, но повечето са предадени на съд и са откарани във Враца и в София. Много са осъдени на една и повече години затвор. Организацията е почти разтурена, а Партията – забранена. Мнозина, по една или друга причина не се връщат на работа в Елисейна. Към края на 1924-1925 година Никола Станев и Иван Костов заздравяват връзките между партийните членове в околните села и фабриката. Много обиколки прави по това време и Иван Костов. Идва и април 1925 година, когато Атентатът в катедралата “Св. Крал” в София дава повод на властта за масови арести и убийства на комунисти и земеделци, на десетки мъже и жени от селата Осиково, Очиндол, Оплетня и други. Затворите и казармите отново се изпълват с антифашисти. От партийната организация в селото и фабриката са арестувани Никола Станев, Сава Николов, Димитър Василев и други. Положението на работниците от фабриката се влошава. Те продължават да работят със собствени дрехи и обувки, храната им е оскъдна, изминават всеки ден по 7-8 километра пеш. Засилват се репресиите, излиза Закон за защита на държавата. Партийната организация преминава в нелегалност.

Световната икономическа криза засяга и акционерното дружество “Плакалница”. На 01.09.1930 година фабриката преустановява работа. Това, разбира се, не се отразява на живота на собствениците на предприятието, както и на неговите директори. Те си живеят спокойно от натрупаните богатства. Инженер Спасов например, е получавал 100 000 лева месечно, докато работниците са работили за 30-40 лева надница. На 01.09.1934 година безработните изпращат изложение до Министерството на труда с искане мината отново да започне работа. Дълго чакат отговор, но той не идва и те пишат второ изложение, като настояват енергично искането им до бъде удовлетворено. Накрая няколко работници се приемат на работа като пазачи, предимно белогвардейци, наброяващи 20 души. През това време трудещите се са обречени на гладна смърт.

През 1944 година, вече като държавна мина, “Плакалница” наново започва работа, но не с пълен капацитет. Безработицата расте. Битовите условия на работниците се влошават още повече. По списък те са включени в казионния БРС и им се удържа членски внос по ведомост.

Партийната организация възстановява дейността си в мината и околните села. Във фабриката се оформя една група, в която влизат инж. Кънчо Кънчев, Георги Обретенов, Манчо Иванов, Петър Василев, Петър Алексиев, Сава Бамбалски, Васил Стоянов, Стоян Коцев и др.

През 1939-1944 години трудещите се от Елисейна, под ръководството на БКП, активизират своята революционна дейност. Десетки от тях са хвърлени в затворите и концентрационните лагери. Такива са Тотю Георгиев, Стоян Коцов, Мито Дацов и др. Останалата част е в помощ на партизаните, политическите затворници и нелегалните партийни функционери. Борбата срещу кървавия фашистки режим продължава с нови сили. И революционният Елисейнски край дава своя ценен принос в революционното антифашистко движение за освобождаването на родината ни от фашизма и капитализма. С наближаването на 9 септември 1944 година, оформилата се група се активизира. Събират се пари, дрехи и обувки за партизанския отряд. Правят се опити за доставка на оръжие. От София пристига Иван Христов, който дейно участва в завземането на властта в Елисейна и в завода. Сутринта на 9 септември 1944 година първо се завзема пощата, след това – полицейският участък и завода. След обед се организира митинг в селото, където идват работници, жители на селото, войници от охраната на ж.п. мостовете, железничари и други. На митинга говорят Иван Христов и Кънчо Кънчев. В завода се изгражда О.Ф. комитет с председател инж. Кънчо Кънчев и членове: Вълко Стоянов, Димитър Василев, Георги Писаров, Георги Обретенов и др. Идва свободата! Борбата на трудещите се от борческия Елисейски край се насочва към възстановяване на рудника, завода, селското стопанство и се включват с всички сили за изпълнение и преизпълнение на всички планове и за изграждането на нова социалистическа България. Комунистите са начело на трудовия фронт. Със своите дела те увличат безпартийните, вдъхновяват ги за трудови подвизи. Понеже старото училище е негодно и недостатъчно да побере всички ученици, учебните занятия за учениците от началните класове се водиха в частните къщи на Стоян Младенов и Иван Ангелов.

През 1946 година старото училище бе съборено и се започна строеж на ново, под прякото ръководство на мините “Перник” и живото участие на местното население. През това време, 1947-1948, 1948-1949 до 20 ноември 1949 година, учебните занятия се водят в новопостроеното училище, което през месец декември 1955 година бе предадено на Народния съвет от завод “Георги Димитров”. През учебната 1951/52 година бе открито общежитие за ученици от съставните села, които прехождат към основното училище. То приюти останали 6-7 ученика, които спяха на нари. Хранеха се от дома. Учителите полагаха особени грижи за тях. Нямаше възпитатели за същите.

На следващата учебна година грижата за учениците бе подобрена. В общежитието имаше 10-12 момчета и толкова момичета, които спяха в една стая. Момчетата бяха отделени с дървена преграда от дъски в средата на стаята, облепена с хартия, което бе крайно неудобно. Така възникна нуждата от построяване на сграда за общежитие. С помощта на Окръжния народен съвет във Враца и чрез самооблагане на местното население, тя се строи от 1959 до 1962 година. Построена е с партер и три етажа и отговаря на съвременните нужди на новото училище. Паралелно с построяване на общежитието се разшири и огради училищният двор. За подобряване на учебната работа са обзаведени кабинети по физика, химия, биология и работилница по дървообработване и металообработване с машинно отделение. Построи се също помещение за съхранение на топливото и хигиеничен клозет.

Редом с издигане културното ниво на населението се промени и бита му. То се замогна: построиха се нови къщи, обзаведоха ги с мебели и радиоапарати. В селото има радиоуредба, участъкова здравна служба с лекар и акушерка. През селото минава новопостроеното шосе – София-Мездра и удвоена ж.п. линия. Централната улица е оформена с алеи и с тротоари. Има водоснабдяване. През 1958 година бе образувано ТКЗС, което с всеки изминат ден укрепваше икономически. Децата на работниците и селяните над 3-годишна възраст растат под топлите грижи на учителите от седмичната детска градина. За задоволяване нуждите на завода и мините с квалифициран кадър, към основното училище се разкри и Промишлено технически училище по минно дело. За нуждите на работниците от завода се построиха блокови жилища, кино салон, библиотека, стадион и др.

Под непрекъснатите грижи на родната БКП расте и хубавее нашето китно балканско селце, което не след дълго ще се превърне в красиво място за екскурзии и почивка.

Ако минете след години тук ще намерите променен целия облик на това китно селце, където ще извисят снага нов културен дом, фурна-комбинат, кооперативен дом, блокови жилища, нови пътища и градини.

Трудещите се в Елисейна работят с удвоени сили за претворяването в живо дело историческите решения на Осмия конгрес на БКП, за окончателно построяване на социализма в нашата страна и преминаване към комунизъм.