Голяма Богородица

Голяма Богородица

– Ооох, чинията! Еви, Еви, внимавай, последното стъпало стои по-ниско.

Последва трясък от строшено стъкло, внезапен гръм от прибори, ударили градинските плочи, проточен писък, а някъде от вътрешността на къщата – една сподавена псувня.

Върху плочите Еви по гръб и подпряна на лакти да зяпа разпръснатите наоколо мезета, франкфуртските наденички, пушеното от Мечово, синьото сирене дето пробутваха на гостите вместо рокфор, краставичките и маринованите сардели. Полата й вдигната високо над бедрата и разкриваща розовото й бельо. Леонидас изтича ужасен и й помогна да се изправи.

После ти разправят Евангелия (блага вест)... ама в крайна сметка се оказа не чак толкова блага тази вест... Знам си аз, че откакто тази влезе в дома ни, аз го изгубих. Непрекъснато и постоянно с нея се занимава. Докато беше с майка си, бяхме спокойни, но, виждаш ли, не може всичко да се планира в този живот. Откъде да съм знаела, че един ден ще се ангажирам с нея, при това – в най-реакционната възраст на индивида? А той, разяждан от угризения, да тича подире й да не би случайно някой да му изчука принцесата. Иначе и двамата са религиозни. Пост, причастие и въздържание от страна на онзи, големия. Пост, причастие и никакви срещи за едно набързо от страна на малката. Никога не проумях как така си подреждаха нещата, че да се вместват в живота си и едното, и другото. Мисля, че отделят нужното внимание кога на тялото, кога на душата. И така, никога преди това не съм преценявала внимателно нещата! Лошо! Леонидас спи прав, но аз я усещам, когато се завръща от срещичка – как цялата сияе. А друг път повяхва като зажаднял за вода жасмин. Затворен характер досущ като стрида и дума не обелва. Да се надяваме, че няма да стигнем до крайности.

И всяка година на моя имен ден все същата история – огромният сой на Леонидас, трапезите и всичко останало все на мой гръб да става. Де да не празнувах, през носа ми излиза празнуването. А и Еви като същински наблюдател да снове насам-натам и да проследява какво не е наред. И е глезена, не си поклаща малкия пръст, за да помогне в приготовленията. Ето сега, една работа тръгна да свърши и веднага направи белята. Да ми липсва такава помощ. Чака всичко наготово досущ като баща си. Закъсах го! Закъсах го лошо. Аз, която се хвалех със своята свобода (превръщайки горчилките в сиропи), задето нямах нито дете, нито коте и ходя, където си ща и винаги и навсякъде с мъжа си. Сега, след като ни се натрапи малката принцеса, не можем да мръднем. И ето ти частните уроци, ето ти ученето и всекидневното готвене. А пък за гладенето да не говорим. Пак добре, че тази година завършва, дано да влезе в някой ВУЗ и да ни остави на мира. Ако успее да влезе, разбира се, защото така като я гледам, други работи ще ни създаде тая.

Поне да й бях малко от малко симпатична... А е и красива проклетницата. Като се засмее – нещо твърде рядко, разбира се, върху бузите й се образуват трапчинки като езерца. Но за съжаление, не може да ме понася. Какво да се прави? Между другото... и аз не я долюбвам много.

Глезенът на Еви веднага се поду. Това падане я отърва от участието й в празника. Така или иначе й беше до смърт досадно от тези фамилни събирания, където представителите на двата рода, разположени помежду въртяните на шиш агнета и пиперливите шеги, с натъпкани уста се отдаваха на словесни престрелки. И тъй, тя дари околните с една болезнено-героична усмивка с трапчинки и изяви претенции да я “изтеглят” на втория етаж. Леонидас й помогна да се изкачи в стаята си, целуна я по челото за утеха и й обеща, че след малко ще я нагледа. Тишината в стаята биваше нарушавана от проточения хипнотизиращ шум на цикадите. Там тя имаше цялото време на разположение, за да се проблематизира от положението си. По-късно се запита как изобщо беше възможно един непрекъснато повтарящ се звук да бъде възприет накрая като унасящ и хипнотизиращ.

Знаеше добре, че Деспина не можеше да я търпи, особено пък сега, когато й счупи красивата чиния. А беше жалко наистина, защото тя откакто осиротя, изпитваше спешна нужда от топлота, но никога не можа да открие начина, по който да й покаже тази своя необходимост. Докато лежеше със забит в тавана поглед, Еви успя да подреди своите мисли и за първи път осъзна, че нещата не стояха точно така. Не изпитваше такава силна необходимост в началото. По-скоро в началото й се гадеше при мисълта да заживее с тях – чувстваше се двойно измамена и предадена и от смъртта на майка си, а след това и от чуждата жена до рамото на баща й, за която отказваше дори да я погледне. Но след като гневът й се поуталожи – а й бяха нужни за това почти три години, чак до първия курс на техникума, и там, дето беше вече готова да се отдаде на скръбта си, тогава усети, че изпитваше нужда от нея. Но никога не се осмели да изрази с думи своите чувства, освен това беше напълно убедена, че щеше да удари на кухо – четеше го в погледа й, в жестовете й в онези моменти, когато я наблюдаваше и дебнеше да зърне поне една пукнатинка в чувствата й, където да се сгуши на топло. Обаче Деспина беше твърде студена към нея и непрестанно кисела към баща й. При мисълта за него Еви настръхна. И през ум не й минаваше да седне и да му изповяда онова, което й се случваше напоследък. Мислите й ту се избистряха, ту помътняваха и малката търсеше своите оправдания. Затова започна да върти любов...

Глъчката се надигаше откъм задния двор и, приглушена от жегата, идваше до слуха й като развалено басово озвучаване в стар гръцки филм. Сред нея успя да различи вълнисти смехове, скандално сподавени от вино и узо. Догади й се. И този път не успя да се въздържи, дори не й се удаде да се обърна настрана, а повърна както си лежеше по гръб.

Сега Деспина сновеше нагоре и надолу по стълбите, носейки подноси със сладкиши и плодове, чийто ред за сервиране беше дошъл. Еви чуваше стъпките й, отминаващи с безразличие вратата на нейната стая и се изяждаше. Разбира се, тя беше заявила, че няма да вечеря и когато й дадоха обезболяващото лекарство, тя обеща, че щеше да поспи докато доктора бъде открит и предупреден. Часовете се нижеха, а болката в глезена се явяваше и при най-безобидното движение. Изведнъж й дожаля. Постара се с някакви салфетки да посъбере смрадливото съдържание на стомаха си. Стаята миришеше на кисело, от което отново й се повдигна. Този път нямаше начин да се отърве, щяха да я усетят, а с подутия крак се очертаваше да пролежи следващите дни и следователно нямаше как да успее да се справи с тайния си проблем по начина, който беше намислила. Чувстваше се докрай изтощена и като уловена в клопка. А в душата й свити на кълба сцени, думи, емоции, решения, оправдания.

Събудиха я празничните клаксони на автомобилите. Родата се оттегляше славно и цялата махала беше вдигната на крак. Накуцвайки, момичето се отправи към банята. В коридора се сблъска с баща си, който обаче беше твърде пиян, за да й помогне. Затвори се отново в стаята си, заслушана в глъчката отвън. Скоро долови шумното хъркане на Леонидас. Деспина не спря да шета до полунощ. Отново всичко сама върши, помисли си Еви и като че ли усети някакво бледо съчувствие към нея. Чу я да прибира столовете и масите от градината, да нарежда съдовете в съдомиялната машина, да мие тави и тенджери, да прибира сладкишите и мезетата за следващия ден, а с остатъците от порциите да храни своите сирачета в градината. Беше луда по котките. Те бяха нейните бебета. Едва доловимо топло електричество премина през утробата й.

Деспина открехна безшумно вратата. Доближи на пръсти леглото на Еви. На светлината, идваща от коридора, тялото й се източи стройно и тънко. Блъсна я застояла смрад на повръщано. Помъчи се в полумрака да разгледа ударения крак. Внимателно покри плувналото в пот тяло на момичето.

– Искаш ли да поседиш за малко? – дочу се слабият гласец на Еви.

– Аа, будна ли си? Много ли те боли? – тихичко я попита Деспина.

– Доста...

Деспина нежно стисна китката на ръката й, след това рече:

– Не се бой, утре ще дойде докторът, не е нещо сериозно, ще се оправиш след няколко дни.

– Няколко дни... е много време.

– Пак ли повърна?

Момичето преглътна мъчително без да отговори.

– Трябва да се научиш на търпение, защото нещата не винаги идват такива, каквито сме ги очаквали.

– Колкото до това, отрано съм го разбрала.

– Да, зная...

Отново нежно стисна китката на момичето и продължи:

– ... а може би и аз не бях онова, от което ти си се нуждаела, онова, което си очаквала...

Отново замълчаха, след което Деспина допълни:

– ... въпреки че бих искала.

– Никога не е късно – каза Еви трепереща и леко се надигна в леглото.

Горещата вълна, излъчвана от тялото й, блъсна Деспина и тя внезапно се обля в пот. “Трябва да е вдигнала температура”, помисли си и протегна ръка към челото й, за да се увери, а момичето, възприело погрешно жеста й, се хвърли в обятията й сякаш търсеше спасение и горко зарида. От изненада тялото на Деспина потрепера. Останаха така прегърнати колкото беше необходимо, за да поддадат междините в зрялото тяло, да се отворят задръстени бродове, кръвта да намери правилната пътека и вътрешната енергия да се превърне в дихание, а диханието в думи.

– Не се бой, аз съм до теб – прошепна й.

– Направи нещо, Деспина! Помогни ми този път да го задържа! – изрече малката с очи, готови да се пръснат от настойчивост и, свела глава, продължи:

– ... а догодина на твоя празник ще имаме двама именници да празнуваме.

-------------
Превод от гръцки: Мая Граховска-Гиола.
--------------