Спомен за Владимир Фиалковски

Спомен за Владимир Фиалковски

Познавах един потомък на емигрирали руснаци от Съветска Русия – Владимир Фиалковски от Бургас. Бил е учител по физкултура в строителния техникум и се е занимавал със спасителното дело по бургаския плаж. Израснал в непосредствена близост до бургаското пристанище, в блокчето до хотел-ресторант “Приморец”. Запознахме се на моста, където той беше един от най-редовните рибари-въдичари. Имаше си и свое място от северната страна на парапета, преди последната тераса. Срещайки се с въдиците, на това любимо и за мен място, ние разговаряхме по темите на риболова и какво ли не още. Всъщност аз бях повече слушател, защото събеседникът ми беше много по-компетентен, по-сладкодумен по морските, рибарските и прочее въпроси. Освен, че ловеше черноморски попчета, бай Владо се гмуркаше за миди и рапани. Последното лято, когато го направи беше на 81-годишна възраст. Предпочиташе рапаните, защото били белтъчна храна, от която имал нужда, а мидите раздавал на съседите.

Една от темите на разговорите ни беше тази за морските ветрове и за т.н. “роза на ветровете”. Понеже беше и редовен велосипедист по плажната алея, при една от срещите ни ми даде листче, на което беше нарисувал споменатата “роза на ветровете” с имената им. И сега това листче стои на витрината в хола ни, при другите морски сувенири.

В един хубав летен ден се срещнахме отново с велосипедите на крайморската алея с бай Владо, на когото понякога виках батко Владко. Предаде ми една найлонова торбичка с десетина оловни тежести за риболов. Приех ги с благодарност, но в мен остана едно смущаващо усещане, за това, че този човек сякаш се разделя с нещо лично, с което иска да остави спомен за себе си в човек, на когото се беше доверил. Мисля, че симпатиите ни бяха взаимни, а освен това синът му също се казваше Константин. Лятото, есента отминаха, премина и зимата, дойде новата пролет. И ето, че на познатото място отново заварих бай Владо с въдицата. Видях как улови едно доста добро попче, като се има предвид, че уловът беше много намалял. Беше началото на пролетния риболовен сезон. Повече не го видях. Веднъж споменах за бай Владо, за това че не идва на моста на един от колегите рибари. Той знаеше онова, което аз не знаех. Бай Владо, потомъкът на руските белогвардейци беше заминал в отвъдното.

Питал съм се, с какво ме спечели този човек, като негов почитател? Може би с това, че беше останал верен на предците си, на тези за които Съветска Русия никога не е била родина, че са приели и обикнали България, без задни и користни мисли, а като тяхна спасителка.