Иро Никопулу: Писането за мен е още един начин да опознавам и помня

Иро Никопулу: Писането за мен е още един начин да опознавам и помня.

Реалността за всеки от нас е различна и не всички я изживяваме по един и същи начин и така, пишейки, се старая да докосна различни аспекти на човешката природа, а така също и у себе си.

Основна ос в моята проза е изследването на човешките отношения, най-вече в тяхната пределна граница. Като за начало се ражда в ума ми основната идея, след което я “замесвам” достатъчно, преди да започна повествованието. Тогава постепенно започват да се оформят характерите на моите герои, да придобиват своите очертания, черти, навици, имена.

Повод за разказ черпя отвсякъде – от обикновени всекидневни мигове, от жестове, от дочут случайно диалог на улицата. По този начин микрокосмосът на човешката душа захранва макрокосмоса, който представлява съвкупното цяло.

В романа “Като в огледало” осиновената героиня пътува до далечната Хага, търсейки своята биологична майка, но това пътуване преди всичко се превръща в душевното търсене на изгубената й самоличност. Героите в произведението живеят и пътуват в един фантастичен свет и чрез психографичен подход към всеки един от характерите в крайна сметка повествователният лабиринт завежда читателя от другата страна на действителността

В другите три сборника от разкази разглеждам отново човешките отношения – било в семейната среда, било в широката социална среда.

В “Омлет с гъби” петте водещи теми, които представляват гръбнака на осемнайсетте разказа, се отнасят до патологични ситуации и симптоми, водещи повествованието постепенно към обрат на очаквания му край. Едно младо момиче, което изживява една символична ампутация, една амбициозна майка, която не умее да играе с куклите, една отпаднала жена, губеща постепенно своето зрение, тъй като навремето отказва да приеме една действителност, причиняваща й болка. Лица и роли, чиито граници се преплитат и създават кошмарни лабиринти от отношения, където героите откриват несъвпадението помежду своето пълнолетие и своето съзряване.

В следващия сборник “Ала грека: Загадката” всички разкази притежават една обща тема – семейните отношения, отношения кръвни и същевременно кръвопролитни. Семейството, присъстващо или отсъстващо от нечий живот, оставя винаги своя уникален печат в психиката на всеки един от своите членове още от ранна възраст – един печат, който впоследствие развива своя автономна история. И всека една рана в тази история се завръща като кръговрат у други, било вътре в семейни кръг, било вън от него. В този случай единственият отговор – изход – катарзис, изглежда като да са себепознанието, прошката, обичта.

В последния засега мой сборник от разкази “Безопасен град” тематичната ос се измества към обществото като цяло и така се ражда въпросът “Какво предлага един безопасен град на своите жители?”, “Какво друго освен системи и мрежи?”. Мрежата на социалните институции, роднинската мрежа, а също така и мрежите-системи, които гарантират на всички нас, че страданието, което предизвикваме на себе си и на останалите, си остава най-сигурният начин да продължаваме да си мислим, че “съществуваме”. Понеже пътят към нашата лична истина и свобода предполага преминаването през съмнения и неуверености по отношение на нашия произход и на сприятеляването ни с него – най-първо условие за една автентична връзка с останалите. За другия град, все още неоткрит, който векове наред подготвят чувствителните, беззащитните, наранените, победените.

-------------
Превод от гръцки: Мая Граховска-Гиола.
--------------