За Манол и за лудостта

“Лудите, лудите – те да са живи” – казва мъдрият чорбаджи Марко, герой от един от най-значимите български романи – “Под игото”. И дори Вазов да не беше написал това преди повече от век, сега бургаският творец Манол Манолов увековечава хората, надарени със смелостта да бъдат различни – “луди”. Ту “луди за връзване”, ту вече “развързани луди”. И го прави забавно, шеговито, с лекота, малко зевзешки, малко сериозно, но много чистосърдечно и откровено, криволичейки от настоящето към миналото и обратно. Със симпатия. С настроение. С любов. Сигурно това е рецептата за оцеляване.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Манол Манолов: Лудостта е рядък дар.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

–  “Развързани луди” е заглавието на поредната ти книга, която излезе неотдавна, а предната се казва “Луди за връзване”. Какво става с лудите и каква е разликата между първите и вторите?

–  Ами луди за връзване звучи някак по-заплашително. То е като някой да те определи, че си за бой; и да не те набие той самият, все някой ще я свърши тази работа. Докато развързани ми напомня за пуснати, демек отметнали някакъв срок за изолация, излекувани един вид, безопасни сред читавото (каквото и да значи думата читаво) мнозинство. А моите герои са кротки същества; в началото може и да те понатъжат малко; след туй обаче ще те разсмеят от сърце.

–  Лудостта е различност, тя е смелост да оставиш следа. Готови ли сме да изживеем своята лудост?

–  Лудостта е и рядък дар; когато Господ реши да удостои някого с нея, Той никога не пропуска де притури и смелост към този дар. Който има брада, си има и гребенче.

–  В книгата ти има кратки истории, сентенции, умозаключения, родени от житейския ти опит. Напоследък доста автори издават книги с подобно съдържание. Защо мислите и сентенциите изместиха стиховете?

–  При мене стихотворенията – дори и най-кратките – са идвали на бял свят много трудно. С прозаичните фрагменти подобни трудности нямам. Пък аз винаги съм харесвал живота по пътя на най-малкото съпротивление.

–  Книгата ти е издадена в издателство “Божич”, което е известно със своите бутикови издания – луксозно оформление и тираж, който обикновено е толкова, колкото е броят на годините на автора. Доста ексцентрично...

–  Знаменитият Салваторе Куазимодо отпечатва първата си книжка в тираж четиринадесет екземпляра. Моя милост къде-къде го е надминал – шестдесет и пет бройки ще бъдат прелистени от всякакви хора. Шест от тях да ме разберат – ако не съм опериран от качеството да бъда благодарен – би трябвало да цвиля от удоволствие.

А на издателство “Божич” свалям шапка; разбират си хората от работата!

–  Ти винаги си изтъквал връзката с родното си село Габър, не забравяш откъде си тръгнал. Разкажи някой скъп спомен.

–  Шестокласници сме и с едно другарче водим задълбочен философски разговор. “Мочко (някои връстници и днес ме наричат така), с доверие в гласа пита то, каква е разликата между мозъка и ума?” “Ами мозък имаме и двамата, отговарям му с всичката скромност, която ми е дал Господ, ама ум – само аз”.

–  Ти разказваш за твоето село и познатите си с много топлина и цветност. Възнамеряваш ли да издадеш спомените си в книга – преди време в интервю отново за в. “Компас” беше казал, че работиш върху история на село Габър и спомените си със заглавие “Негоден по параграф 92”. Какво се случи с този проект?

–  Ами не съм се отказал от него, ама седмица след шестдесетгодишнината ми ме споходи едно досадно инсултче; събудих се с изтръпнала лява половина – и вече цяла петилетка съм си все така. Нито оздравявам, нито умирам. Затуй пък лесно се уморявам. Пътем казано, аз съм си роден уморен и се надявах, поне докато живея, да си почина, ама не би. Обаче даде ли Бог малко сили – заемам се...

–  Кой е параграф 92?

–  Параграфът, по който те освобождават от военна служба заради зрителни недъзи. Пък аз съм полусляп от люлката още...

–  Какво не ти дава мира, Маноле?

–  На стари години завъдих някакви гъбички между пръстите на краката си. Та не е изключено сърбежът, който причиняват, да ме принуди да скоча от петнадесетия етаж. А имам и страх от височини, аерофобия май му казват лекарите.

–  Имаш ли си златно правило, което следваш в живота?

–  Цели две. Първото: лятно време на хладно, зимно – на топло. И второто: по-малко работа, по-голямо заплащане.

–  Направи подарък на читателите на в. “Компас” – откъси от новата ти книга например.

* * *

Бай Андон Гърчето и Тодор Игликата чакат да отдадат последна почит на техен колега. Андонаки е в обичайното си състояние; подпийнал и усмихнат. Гледа той, че хората преди него най-напред поставят цветята върху покойника, после подават ръка на домашните му и им казват нещо. Като идва неговият ред, Гърчето заема позата на дълбоко скърбящ и при ръкостискането смирено промълвява: “Ха цестито (честито) Ви умряло”.
Дали са му отговорили: “Да ти се връща!” – не знам.

* * *

Христо Фотев гълчи големия си син:
–  Неграмотник! Една дума не написваш, без да допуснеш две грешки!
–  Да бе! – възроптава младежът. – Ти щото си много грамотен.
–  Може и аз да не съм – не отрича Христо, – но за мене работят коректори, а ти само се излагаш.

* * *

– Ванче, баби, що се не жениш, чедо? – пита баба Мара Трендафилова една приятелка на внучката си Ели.
– Не ме харесват мъжете, бабо Маре – отвръща Ванчето.
– Ка щяло да не те харесват. Я каква си ми хубавица; като мечка си! – с непресторено възхищение изрича баба Мара.
Ванчето се сконфузва, да не говорим за Ели, само аз се превивам от смях. Защото съм изучавал с интерес българския фолклор и знам, че там сравнението “хубава като мецана” е твърде ласкаво.

* * *

Мисля, че нашата общност има премного гении на глава от населението – доста над санитарния максимум (за минимума да не говорим). Нуждаем се спешно от по-обикновени хора...

* * *

Против робството на собствения мързел най-малко се роптае.

* * *

Забелязал съм, че когато се възмущаваме от лошотията на хората, някак автоматично се изключваме от техните редици. И колкото по-силно е възмущението, толкова по-категорично е изключването...

* * *

Наивност, навършила пълнолетие, си е чиста глупост. И най-слабият интерес към мене ме изкушава да лъжа; ще ми се да се представя като личност с по-висока стойност от действителната.

* * *

В гимназията между мене и една съученичка се породиха взаимни симпатии. Погледи, намеци, въздишки и останалото там, каквото следва в такива случаи, докато по някое време изгората направо ме попита дали я обичам. И какво, мислите, че й отговорих? “Аз, казах, съм хуманист и обичам всички хора. Значи и тебе обичам.” А тя ми обърна гръб и ме изостави...

* * *

Между бургаските автобусни шофьори имаше и двама поети – Цонко Цонков и Иван Савов. През 1992-ра година, на първите всеобщи избори за президент, Иван подаде заявление до парламента направо да бъде назначен за държавен глава, та го показваха по националната телевизия. Впоследствие при някаква незначителна свада брат му го съсече с брадва и човекът си отиде. Съдбата на Цонко вече не я знам; искрено се надявам да си е жив и здрав... “Творческото” съперничество между тях често прерастваше в ожесточени спорове, при един от които Иван победоносно заяви: “Цонко, ти си прашинка в дисагите на моята мисъл!”

* * *

Раздутото самолюбие е сред най-добре описаните болести на характера; не съм предполагал обаче, че то може да деградира до някакъв лош вкус...

* * *

Отдавна вече не съм нито за обичане, нито за уважение. На тия, дето още ме понасят – най-сърдечна благодарност!

* * *

“Умният иронизира ума си, глупакът величае глупостта си” – забелязва моят приятел Иван К. Иванов.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------