Синьото дете

То е четиригодишно, мургавичко момиченце с обратна захапка. Съседите, напълно невярващи на собствените си думи, утешават майката, като й дават примери за грозни деца, превърнали се в хубавци след настъпване на пубертета. Единствено черните му очи са красиви, но в погледа им има сянка от тъга.

Не посещава забавачницата, расте волно като птиче. Понякога обаче и особено в моментите, когато в главицата й се раждат въпроси, на нея й дожалява, защото вкъщи няма никой. А иска да разпитва за толкова неща! Родителите са в града, а бабата е пребита от полската работа. Кой да седне да се занимава с нея?!... От сутрин до вечер играе до припадък. На обяд никога не спи, а когато това все пак се случи, тя се събужда със силно сърцебиене и с чувство за неясна загуба... Тогава тича да погледне през прозореца, за да се увери, че светът отвън си е все същият и непроменен. Винаги изпитва странното чувство, че нещо се е случило, че нещо завинаги си е отишло, а тя го е изпуснала докато е спала... Не обича да играе с децата от махалата. По-хубаво си играе сама, потопена изцяло в своя си свят. Истински привързана е единствено към своята баба.

Обича “изтормозения” си от честото прелистване буквар...

През лятото намира уют сред клоните на кичестата слива-банарка, въобразявайки си, че е птица в гнездото си. А широко отворените му очи все обърнати нагоре към безкрая... Пак през лятото то често се шмугва в шумаците и си търси птичи гнезда. Най-обича лястовиците, но те никога не гнездят под стряхата на техния дом. И не проумява защо. Когато момиченцето успее да се докопа до някое гнездо, то го сваля така както си е съвършено изградено и попило топлината на птицата. Ако пък се случи в него да пърхат голи птиченца, тогава детето изпада в екстаз. Носи ги у дома, поставя гнездото в картонена кутия и започва да полага своите грижи за тях. Храни ги с комари, пеперуди и мухи. Разбира се, след някой и друг ден горките душици издъхват от прекалените “грижи” и ласки и тогава детето тъжи за своята загуба...

Много й се иска да си има дете, което да обича, но да бъде истинско дете. Единствената й кукла взе да й омръзва. Оскуба косите й, отвори главата й все така водена от любознателност. Оказа се, че тази глава е празна... И така, един ден малката реши да попита баба си как да си роди дете. Но истинско. Бабата й се скара да не говори мръсни думи и й обясни, че думата “раждам” е срамна. Като видя, че малката не се отказва, все подтичва около фустана й и току я разпитва, бабата измисли следния хитър отговор: разбъркваш боб, яйца, кал и... така ще си направиш дете... Момиченцето тутакси сътворява чудодейната смес – зер никаква трудност не представлява да откриеш на село “елементите на зачатието”. И после “Бабо, бабо ма, защо не ми се ражда детето?” А бабата заявява, че се налага да изчака няколко дни до “раждането”. Малката поставя сместа на тъмно под леглото си. И час по час се пъха отдолу, за да види дали чудото е станало...

Вече на два пъти й се случва нещо в напълно будно състояние и също така напълно необяснимо. Малката не проумява защо когато легне без завивка, тя съвсем осезателно се усеща в тялото на зряла жена, изложена гола и на открито пред стотици хорски погледи. Тогава момиченцето изгаря от срама, усещан като лигава топка в стомаха, почти не го издържа... Първият път привиква баба си и я моли да затвори отворената врата на стаята, вярвайки, че така ще изгони болезненото чувство... И с никого не споделя за това. Ще се минат години и то ще проумее нещо потресаващо – това, че понякога душата помни...

... Обича да слуша в захлас истории, които се разказват от възрастните. И техните разговори харесва. Не че разбира всичко от онова, за което си говорят. И докато големите игнорират нейното присъствие, тя поглъща всяка дочута дума... Веднъж обаче да я усетят, те я изгонват от стаята със заръката да иде да си играе с децата. Това се случва, когато благодарение на изпитото вино, в разговора се развържат пиперливите езици. Но най-обича да слуша, когато разказват предания... Малката със своето синьо сърце инстинктивно усеща, че тези предания крият в себе си легенда и истина. Сякаш в тях търсеше да чуе и узнае нещо за някого... Нещо за някого, с когото се знаят от много отдавна... И по когото изпитва тъга, съчетана със силното усещане, че го беше изгубила в някое друго време...

Само дето сега момиченцето няма как да знае, че след близо половин век нейният земен път ще се пресече с неговия, че техните сини души ще се познаят от раз и после ще пътуват заедно вовеки веков...