Галещият “Слънчев вятър” в поезията на Лилия Христова

“Слънчев вятър” е третата книга със стихотворения на Лилия Христова. Първите две са ни познати – “Алиса ме ориса” и “Градина под прозореца”.

“Слънчев вятър” е трета книга по отпечатване, но първа по сътворяване. Защото това са по-ранни нейни стихотворения. Първите две книги вече получиха своите компетентни оценки от критиката и читателите. Очертан е пътят откъде е тръгнала и накъде върви поетесата чрез творчеството си.

“Слънчев вятър” е книга, която откровено ми харесва. Харесва ми откровеността, харесва ми умението на авторката да открива поетични провокации в наглед дребните неща, които често чертаят живота ни. Харесват ми умението й да ни изненадва, да ни повежда в света си и да ни приобщава с него. И да ни е хубаво, когато се огледаме в този неин и сложен, и безкрайно просто подреден свят.

Впечатли ме ведрият тон, някъде скритата усмихната закачка с времето; усмивка, която продължава да сгрява дискретно дори най-тъжните й мигове, предизвикали някои от стихотворенията

В тези първи по раждане стихотворения има много искреност, но почти няма да намерим наивност. Тя е първородна, но е достатъчно зряла. С всички преживявания на младия човек – от интимните трепети – с техните романтични приливи и натъжаващи отливи, с носталгията по света на предците, който остава назад в небитието Тук, в тази поезия, е нейното чудо – Несебър, оформил същността й и пробудил жаждата за писане. Несебър е пропил чувствеността й и усета за красота.

Затова той присъства в тази книга не с натрапчиво и декларативно повтаряне на името му, а като нещо много съкровено, което откриваме в малка подробност, в дума, в експресивен пейзаж. Между другото в “Слънчев вятър” често ще срещаме пейзажа – като детайл или като завършена картина. Но винаги одухотворен, не самоцелен, а непременно свързан с емоционалното внушение на стихотворението.

Забелязах и друга една особеност, която различава тази книга от книгите на други автори. Лилия Христова има усета за промените в нашия свят, вижда ги, често това я натъжава, както е в стихотворението “Хроника”. Но тя долавя неотменимостта на промените, вървежа на света напред, горчилката при раздялата с много скъпи, но изживели времето си неща. И не изпада в мракобесно черногледство. Може незабелязано да избърши някоя сълза и отново усмивката й да се понесе като слънчев вятър, за да ни е ведро и светло. Според стихотворенията в тази книга – променянето, промяната не е страшна, стига да се вместим в нея с разбиране, достойнство и обич.

Обичта, която е в основата на всичко. Покрай тези размишления искам да насоча за малко вниманието ви към първото стихотворение “Здравей, Дон Кихоте”.

Да, Дон Кихот е станал печален, ненужен безделник, проскубана кукла, загубила всичко – вятърните мелници, устрема да воюва с тях. Ръждясали са доспехите и мечът. Многострадалният Росинант отдавна лежи в земята. А верният Санчо вече е забравил смахнатия си господар. Тъжно и безнадеждно! И – финалът:

Е, рицарю смешен?
Остана една Дулсинея,
над рамото твое – човешки
да плаче и пее.

Една внезапна искрица, дори не обич, а болка и съпричастие. И вече май не е толкова тъжно! И - дай, Боже, всекиму! Между другото “искрица” е обичана от Лилия дума.

“Есенни хоризонти” е озаглавен първият дял на книгата. Вторият е “Търсете жената”, и под веселия му чадър са се приютили 14 много сериозни стихотворения, от които леко и ефирно блика усмихната светлина, която прозира от техните редове. То е като да вървите през гората и да виждате как между листата и клоните са успели да се проврат, като златни нишки, сияйни слънчеви лъчи. Народът ни ги е кръстил “Слънчеви люлки”, на които и до днес люлее вълшебната красота на самодивите. Такова приблизително е усещането, когато се разхождаш из тези стихотворения.

“Търсете жената” – тук авторката ни говори за себе си, за огорченията си, за надеждата си, която се появява като ненадейна светулка в мрака на някоя обида. Лилия Христова в тези малки стихотворения свободно, спокойно, леко и ефирно разкрива себе си, жената в себе си.

Разказва как околното се вмъква в живота на жената, за да я въздигне или нарани, да я унизи или възвеличи, да й донесе тревога, или да й стане упование. Тук са малките, но истински женски радости, тук са загатнати страсти, пред които не може да устои дори тореадорът, еталон за мъжественост и безстрашие. “Търсете жената” е крилатата фраза на бохемстващия мъж.

“Не си правете труда” – като че ли им подсказва този цикъл. – Не си правете труда, тя жената и без това е навсякъде и за щастие на човеците е в основата на всичко.

Има порив в стихотворенията от книгата “Слънчев вятър”, недоловим като слънчевия вятър, който и в най-безветреното време погалва балончето на малкото глухарче и понася по света безбройните бели парашутната па надеждата.

И като споменахме глухарчето – то е и на корицата на стихосбирката, издадена и този път от нашите приятели от “Либра Скорп” по един грижовен и прекрасен начин...

Това мога да кажа аз за третата книга на Лилия Христова. Сложени една до друга трите, те чертаят пътя на развитие на поетесата, А развитие безспорно има. В “Алиса ме ориса” и “Градина под прозореца” има повече мъдрост и философия, повече дистанцираност, по-малко игривост и изповедност за сметка на оценъчното,

Гледам трите стихосбирки и кой знае защо се досещам за тримата богатири от руския фолклор. Сещам се за оня момент, когато стигат един кръстопът, а на указателната скала надписът предупреждава: Ако тръгнеш на ляво ще ти се случи еди какво си; ако тръгнеш на дясно ще ти се случи не знам какво си, а ако продължиш неправо, ще ти се случи нещо друго...

Пред Лилия Христова, ако съдим по трите стихосбирки, са се разпилели посоките на бъдещия й творчески път. И е неин изборът да реши, накъде ще тръгне. Не се съмнявам, че нейният талант и вроденият й усет за красота и ведрина ще я съпътстват. И ще й донесат още хубави срещи и творчески радости. И светлината все така ще се провира между живите клонки на нейната поезия.

Е, и с това прощъпалникът на новата стихосбирка на Лилия Христова може да завърши. Новороденото проходи и ви подава ръка.

Имаше една великолепна и достолепна старица в Бургаския театър, една прекрасна актриса. Май вече сме малко, които сме имали щастието да я гледаме и да се радваме – Милка Туйкова, човек с голям талант и изключителен морал.

От нея съм чул думите, че е много трудно, но и много красиво, да преодолееш егото си и когато твоят партньор, твоят колега някога те изпревари и направи по-хубаво някоя роля, да му подадеш ръка и да му кажеш колко добър е бил тази вечер и колко си му се радвал. Тя го правеше с искрено вълнение и добронамереност. Няма я отдавна Милка Туйкова, мир на праха й.

Разказах това, защото ще е много хубаво, ако се научим да се радваме на успеха на събрата по перо и ако се научим да отваряме по-често душите си един към друг.

На добър час!

Ваньо Вълчев
10 май 2018 г.

------------------
Лилия Христова, “Слънчев вятър”, Бургас, 2018.
------------------