Това съм аз
Давам всичко,
но какво получих аз?
Това все се питам,
но винаги съм пас.
Сълзи до късно,
ножове в гърба,
удари под кръста,
смразяващи кръвта.
На всеки като подарък
давам своето сърце,
но удрям все на камък,
оставаща с посърнало лице.
Давам го без време,
да се стопли всеки в него,
но вече е непоносимо
тежкото бреме,
да го намирам на парчета
със спрялото в него време.
Но като коленича
пред малката играчка,
изморена от техните игри,
намирам сили пак да стана,
но сякаш стъпвам върху игли.
Като игли за мен са
хорските забежки,
лъгана и захвърляна,
оставяна с безброй болежки.
Имам нещо,
което страшно обичам.
Нещо или някой?
Досетиш ли се, няма да отричам.
Обичам го безкрайно,
истинска любов няма.
Не си мисли, че е любовна драма,
но времето остави ме няма.
Щом обичам,
аз винаги се предавам
и безсилна в ръцете им
кротко заставам.
Безсилна...
Сама себе си така наричам.
Знам какво мога,
ала винаги отричам.
Щом ме наранят
мигом бързам да се скрия,
да не видят всички,
че и аз мога да страдам.
Да! Страдам!
Но аз си зная как.
Искаш може би да знаеш!?
Вгледай се в редовете пак...
Но, хей!
Ако случайно
се припознаеш в тези редове,
не се отчайвай!
Няма да е все така!
Да, това съм аз!
Името ми сигурно го знаеш.
А дали истински ще ме опознаеш?
Надали някога ще се нуждаеш.