За Георги Йочев и котвите

Той е роден преди седемдесет и пет години в ямболското село Мелница. Учи в Димитровград, занимава се с гимнастика, става републикански шампион, а след това пет години е акробат в лунапарк.

Но в Бургас намира жената на живота си и още една голяма любов – морето. Любов, която не минава с годините. И разбира се, това е котвата, която го държи здраво тук.

Влюбен и вдъхновен от морето, усетил неговото животворно дихание, Йочев написва своите романи “Като куче през хоро”, “Отвъд хоризонта”, а сега идва и третата му книга – “Намръщени веселяци”. За героите от новата си книга писателят казва: “Разпънати между желанието на разума и живота, който разочарова всеки, героите от тези страници от всичко, едно нещо правят най-добре – умеят да живеят.” Научили са си урока значи.

На добър час, Йочев, на теб и на твоите намръщени веселяци!

Роза МАКСИМОВА

---------------

Георги Йочев: Незаетият ум на разтревожения човек става офис на дяволите.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честит юбилей, господин Йочев! Как сте?

– Благодаря, добре!

– Роден сте в Ямболско, после преминавате през Димитровград, а след това се установявате в Бургас. Коя е котвата, която ви задържа тук?

– Морето. Човек дори да не знае какво търси, нагазил ли е в това творение на природата, ще го намери!

– Вашият живот е доста разнообразен и интересен. Бил сте акробат в цирк – не много често срещана професия; бил сте моряк, металург. Преживели сте много съдбовни обрати. Как решихте да пишете? Кое ви провокира? Кога писателството стана за вас важна потребност, която неизменно ви тласка към белия лист?

– Аз живях във време, в което никой нямаше право да мисли. И на вас да бяха сложили този намордник на устата – нито да можете да хапете, нито да плюете, щях да ви питам аз вас!.. Зъбите ми окапаха от стискане... Слюнката ми в смъртоносна отрова се превърна. Не, че имах други по-добри идеи, просто не можах да нарека реакционерите революционери, макар да не ме е еня нито за едните, нито за другите. Исках да кажа една дума на този скапан свят, но не можах. Затуй седнах над белия лист да извлека всичко от самотата и мълчанието. Иначе, нали знаете, незаетият ум на разтревожения човек става офис на дяволите, чиито имена на моята възраст са алцхаймер, паркинсон... Сиреч, за да не си говоря сам, станах писател.

– Всичко ли сте описали в книгите си, или има още нещо за разказване?

– Когато прочетете изписаните хиляди страници, ако съм пропуснал или премълчал нещо, допълнете ме с вашия прочит.

– Не много отдавна издадохте романа “Отвъд хоризонта”. Хоризонтът никога не може да се достигне. Какво има отвъд вашия хоризонт?

– Само този, който знае, че отвъд хоризонта няма нищо друго, освен хоризонт, само той има кураж да нагази в бурните води на океана. Трябва да плаваш много дълги нощи с опънати до скъсване платна, тръгнеш ли без вяра в бреговете, няма никога да стигнеш до брега. Така казваше моят приятел Иван Апостолов: “Този, който не познава морето и по пясъка на брега да се движи, е в опасност.”

– Казвате, че всичко във вашите книги е реално, няма никаква художествена измислица. Защо? Не е ли твърде скучно да пишеш само за действителни хора и случки? Не си ли позволявате по някоя волност, ей така – за цвят?

– Всичко по-различно от лозунг е вече творчество, най-вече красивата лъжа – измислицата. Когато се зачета в писанията си, ме хваща яд. Господи, такива ли малодушни човечета бяха моите герои? Имат право да ми се сърдят, но те няма да се разпознаят. Да пише човек за себе си пък е толкова трудно, колкото и да бъде честен, добър и добродетелен. Чистият лист е страх, отговорност и истинска смелост. Започне ли писателят да разкрасява героите си, самият той ще заприлича на герои от приказките, с които майка му го е приспивала... Май че не ме разбрахте. Героите от приказките не били чак толкова герои и злосторниците не си плащат за сторените злини. Мръсниците и предателите изобщо не познават страданието... Разбрах, че хората не заслужават добротата, която им отдаваме... Но това изисква по-задълбочен анализ.

– Вашите герои си имат реални прототипи. Припознават ли се хората в тях? Как реагират – харесва ли им, или ви се сърдят понякога? Има ли предел откровеността?

– Тези, които вече са в по-добрия свят, някои ще им подражават, други ще ги псуват, но на тях ще им е все тая. За живите, които не се хареса, не пиша за тях. – Разкажете ни за своето море, морето във вас. – Обрал ветровете на всички морета и океани, достигнал до края на света, един от героите ми се завърна богат единствено с ветровете и преброените хоризонти по обратния път.

– Имате ли си любим разказ, с който особено се гордеете, или персонаж от вашите творби?

– Предстои ми да издам новата си книга “Намръщени веселяци”. Засега тя е любимото ми писание. За медията “Компас” ще направя кратка анотация: Разпънати между желанието на разума и живота, който разочарова всеки, героите от тези страници от всичко, едно нещо правят най-добре – умеят да живеят. До вчера губили време да осигуряват работно време, днес пилеят време и живеят... Две неща са им чужди: страхът да сгрешат и стремежа да бъдат първи. Разбрали, че колкото по-безсмислен е животът, толкова по-добре ще бъде изживян, те пият, пеят и вместо да се борят с грижите, танцуват с тях. Когато затворите последната страница, ако ви липсват тези намръщени веселяци, идете при тях! Идете, идете при тях! Те са щедри, ще ви почерпят, ако пък ви легнат на сърце, почерпете ги вие – няма да ви откажат.

– Когато пишете, съобразявате ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверявате само на фантазията си и на това, което ви е на душата?

– Някои от моите читатели казват, че съм мъгляв и неразбран автор. С това ще отговоря и на другия ви въпрос (Какво може да узнае читателят или да открие нещо ново за себе си, четейки вашите книги?): Хвърлете четивото, господа! Не пиша за вас!

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------