“Неземно докосване” е дебютната поетична книга на Марияна Илчева. Малка като формат, малка като обем, тя побира в себе си необятния вътрешен свят на поетесата. Светът на Марияна е толкова противоречив на съвременната реалност, че тя в мечтите си живее над него, някак си й е трудно да се възприеме като частица от жестоката действителност, заобграждаща ни ежедневно и ежечасно.
Свят безнравствен и жесток,
пълен с болка и агресия,
как иска ми се да заспя
в сън дълбок
и да не се пробуждам хилядолетия.
“Разливаха се мислите ми”
Марияна Илчева се самоопределя като “самоук творец, с разностранни интереси – по-скоро малко разпиляна”. Обича да мечтае, обича да твори. Освен поезията, обича също и изобразителното изкуство (рисунката на корицата е нейно дело). И изобщо Марияна обича да обича този мъничък свят, който май-май никак не е за обичане. Погледнат обаче “отвисоко”, от другия, неземен свят на авторката, в нашия “пълен с болка” свят се открива някакво очарование – стига, разбира се, да не се задържа достатъчно дълго в него.
Не съм от твоя свят,
за мъничко дойдох,
за час поспрях на твоя праг,
докоснах те и отлетях.
“Не съм от твоя свят”
Марияна предпочита да бъде и да си остане в своя си, неземен свят – поне в творчеството си. Но същевременно протяга ръка от своето си “аз”, за да предаде своята любов и сила и да направи някого, поне един човек в този свят малко по-щастлив. Това е нейното “неземно докосване”.
Неземна съм –
и в това се крие мойта сила!
Неземна съм –
и всичките стихии са моята закрила!
...
Неземна съм,
неземен си и ти,
и в нас живее цялата Вселена!
Не заспивай! Отвори очи!
... И да изживеем заедно
съдбата си неземна!
“Неземна”
Да се впишеш в този живот е не само трудно, за Марияна е някак си непосилно, въпреки цялото й желание.
Опитах се да бъда себе си,
опитах се дори да подражавам,
опитах всичко
и изгубих себе си,
потънах в сивото, и полудявам.
“Безкрайна сивота”
И тя избира правилната алтернатива: вместо да изгуби себе си в напразните опити да приеме недъзите на обществото и да се слее с безличността, Марияна предпочита да разпръсне своята положителна енергия, своята искра. Трудно й е да разбере защо този свят е такъв, а и едва ли е необходимо; за нея е достатъчно собственото й обкръжение да споделя нейната светлина.
Аз знам, че всъщност
нищичко не знам,
обаче нося плам
и пръскам светлина,
душата ми не се побира
в една звезда,
тя слязла е с Безкрая
оттук до Вечността!
“Размисли в рима”
Разбира се темата за трудностите в суровия реален живот и всички неприятности, които го съпътстват, се преплита с неизменната за лиричната поезия тема за любовта. Любовта, която всички ние търсим, а малцина откриват. Споделената щастлива любов е химера, а и за нея няма какво да се пише – когато човек е напълно щастлив, той не може да твори изкуство. Поезията се ражда на границата на антагонизма между “добро” и “зло”. Същото е и с любовта – прекомерните копнежи към някого ни правят слепи за реалността.
Луната е потънала в мечти,
тъгува тя за ласките на Слънцето,
не вижда, че безброй звезди
умират бавно, погълнати от утрото.
“Пролетно”
Любовта е толкова кратка, ефимерна, мимолетна и бързопреходна, че докато човек се усети и тя вече някъде е безвъзвратно отлетяла. А “вторият шанс” е още пò химера! И накъде? Въпросът е по-скоро Хамлетовски, но личният избор на Марияна не включва обръщане назад.
Не събирай росата
от цветовете на отминали страсти,
не търси нежността
на отдавна забравени ласки...
“Влюбени очи”
И отново призивът на Марияна – напред и само напред, колкото и тази извечна мечта за любов да изглежда фантазия и непостижим блян.
Някъде там
отново се чува зов за любов.
Някъде там
броди сянка на отминал живот
и пак се чува плач на китара,
някъде там, на малка самотна гара.
“Някъде там”
И достигаме до философското прозрение – дали човек ще се домогне до своята мечта за щастие или не – зависи от самият човек. Ако той сам направи вътрешния си свят такъв, какъвто мечтае, ще се чувства щастлив. Ако не успее, и очаква всичко наготово... резултатът ще е, меко казано, съмнителен. И Марияна рисува – рисува своя си свят, своя си живот такъв, какъвто иска да бъде.
Нарисувах си живот,
шарен някакъв си
и нереален.
Добавих си и мъничко любов,
такава, каквато нямах.
И слях се с палитрата
от цветове,
и заживях в нереални светове,
където няма болка,
няма страх,
а се чува само музика
и детски смях!
“Нарисувах си живот”
Неземно докосване е първата поетична книга на Марияна Илчева, искрено вярвам, че няма да е последната. Защото чрез своята поезия, авторката има какво да ни каже, какво да ни посочи, да ни вдъхне увереност, че можем сами да направим своя свят по-добър.
----------------
Марияна Илчева, Неземно докосване, Бургас, 2018.
----------------