Пътуване

Не си спомням много от пътуването. Нямам спомени дори кога тръгнах и къде исках да стигна. Изглежда е било много, много дълго пътуване, през което постепенно се отдалечавах от предишното място, от изминалите случки, през което забравях за обикновените дни и всекидневни премеждия и срещи с хора. Това е пътуване, през което съм забравила за своите ежедневни рутинни навици, дори за чашата кафе на разсъмване, за новините по сутрешния канал, за списъка на нещата, които е трябвало да свърша през деня.

Това пътуване просто се случи, но най-ярко си спомням пристигането. Приземих се на някакъв остров – беше красиво. Океанът беше изумруден, топъл и примамлив. Не знаех къде съм, в коя част на света съм, кой ме е довел на това необичайно място. Дали това беше крайната дестинация, дали пък не беше сън или просто неизживяна мечта? Казват, че сънищата понякога се случват, затова реших да продължа да пътувам.

Но някой ме водеше, някой ми подсказваше пътя, някой невидим или може би просто някой мечтан. С първите стъпки на острова прекрачих нов свят, но малък свят. Не бях сама, наоколо имаше глъч и хора, имаше и някакво очакване, очакване от неизвестното. По този път пречките нямаха значение, те бяха лесно преодолими и продължавах да вървя и да следвам нишката, която сякаш се беше закачила за сърцето ми и ме водеше. Този остров беше много малък. Скоро щях да достигна до отсрещния бряг. После може би ще поискам да сменя посоката и да тръгна към отсрещния край на острова. Но после накъде, този остров е толкова малък. Отново се питам защо съм тук, накъде ме води това пътуване?

Дори не си спомням как достигнах острова. Може би няма връщане назад. Но тук има всичко – океанът прелива във вечност, топлина която докосва земята и ражда плодове, не ми е самотно, усещам уют и се сливам с времето.

На острова е и някак си странно и всеки ден ме подсеща за нещо скрито и неясно. Този малък остров изглежда като съвършеният свят. Тук никой не ми казва как е пристигнал, защо е тук, но и никой не разпитва излишно – за мен или за миналото. Тези неща тук нямат значение.

Промяната настъпи една сутрин, когато в небето се появиха снежно бели, пухкави облаци. Някой сякаш ме пое за ръка и отново ме поведе да вървя, но този път беше нагоре към облаците. И сякаш бях стигнала краят на света, а над острова неочаквано бе надвиснал град, истински, жив град със сгради и улици.

От този момент вече знаех, че пътуването ще продължи. Но чия беше ръката, която ме водеше. Същата ли е, която ме доведе на острова? Ще се задържи ли в моята ръка за по-дълго или скоро ръцете няма да се докосват повече и отново ще бъда сама?