Последният автобус

Изпусна последния автобус. Огледа се за такси, макар да не й бе по джоба, нямаше. Повъртя се малко и тъкмо да тръгне пеш, видя светлините на приближаващ автобус. Ядоса се на шофьора. Потегли рязко още преди да затвори вратата и тя падна. Изправи се и залитайки се тръшна на седалката. Понечи да излее гнева си, но видя очите му в огледалото – уморени, с подпухнали клепачи. Дожаля й за белокосата му глава. После й дожаля за самата нея. След опустошителното празнуване на рождения ден на някакво парвеню, ресторантът напомняше руините на Картаген, сервира и чисти до изтощение.

Представи си какво му е на шофьора – най-тежката линия, пътници всякакви, той вече пред пенсия...

Градът й заприлича на питон, който поглъща и бавно смила жертвите си. Гнусота. Убиваше и нея. Мизерна квартира, оскъдни средства, тежка работа. Толкова се самосъжали, че се сви в евтиното палтенце и подсмъркна жаловито. Бягащите светлини зад стъклото оредяваха след всяка спирка.

Огледа двамата окъснели пътници. Зад шофьора дремеше опърпан образ, омотан в женски шал. Встрани и малко по-назад от нея – мъж в сиво палто. Стори й се интересен за изучаване, като експонат в странен музей със загадъчно осветление. Ъгловати момчешки рамене, остър нос, къса червеникава брада с медни искрици като блуждаещи огънчета. Е, не изглежда първа младост, но е симпатичен. Лена начерви устни и се обърна за втори оглед. Красивите му ръце лежаха върху поставения на коленете калъф на цигулка. Като че отклони поглед за миг. Тя се усмихна, но мъжът не реагира. Лена почти изцяло се обърна към него. Нищо. Заинтригува я. Закачливо настроение прогони умората. Дали да му намигне? Забавляваше се по детски, без излишен срам и с любопитство. Мъжът пооправи баретата си, къдрица просветна с мек блясък. Но не отклони поглед. “Охо, правим се на недостъпни.” Лена се нацупи и се обърна напред. Закачливостта се стопи и тя отново потъна в самосъжаление.

Скоро ще започне университетската година, а тя все още не е събрала парите за таксата. А този префинен музикант дори не я удостои с поглед. Представи си, че отива на негов концерт. Сяда на първи ред. Прехласната Лена се пита виртуозното изпълнение или танцът на светлината в червеникавата коса на цигуларя са причина за вълнението й. Чувства се ефирна, вълните на музиката разтварят пеперудените й криле, в еуфория се понася към сцената и кръжи около главата му, иска да отпие от нектара на разжарените къдрици...

Крайна спирка. Лена с неохота се надига. Тръгва към седалката на цигуларя, иска да чуе гласа му. Преди да стигне до него, той се изправя и с тънко бастунче опипва пътя до отворените врати. Младата жена се заковава. Залива я водопад от мисли и усещания. Зад волана, обърнат към тях, шофьорът ги наблюдава с напрегнат интерес.

– Ще повървите ли мъничко с мен, господин...? – в гласа й няма кокетство, нито съжаление, звучи очарователна молба. Мъжът се обръща по посока на гласа, усмихва се.

– Просто Серж. Разбира се, ще се радвам да помогна... госпожице...

– Лена, приятно ми е.

В оскъдното осветление на крайната спирка два силуета се отдалечават, разтварят се в тъмнината на уличката. Шофьорът гледа след тях, докато заглъхнат гласовете им. Умората в очите му се е стопила и те светват дяволито. Маха перуката.

– Е, какво ще кажеш, Гена?

Мъжът зад него се размърда.

– Не можеше ли по-простичко, а? То перуки, грим, постановки – маскарад!

– Не сме уточнявали средствата. Каза ли, че не е възможно слепец да си намери момиче, каза. Сключихме ли облога, сключихме. Серж тръгна ли си с Лена – тръгна. Купуваш водката и не мрънкаш!

– Трябваше ли да крадем и автобус за една бутилка водка, а?