Там, в Странджа планина

Там, в Странджа планина

Снегът пречисти всичко през нощта
и чиста в утринта е моята душа.
Със стария и полупразен автобус
пристигам на селския площад – днес малко пуст.
Вървя към дървената стогодишна къща
и мисля си за болните ми майка и добричка тъща.
За Муц, с която рамо до рамо
възстановихме тази българщина с духа си само.
А тя дари ни топлина, уют
в трудните години на житейски студ.
За майстор Георги, който ми помогна
в най-трудните моменти за ремонта й да смогна.
За да се чувствам тук аз малко луд,
свободен и да не сещам глад и студ.
Замечтано хвърлям в камината дървата
и гледам през прозореца – насреща е гората.
В двора – елхичките отрупани от сняг,
а реката буйна – ускорила своя бяг.
Тръгвам да видя старите познати,
защото и тях времето ги поразклати.
Някой без мъж, друг без жена –
неминуемо това е житейска съдба.
Към старите хора имам слабост, не знам,
но с любов към тях съм обикновено огрян.
Обичам да слушам за стари времена
от някой приятел – мъж или жена.
За петнадесетте години изживени тук
в събота, в неделя и някой месец друг
опознах живота и от другия му край –
камъни, лопати и кучешки лай.
Тропот на копита, хлопки и звънци
придружени нявга с кал и миризми.
Петелът ме събужда с песен на уста.
После идва ред на комшийската псувня.
Ставам. Пия си кафето със камбанен звън
и със птичи песни, които чувам вън.
Старото село и старата къща
с благодарност към Бога душата ми връща.
Заставам пред всеки с открито чело
и е хубаво да чуеш за тебе добро.
Малкото кандило, старата икона,
звездите трептящи, които гледам от балкона,
пречистват ми душата, дават ми сила
да дочакам завръщането в селската вила.
И с трепет бленувам отново този ден,
когато към Странджа ще тръгна вдъхновен.

8-9 януари 2006 г.