Неразрешимостта на великолепието, наречено живот

Живеех в противоположното на трагедия,
където неразрешимостта на великолепието,
сполетява тези, които случаят е избрал.

Когато прочетох книгата на Маргарита Серафимова “Неразрешимостта на великолепието”, си помислих, ето, това е силата на сърцето, оставено да те води. Силата да се оставиш да те води сърцето. Да бъдеш обезоръжен, гол срещу вятъра, слънцето, морето, природните стихии, да се оставиш на мига, да не се страхуваш. Ето това е тържеството на живота. Тържеството на любовта.

За мен това са стихове, които ти показват, че можеш да се оставиш на любовта, без да й се съпротивляваш. Смелостта да й се оставиш, без да мислиш за последствията. Да се гмурнеш надълбоко без мисълта за въздух, защото морето в тази книга е любов. Това е любовта, която дава любов. Тоталната любов:

Не те виждам в множеството
на палубата.
Ти си корабът.

Това е и свободата:
Имаше вятър вътре в мен.
И исках, и имах свободата си.

Светлината присъства по много различни начини. Светлината, която осветява вътрешната ти свобода, светлината, която осветява света, конкретната светлина, гръцката светлина, ярката светлина, приглушената светлина, светлината, която се отразява, светлината в човека, лятната светлина, очакваната светлина, изгубената светлина. Самите стихотворения, от своя страна, също имат своя специфична светлина:

Светлината на солен кедър.
Битието е безкрайно.
Радост ме залива –
то не зависи от моето крайно същество.

В тези стихотворения виждам моментите, в които човек се слива със света, запазвайки себе си обаче, един много специфичен момент, в който си част от нещо по-голямо, елемент. Не се опитваш да разбереш, ти си моментът и всичко е. Точно тогава страховете рухват:

Едно е истинското място, каза храната.
Моментът, казаха светлините и звуците.
Само едно, потвърди моят велик Аз.

Маргарита Серафимова документира по много прецизен начин, без да го украсява и измисля, свързва очите със сърцето си, оставя се на пълното изживяване, в което има и аскетизъм, и пиршество: Това е поезия, която приема и загубата:

Бяхме на плажа, а после ни нямаше.
Няма какво повече да се каже.
Видян отгоре е празен.

Или:

Под новата луна загубата ме разсипваше,
както вълните сипеха безспир ухания на вечност
в светъл здрач и морска пяна.
Знаех, че всичко прехожда, начело с моето тяло.

Друго нещо, което ме впечатлява, е, че независимо от това разбиране за великолепие, Маргарита не иска да остава само с него, тя му се наслаждава, но знае, че животът продължава. В едно от любимите ми стихотворения това се вижда много ясно:

Пее нощта.
Пеят сирените на храстите.
Сладки са звездите.
Светъл е въздухът.
Не искам да остана, а да продължа.

Тези стихотворения за мен са и много красиви, успяват да изразят чувства по начин, по който да ни въздействат, да са ни близки – благодарение на майсторството на Маргарита, съчетаващо съзерцание, приемане, прецизност и внимание към преживяното и към думите. Получава се така, че тези стихове, в своята краткост, всъщност съдържат цели епоси. В тях се съдържа и онази категоричност, присъща и на авторката им, която в интервю за книгата заяви: “Който има живот, той има хубав живот, точка.”

Лятната нощ подухваше в мен.
Накрая й казах. Имаш право.
Имам хубав живот.

Когато прочетете тези стихове и видите света през тях, сърцето ви най-добре ще покаже силата им.

----------------
Бел. ред. Думи от представянето на “Неразрешимостта на великолепието” от Маргарита Серафимова (Пловдив: Жанет 44, 2018), състояло се на 19 октомври т.г. в София.
----------------
Публ. в “К – вестник за критика, дебати и културни удоволствия”, бр.6/9.11.2018 г.
----------------