Изпод шлема на думите

Маргарита Серафимова е поетеса със собствен, разпознаваем почерк. Нейната поезия е публикувана на страниците на “Литературен вестник”, “Литературен свят”, “Факел” и др. Първата й книга “Животни и други богове” се появява през 2016 г., сега излиза и втората – “Демони и свят”.

Да, стиховете в тази книга градят свят. Неговите очертания са видим и осезаеми. Той има своите сезони, а те своите цветове. В него понякога идеята за цялост се концентрира в ято лодки, в жълти листа, в двойка яребици, в снежни облаци. Друг път конкретен образ избуява, разширява се неимоверно и се превръща във всичкото на света. Поезията на Серафимова е изключително наситена в своята краткост. Лапидарността на изказа е “компенсирана” с концентрация на смисъл. Стиховете в “Демони и свят” могат да бъдат преминати леко и бързо, от една страна, те могат да бъдат възприети като красиви, ефирни пейзажи, но от друга – те спират ума, врязват се с дълбочина в тази подвеждаща лекота.

Интересна е поетическата позиция на героинята в тази книга. Тя е уж отстранен, пасивен, дори хладен понякога, наблюдател. И в момента, в който си възприел този привидно хладен и дистанциран многовиждащ поглед, под повърхността на видимото сякаш “избухват” емоцията, дълбочината на преживяването.

Поезията в тази стихосбирка преобръща познатото, открива друг негов образ, намира друго значение, търси нов смисъл. Това е лирика, в която светът се осмисля както в неговата простота, естественост и несложност, така и в неговата цялост, в междината между живото и мъртвото, между живот и смърт, в протяжността на времето и в необятността на всеки миг човешко съществуване.

Има една необичайна за емоционален и умен поет кротост в тези стихове. Освен размисляне и разбиране на своето място сред света, освен тъй деликатно и почти незабележимо признаване на своите, а и на чуждите тревоги, тревогите на днешното време, освен всичко това, от поезията на Серафимова струи някаква почти невероятна омиротвореност.

Поетесата цени думите, разбира колко важно е да видим красотата в тях, да не ги хабим напразно. Тази толкова неразточителна поезия “работи” на границата между съвсем малкото казано и премълчаното, онова което остава неизречено. Контурите й са като изчистена графика, в която точно там, където трябва, ни спират важното, акцентът, светлото петно в тъмния фон или обратно – тъмата на един единствен светъл момент.

Съвсем неслучайно, наскоро стихотворението на Маргарита Серафимова “25 ноември 2016 г.” беше селектирано за Монреалската международна награда за поезия. От повече от 2200 стихотворения от 70 страни международно редакторско жури е избрало 50 и сред тях е и това на Серафимова.

…

Историята, с избодени очи,
кухо се оглежда
в слепотата си.

…

Снегът подчертава раменете
на ябълката.
Тя е гола.
Носи случилото се.

…

На един завой на пътя постоях
и почаках да дойда при себе си.
Беше сутрин.

…

Корабното море, богато като звездното небе,
лежи под него
и прави света цял.

----------------
Публ. в “Списание Култура. Месечник за изкуство, култура и публицистика”, 19.09.2017 г.
----------------