И наум, докато четях, и на глас сега, когато започвам да пиша и говоря за “Неразрешимостта на великолепието” на Маргарита Серафимова, наричам усещането си спокойна радост. Чистата радост от книга. И благодарност: за полъха на великолепието и неговата неразрешимост. Учудвам се, че дори се учудвам: това е третата книга на Серафимова, в трета поредна година, харесах много предишните, новата е върхът.
Препрочитам миналогодишната заради тематичната свързаност. И развитието.
Морето. В “Демони и свят” то е “синьото тайнство, което носи света”. В новата: “Великото море оставяше облаците да минават над него.” “... а миналото не можеше и не искаше да му пречи.”
Морето. Моретата. Времената. Слънцето. Вятърът. Свободата. Смъртта.
“Ясно видях, че вятърът е дух.” “... всичко прехожда, начело с моето тяло.” “Виждах нищото във всичкото.”
Сокол-архетип, цикади, кедър, палма...
Правех секс
с пясъка.
Свобода.
Стотина стихотворения, повечето – от по три-четири-пет реда. А успяващи да поберат особения смисъл. Който е поезия. И който продължава заедно и извън, след и над стихотворението.
Поразителна образност.
Лековита очарованост.
Лятната нощ подухваше в мен.
Накрая й казах: Имаш право.
Имам хубав живот.
На добър час, Маргарита!
----------------