Признания

Трябва да направя признание. Така и не разясних причините накарали ме да стигна до абсурдното положение, в което се намирах. Трябваше да направя признание. Нямах нужда от повече отричане – така започна всичко. Да, да. Да, аз съм алкохолик. Изпитвам непреодолимото желание да се наливам с вино; да усещам горчивината му на небцето си  и сладката болка на езика, която идва след опиянението. Тези двете бяха неминуемо взаимно обвързани. Едното зависеше от другото и първото със сигурност произтичаше от  второто. А аз имах такава нужда да усещам  емоциите си, но не със сетивата, или мислите си, а с разума, защото това беше най-добрият начин да ги победя. За жалост не бях избрал правилния тип опиат. За онези, които искат да избягват емоциите си и да не са подвластни на натрапчивите си мисли, алкохолът със сигурност  не е правилният избор. Той разбърква и разпръсква емоцията, вместо да я синтезира и влага в нещо. Въпреки това дали ще изпада в кризи, ще върши ексцентричности или просто ще се държи като щастлив глупак зависи от настройката и желанията на консуматора, разбира се, ако той не страда от никаква ментална или физическа болест. Така или иначе виното не прави нищо друго освен да се концентрира на съзнаваните дразнения, несъзнаваното не му е в компетенцията.

Ако, драги читателю, още не си се изплашил или отвратил от моя разказ и си готов да се впуснеш в удоволствията и агонията, пораждащи алкохолът, направи го. Аз никога не съм съжалявал, че започнах, по-скоро не мога да си простя, че не стигнах до самия край – смъртта, защото повярвай ми, това е единственият възможен изход. Не ти се вярва? Може би не когато изпиваш бутилка вино на вечеря, дори и сам, но когато смесиш влечението си към пивото на Дионис с лекарски медикаменти, изострена маниакалност и стремеж към пълно самоунищожение, всъщност получаваш една доста добра деструктивна формула.

Започнах да пия когато бях на 15. Напълно подходяща възраст човек да развива нездравословни пристрастявания (ако въобще може някое пристрастяване да не е нездравословно) като пушене, смъркане и безразборен секс, които практикувах без задръжки. Повечето млади започват всички тези некрасиви дейности от авантюристично чувство или напук, като никога не ги приемат като нещо перманентно. Често пъти убеждават себе си и околните, че това е временно, еднократно забавление, докато не забравят дори за тези си убеждения и не се отдадат на порочност. За разлика от това, аз започнах всичко съвсем умишлено, с  ясната представа, че всичко това ще ми помогне с отвратителната болест – епилепсията. По онова време тя беше още в начален стадий, но въпреки това ми пречеше да се социализирам и ме отделяше от хората, което най-много ми тежеше, защото така или иначе бях свикнал да съм единак, а в тийнейджърските си години имах особена нужда от приятелство и любов. Въпреки това хората бяха отблъснати от мен, заради моя цинизъм и високомерие. Всъщност рядко някой да знаеше за моето състояние и ако въобще му отдаваше значение, не разбираше много какво представлява. Нямаше и как да знае, защото  аз никога, ама никога не изпадах в кризи пред хората. Винаги когато усещах, че се случва и крайниците ми започват да се вкочаняват и погледа ми да се губи, аз се криех някъде или ако можех , бързо се прибирах, пусках си агресивна музика и вкочанен се мятах на леглото. Поне това можех да правя в началото, ако не да го контролирам. По-късно дори не разбирах кога започва, знаех само че ме разтърсва силна емоция и после напълно губя разсъдъка си. Когато навлязох в 20-те си години, нещата се задълбочиха. Вече бях преодолял отчуждението си и агресията по свой си извратен начин и както аз растях, така растеше и тя. Най-лошото не беше вече да припадам, защото аз рядко го правех. В момент на епилептичен шок, аз губех съзнанието си, но продължавах да върша неща без дори да мога да бъда техен страничен наблюдател, тоест просто не помнех. В началото това са били някакви ритуални, на пръв поглед незначителни действия, като изваждане на ножица от шкафа или сваляне на колана от панталоните, но всъщност са зреели периодично, като подготовка за нещо по-голямо.