Морска приказка

Морето тихо шумолеше. Вълните леко се надигаха, разбивайки се с лек плясък в скалите. Кряскайки, гларусите бързаха да оставят следите си по още топлия пясък, а може би просто искаха да стоплят крака преди нощната си разходка. Губейки формата си, слънцето бавно потъваше на фона на още синьото небе. Мракът постепенно забулваше скалистия бряг. Нощта се придвижваше, палейки по пътя си загадъчни жълти светлинки, които хората наричаха звезди. Вълните ставаха по-големи, а морето все още не можеше да реши дали тази нощ да бъде сърдито, но за всеки случай забуча по-силно.

Вятърът само това и чакаше. Започна да си играе с храстите, като ги накланяше ту в една, ту в друга посока, карайки листата им да танцуват в неговия ритъм. Звездите започнаха да се смеят и да си намигат една на друга. Само луната се опитваше да остане сериозна и гордо светеше, правейки се, че нищо наоколо не я интересува, защото е прекалено мъдра и трябва да мисли.

Сега беше моментът всички да се веселят. Вълните можеха спокойно да се гонят една друга, гларусите да клюкарстват, без да се изслушват, звездите да си припомнят смешните истории, които бяха гледали отвисоко, а вятърът неуморно да танцува. Луната щеше да им даде знак кога наближава утрото и е време да си починат.

Така и никой не забеляза човека, който ги наблюдаваше от фара. За него градът и хората бяха някъде далече, а това тук бяха неговите приятели.

Вечер той палеше светлините на фара, който канеше корабите в пристанището и всяка нощ, чакайки утрото, живееше с морето. Понякога пишеше стихове, които четяха само вълните, понякога разказваше приказки на рибите – те бяха добри слушатели и мълчаливо разбираха всичко, а когато му станеше тъжно или просто му доскучаваше, танцуваше с вятъра или двамата правеха гимнастика на брега.

Тази вечер се беше замислил. Колебаеше се дали да поговори с луната. Когато му трябваше съвет, обикновено питаше нея, но днес сякаш не искаше да я притеснява. Всички бяха толкова щастливи. На никой не можеше да каже за съобщението, което получи през деня. Е, това, разбира се, засягаше само него – искаха да го пенсионират и той трябваше да напусне фара.

Изведнъж усети, че ако не се сбогува, ще е много по-лесно. Може би никой нямаше да разбере колко тежко му е било да си тръгне. Просто минавайки наоколо, рибите пак ще чакат да им разкаже приказка, но ще подминат, мислейки, че в момента има работа; гларусите ще продължат да клюкарстват, но той вече няма да присъства в техните истории; вълните ще препрочитат неговите стихове, шепнейки ги на хората, без всеки да ги разбира; звездите пак ще се усмихват закачливо; вятърът ще продължи да танцува и сам; а с луната можеше да поговори навсякъде. Тя винаги щеше да му помогне, особено ако му дотрябва мъдър съвет.

... На сутринта всичко си беше същото. Вятърът се прибра да си почине, рибите направиха обичайната си разходка, звездите заспаха, угасвайки една по една, пътьом луната набързо разказа на слънцето какво се е случило, а гларусите отново се скараха за нещо и сърдити потеглиха към брега.

----------------
Пенка Стаматова, “Розови облаци”, изд. “Либра Скорп”, Бургас, 2005.
----------------