Всяка нощ си събличам последната риза
Всяка нощ е такава – хиляда и първа.
Няма бъдеще. Няма и спомен за после.
Зима с лято се люби. Пролетта не е първа –
беззащитна такава и мокра до кости.
И трепери изплашена, ще се счупи от крехкост,
тази храбра любов, това смешно войниче.
И учудено гледа как последната крепост
се предава сама. Свободата е ничия.
Всяка нощ е такава. Като къща на свлачище.
Даже Господ не знае дали ще осъмне.
Не признава, но знам, че и той нощем плаче.
И добре, че е сам. И добре, че е тъмно.
Всяка нощ е такава. Онемяла до писък.
По ръба на две думи във високото слиза.
И защото обичам най-далечния близък,
всяка нощ си събличам последната риза.