За “Сянката на Господ” от Яна Кременска

„Светът е само временна обител. А сянката на Господ е пастира...“

Темата за отношенията Бог – човек винаги е вълнувала теолози, историци-изследователи, психолози, художници, музиканти, литературни творци и обикновени хора. В българската литература тя присъства в различни, често пъти противоречащи си вариации. По повод поемата „Септември“ в Отвореното си писмо до Борис Вазов, Гео Милев заявява: „Аз бях арестуван заради една моя поема, в която смятам, че съм сложил една немалка мисъл: отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност (съдба), на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена Бог.“ Затова, проследявайки историята на човечеството, той тръгва от „С нами Бог!“ и „Глас Божи: Глас народен!“, за да стигне до развенчаване на всички превъплъщения на Бога (“Зевс, Юпитер, Ахурамазда, Индра, Тот, Ра, Йехова, Саваот”) и категорично да заяви: „Долу Бог!“. Темата присъства частично или по-пълно и в съвременната българска поезия. При Петър Анастасов състоянието на измъчения български народ предизвиква питането кой се „гаври“ с него – „Дали е Бог?/ Или последният освободител?/ Или самите ние?“ – и без да уточни отговора, представя последиците: „Исус ожесточен размахва бича./ Иконите се разсъбличат.“ („Апокалипсис“). При Румен Леонидов картината на човешката трагедия е още по-мрачна: „Идат отдолу косачи, двама по двама настъпват,/ гарвани грачат ли, грачат, тръните тръпнат, изтръпват. (...) Всичко е окосено – за венеца от тръни.“ („Свети Дух, Духовден“). Ако се опитаме, макар и на елементарно ниво, да сравним двамата съвременни поети с позицията на техния велик предшественик, ще стигнем до извода за драстичната разлика в интерпретациите им. За Гео Бог е „сляпа фикция“, която е превърнала човечеството в „стадо от слепи животни“ и затова детронирането му е една хуманна мисия, докато при П. Анастасов и Р. Леонидов Бог е възмутен от битието на човечеството, което е превърнало Земята в аналог на библейските градове на порока Содом и Гомор и затова трябва да бъде унищожено, т. е. дошъл е Съдният ден. Проблемът за отношенията Бог – човек все по-осезаемо навлиза не само в заглавия и текстове на отделни поетични творби, но и на цели стихосбирки на съвременни български автори. През 2018 година Боян Ангелов ни изненада със своята книга „Последна риза“, а още в първата половина на 2019 година Румен Леонидов издаде „Покаяние Господне“, а Яна Кременска – „Сянката на Господ“. В книгата на Яна Кременска, съдържаща 114 стихотворения, Земята е представена като въплъщение на представата за библейската пустиня, която е място за изпитание, обвързано с наказания народ на Израел и с подготовката на Иисус за приемане на жертвената му мисия. При Я. Кременска обаче на подобно изпитание, под зоркия поглед на Сянката на Господ, са подложени целият човешки род и българският етнос като част от него.

Паратекстът на стихосбирката съдържа две ключови думи – „Бог“ и „сянка“ – в които са заложени както теологични схващания, така и лична интерпретация на авторката. В богословската енциклопедия е отбелязано, че представата за Бог се свързва с абсолютното битие, като всяко друго битие произтича от неговото, съществува според волята Му и е част от Божия промислителен план (Димитър Киров). Според свещеното писание човекът е сътворен по Божи образ, но не е тъждествен на Бога. Това означава, че въпреки съществуващата екзистенциална връзка Бог – човек, е налице неравноценност между двете страни, поради което говорим за образ и подобие. Явно в библейските текстове е заложена идеята, че човекът трябва да участва динамично и всеотдайно в процеса на приближаването му до съвършенството на Бога. Ако приемем тълкуването на сянката като нещо, което противостои на светлината, а Бог като тъждествен на светлината, то би трябвало (основано върху тезата за „подобието“), човекът да се възприема като „сянка“ на Бога. В стихосбирката на Яна Кременска обаче образът на сянката е интерпретиран като своеобразно постоянно присъствие на Бога на Земята чрез неговото отражение, за да наблюдава и направлява „човешкото стадо“ по пътя му към съвършенството. До този извод авторката довежда читателя чак в последното стихотворение, което дава заглавие и на цялата книга:

Светът е само временна обител.
А сянката на Господ е пастир.
/„Сянката на Господ“/

Стихотворенията в книгата са разпределени в пет неравни по обем цикъла, като всеки от тях има свое заглавие. Първата част от 27 стихотворения е поставена под знака на понятието ЕВХАРИСТИЯ. Като част от богослужението евхаристията е тайнство, при което вярващите приемат Христа под формата на хляб и вино. Отъждествяването им с истинското Тяло и истинската Кръв Христова преминава през четири етапа: благодарствена жертва за светиите – тези, които са имали духовната и телесната сила да се издигнат нравствено и да се уподобят на Бога, за да станат застъпници пред Него за другите хора; умилостивителна жертва – за починалите с надежда за тяхното възкресение; очистителна жертва – за всички живи християни; безкръвна жертва – за разлика от кръвната жертва на Спасителя Иисус Христос. Евхаристията като тайнство води началото си от Тайната вечеря, когато Иисус раздава на своите ученици хляба, като част от Тялото си, и виното, като част от своята Кръв, заповядвайки им: „Това правете за мой спомен.“ (Лука, 22:19). Извършването на тайнството Евхаристия е съществена част от християнското богослужение и се нарича Литургия. Озаглавявайки така първата част от своята книга, Яна Кременска предупреждава, че чрез стихотворенията си ще поведе читателя по пътя на четирите жертвоприношения, за да може и той да достигне максимално близо до нравственото съвършенство на Бога.

Стихотворението „Дъждът“ (при това в членуваната форма на паратекста му като знак за нещо познато), изпълнява функцията на програмна творба за цялата книга и акцентува изконната връзка между Небето и Земята. Вместо вода обаче от небето валят думи-снежинки, сякаш предупреждават човечеството (което „още преживя двете риби“, дарени му от Христос), че времето му вече изтича и то трябва най-после да види, възприеме, осъзнае и изпълни мисията си на тази земя. Въвеждащото стихотворение поставя глобалния проблем за цялата книга – за пътя на човека от раждането до смъртта и смисъла на неговото съществуване, чието откриване е от особена важност, тъй като за Яна Кременска смъртта не е ново начало, не е многоточие, а точка, тотален край.

Същинската част на цикъла започва с три псалма, между които е „вклинено“ стихотворение за един от пасионите на Йохан Себастиян Бах – „Йоханес пасион“. Псалмът е поетично произведение, предназначено за богослужение. И трите псалма в книгата на Яна Кременска са представени в „Аз“-форма, което имплицитно вписва представа за човека, застанал в храма на сътворения от Бога свят. Първият от тях коментира непреводимия смисъл на словото на околния свят – песента на птиците, говора на дъжда, на жаждата за любов и доверие. Всички те са, така да се каже, слово на Бога, което обаче остава неразбираемо за човека. Затова той не престава да пита, въпреки „мълчанието“ на битието. Актът на питането е явен знак за надеждата му за бъдеще. Лирическият герой във втория псалм е представен като аналог на Овидий, който ще съпровожда читателя по време на неговото пътуване, но не в отвъдния, а във видимия свят. Той има отговорната задача да обясни на човека същността и целта на неговото житейско пътешествие, като използва съдържанието на библейските притчи за Сеяча и за Овчаря и стадото. Те трябва да му помогнат да открие „вълшебното ключе“ и със „Сезам“ да омагьоса ключалката, зад която стои скритото познание. Третият псалм поставя акцент върху мотива за лудостта. Тя е аксиологизирана, „знае всичко“, с изключение на това „как да скъса усмирителната риза,/ за да си превърже раните.“ Концентрираното познание за Истината, заключено в лудостта, е акцентувано чрез нейните характеристики: тя е „бележка със звездичка“, „картина, само с един щрих“. Трудно е за обикновения човек да дешифрира знаците на това познание. Вклиненият между псалмите „Йоханес пасион“ изяснява причината, поради която това познание е вписано точно в съзнанието на лудия. Пасионът като музикален жанр представлява тематичен цикъл, съставен по текстовете на четиримата евангелисти – Матей, Лука, Марко и Йоан, и представя мъките („страстите Христови“) през последната седмица от живота на Иисус Христос. Казано с други думи – за да бъдат разчетени бележката със звездичка и картината с един щрих, човекът трябва най-напред да премине през пустинята на страданието и чак тогава, с пречистена душа, да приеме съдържанието на дадените му скрижали. В пасиона на Йохан Себастиян Бах музиката гради представи за мощно чистилище и налага внушения, че който се докосне до Истината, ще стане по-смирен, по-мъдър и по-добър. Неслучайно лирическата героиня на Яна Кременска „се досеща предварително“, че Истината поражда само болка:

И защото истината е игра,
на която даже изключенията знам,
се досещам предварително
и как ще ме боли разбитото коляно.
/„Йоханес пасион“/

От третия псалм до края на първия цикъл, стихотворенията са обвързани с мотива за писмото. Адресатът на лирическата героиня е самият Бог, пряко назован или вписан имплицитно като неин събеседник. Бог е отецът, съдията, всемогъщият владетел, единицата, към която се стремят всички прояви, животът, в който се реализира всеки живот. Тъй като в библейските текстове, чрез които се осъществява връзката Бог – човек, липсва конкретно и ясно определение за понятието Бог („Аз съм оня, който съм.“, Изход – 3, 14), представа за него се е превърнала в символ, покриващ неизвестното в битието, а самото битие – в друг символ, връщащ ни обратно към непознатия и непознаваем Бог и смътната, неуточнена представа за него, създадена в словото на библейските текстове. В космогоничните схващания на много народи, както и в Светото писание, Божието Слово е видяно като инструмент за сътворяване, съществувал още преди създаването на света. То било изпратено от Бог на земята да разкрие тайните на Божията воля. Според свети Йоан, Словото било в Бог и след като изпълнило мисиите си за сътворението на света и за предаването на посланието за спасение, се върнало обратно при Бог. Именно поради това Словото символизира природата на живите същества, то е израз на Истината и Светлината на всяко човешко същество, на божествената мисъл, вложена в него. Затова и диалогът, който лирическата героиня на Яна Кременска се опитва да проведе с Бог, всъщност е диалог със себе си, с онова божествено зрънце, което е вложено свише в душата ѝ:

Ти го знаеш това писмо, още преди са съм го написала.
Секунда преди полунощ... Дали съм ти мисъл?
Дали сме дали всичко на някого, или повече сме отнели?
Смисълът си мълчи. Защото е крехко като дете доверието...
/„Писмо“/

В тези стихове е вписан глобалният въпрос, който разпъва на кръст лирическата героиня в цялата стихосбирка, защото смисълът или безсмислието на битието са заключени в отговора точно на този въпрос. Диалогичността е характерен белег на всички поетични текстове до края на целия първи цикъл. Питанията са обвързани с конкретни библейски догми, които човекът приема безпрекословно или подлага на съмнение: „Извадя ли усмивката си, ставам тъжна,/ защото все се сещам за зъба,/ който дължа за зъб и още нещо./ Око за око е дълг на други зрящи,/ а аз се вглеждам в очите на пчелата“ („Кажи ми“). Явно е, че за лирическата героиня старозаветната максима „Око за око и зъб за зъб“ (Изход, 21:24, Левит, 24:20, Второзаконие, 19:21) противоречи на същността ѝ и тя се опитва да открие Истината за неговата изконна правилност или неправилност като жизнена позиция. Опитва се да надникне зад „завесата“, защото вместо за отмъщение, душата ѝ копнее за музика. Вслушването в музиката на Вселената, композирана „в толкова мълчание“, е един вид приласкаване, „сгушване“ във водите на вселенската река, която „тече, тече, тече...“. Понякога обаче носенето по течението на битието на Вселената предизвиква тревога. Господ има очи, той вижда тази „бавна и дълга, протяжна, горчива река“, чува грака на гарваните по черните жици, но все още не иска да признае, че създавайки човека, е направил грешка. („Реката“) В своето безсилие да промени битието си, човекът няма друг изход, освен да се обърне с молитва за прошка към Бога. Времето на тайнството на т. н. евхаристия обаче също е заредено с трагика. Лирическата героиня на Яна Кременска не е от праведните – „Вино ми дай от кръвта си, да отпразнувам пъкъла си./ Смешно е, Божичко, жалко е, боричкането за щастие.“ („Евхаристия“) На нея не ѝ се полага причастие, защото седне ли да чете евангелието, вместо ангелите, дяволите я вземат. В душата ѝ се натрупва някакъв неистов гняв, който изригва в бодливо иронично слово: „Обичаш ме все пак. Признай си. И... затова съм наказана“. Стихът прозвучава почти като Ботевото „бог не наказва, когото мрази“ („Борба“), което пък е перифраза на думите на апостол Павел, че Бог наказва само тези, които обича. Това обаче не ѝ носи успокоение. Горчивата болка в душата на лирическата героиня е предизвикана от прозрението, че реката на живота е само сянка на светлината, че бреговете ѝ „хлипат“ с каменни сълзи, но не могат да я излъжат, че „само миля остава до мрака“. А тя е „бяла врана“, която може даже хаоса да изсвири на своите пръсти, „дето имат памет“. Парадоксалното е, че „черни гарвани са всички звуци“, а тя, музикантът, е „странна бяла врана“, която много добре знае, че животът е една „проклета зима“, че неговите думи са като гладни врабчета и след като се накълват – отлитат, че Дядо Мраз ще дойде „на куково лято“ и срещата ѝ с него е била „под кривата круша“. Метафоричното слово на Яна Кременска, заимствано от народната лексика, придава на тезите и обобщенията ѝ за същността на живота всеобщ характер. Лирическата героиня вижда себе си като мисъл в лявото слепоочие на тъгата, тя „разлиства думи“, от които никнат гълъби – „уж гълъби, а с ангелски крила“. А Господ „свири с лявата ръка/ и няма смисъл да превежда думите“. В християнската традиция ръката е символ на силата, на властта, на закрилата и оказаната помощ, но и оръдие на правосъдието за налагане на наказание над осъдените. Среднощните гълъби, населили безсънните нощи на лирическата героиня, всъщност са вестоносци, те насочват слуха ѝ към посланията на „всичките капчуци“, които не крият жестоката истина, че светът е вечен, но ние сме временно, за кратко в него:

Светът ще си продължи да играе онова шантаво
„Недей да се сърдиш, човече“.
И нищо друго, освен че си отпътувал. И няма да се
завърнеш никога вече.
/“Отдалечаване“/

„Тайничко от звездите“, лирическата героиня на Яна Кременска изпраща знаците на своята тревога за бъдещето, когато от небето ще вали прах, а човекът ще остане само една „черна точица в ъгълчето на онова, бялото“. Оксиморонно представената връзка Бог – човек („Някой изпраща тайно мисъл, далечно-близка./ Зъзне на топчица разумът, високо в ниското...“ – „Три точки“) и морзовият код SOS за приближаване на някакво страшно бедствие („Някой ти праща... Чети, чети... Три точки, три тирета, три точки...“), е зов за помощ и спасение. Но Христос, разпънат на кръста и обявен за Спасител, мълчи и не слиза от него. И няма кой да спаси кораба на душите. Двата оксиморона, „далечно – близко“ и „високо в ниското“, обвързват адресат и адресант на писмата и имплицитно акцентуват местоположението им като земя – небе. Връзката между тези крайно отдалечени топоси се осъществява единствено чрез писмата, чрез словото. Бог е всевиждащ, но се спотайва „високо“. Той знае за бедата, която е сполетяла човечеството, но „това му харесва“. Затова неговите писма-отговори остават „ненаписани“, а от небето „на пресекулки“ продължават да валят над земята „вледенени светулки“ и скоро този гротесков бал ще свърши. Краят на живота всъщност е „вързан отпред на шарената каруца“ и лирическата героиня усеща с всичките си сетива приближаването му. Ако за обикновения човек неделята е просто край на седмицата, за лирическата героиня на Яна Кременска тя е предговор на вселенската катастрофа:

Краят на света така започва.
Луничка върху лицето на Вселената.
Имало... Било... И после точка.

Финалът на първия цикъл в книгата – „Евхаристия“ – налага тезата, че сегашният свят е „черновата“, създадена от Господ. Смъртта в него е тотален край, а не многоточие. Това е записано дори в „кората на дърветата“, която е пълна с „тайнописи“. Безсмислието на съпротивата срещу отреденото свише е подсказано и с уподобяването на човечеството със снежен човек, на когото е отказано правото на последна мисъл.

Вторият цикъл от книгата съдържа двадесет и три стихотворения, организирани под знака на паратекста „Като трохичка“, чието съдържание се изяснява чак в осмата творба и обвързва произведенията с мотива за човешкото щастие и любовта:

Люлея си слънце и есен събирам.
Някакъв мъничък празник намирам.
Толкова мъничък... като трохичка.
Като изгубена златна паричка.
/“Толкова мъничък... като трохичка“/

Причината на празника не е директно назована, но е аксиологизирана чрез сравнението със „златна паричка“, с характеристиките „толкова детско, толкова чисто...“, както и с готовността на лирическата героиня да се бори за опазването на нежността и романтиката му, защото в този, „като трошичка“ малък празник, са „и хлябът, и ножът“ на живота ѝ. Последните четири стиха на стихотворението имплицитно насочват читателя към любовта, която е последната риза за спасението на човека. Образът на ризата присъства в цялата стихосбирка и е въведен още в първото стихотворение от цикъла („Утрин“) чрез приказния мотив от „Дивите лебеди“ на Ханс Кристиян Андерсен:

Още съм скарана с Господ.
Съм ли съм, или не съм?
Бера си така коприва...
А нощем – плета ризи.
В тази приказка още съм жива.
Но... в някоя долна земя.
Падат пера от ангели...
Вали вселенска тъга.

В световното културно пространство ризата е символ на закрила, на втора „кожа“ на страдащия човек, която го предпазва от злините на външния свят. Една пословица твърди, че щастливият човек няма нужда от риза. Изборът на материята на ризата носи внушения за социални статуси, но при Яна Кременска и при Андерсен тя е обвързана със самия живот и спасението му чрез човешката обич. Затова ризата не е нито копринена, нито ленена, нито конопена, а риза от коприва, която жари пръстите и поражда болката на изпитанието. До трошичката човешко щастие се достига трудно, с много усилия и лични жертви. В есента на живота си лирическата героиня е достигнала вече до изводите, че отдавна „златната рибка е в супата“ и няма кой да ти даде нищо даром, че тиквата си е тиква, а не приказна каляска, защото „вълшебницата явно е спала“, че са „измислица и сметта, и сливите“, че макар есента „да може да омагьосва Вселени,/ и може да те напие/ с такава любов като медовина“ и в нея дори и „налъми цъфтят“, все пак тя се чувства като „уловено птиче“ в капана на живота, всичките реки са рукнали наопаки и едно „паяче кърпи последната риза“. Въпреки упоритите ѝ усилия, тя, ризата, все така си остава „без един ръкав“. От кутията на Пандора „болести, злини и твари“ са литнали по света, а Господ продължава да нехае и някакво „пъзелче грешно нарежда“. Написаното писмо не може да стигне до него, защото лирическата героиня не знае адреса му. Единственото упование за бъдещето е вложено в малкото духче на дъното на кутията на Пандора – Надеждата. Въпреки съзнанието, че е временно на този свят, за лирическата героиня е важно да съхрани надеждата, че може да налива „в две чаши вино“ и ръцете ѝ като птици да политат към онзи, с когото пият сълзите си, и с когото, макар и само за миг, не са временни. Тя вече се е убедила, че любовта е най-голямата сила, че тя побеждава дори смъртта и дава възможност на човека за безсмъртие:

Защото някога, някъде това доверие високосно,
от нас родено, някои други двама със сигурност ще докосне.

Бих определила като истински поетичен бисер миниатюрата „Някой те е обичал“. В нея пулсира както болезненото усещане за някаква тотална загуба, която лишава живота от смисъл, така и мълчаливата благодарност към Съдбата за дадената ѝ възможност да почувства магията на любовта. Двете на пръв поглед несъвместими емоционални състояния са обединени в едно чрез познатото ни от поезията на Дебелянов смирение пред волята на отреденото:

Боже, как си изтича времето. Обидно изтича.
Всичко е като за последно. Някой те е обичал.
Някъде си оставил сърцето си. Някой те е сънувал...
И си мълча, и си мисля – всичко докрай си е струвало.
Мравчица, стъпчица малка. И мимолетна светулка.
И упражнение някакво – соло за първа цигулка.
Да, вероятно е репетиция за онова, дългото нямане.
Миг си, секунда си, краткост си. Имало те е. Няма те.

Не е случайно, че точно след тази миниатюра са включени и три стихотворения с посвещение – на Юлия Караджова, на Константин Манолов и на Стайо Гарноев. Защото, ако „животът по презумпция е луд/ със намерението си за вечност“, то това изконно право има изкуството. Хората на изкуството са онези „топли човеци“, които не са „чернова“, не са „на Господ халтурата“. Чрез подбора на личностите, на които са посветени тези три стихотворения, сякаш си подават ръка Слово, Музика и Живопис, доказвайки съществуването и на такива хора, способни да подарят на света и човечеството „лично намерената си щастлива подкова“. Те са богобелязаните, докосналите се горчивата истина за живота, въплътена в стенописа „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи („Няколко верни апостоли над кана вино./ Задължително един от тях трябва да е предател./ И нито един от останалите – невинен...“), но опазили в душата си чистотата на спомена за стария пумпал от детството с убеждението, че „не всичко истинско с пари се купува“, че и „най-сложното „Лего“/ пред стария пумпал нищо не струва“. С детството са свързани най-верните приятелства и най-чистата любов, а именно те остойностяват кратколетното човешко съществуване.

Ако в първите два цикъла от книгата Бог е видян като абсолют и мяра за съвършенство, а човекът е призован да извърви пътя на четирите безкръвни жертвоприношения от тайнството евхаристия, за да се доближи максимално до Него, то стихотворенията в следващата част – „Тук на земята“ – представляват своеобразен техен контрапункт. В поетическия изказ навлизат елементи на сатирата и словоформи от низовите пластове на езика, понякога дори жаргонно или вулгарно звучащи: „щастливите краища са ми писнали“, „адски е честно“, „за Господ и за оня му пръст“ и други подобни. Разколебана е вярата в добрия Бог, представата за него е десакрализирана и принизена до обикновено човешкото: „Сигурно е – Господ съществува./ Но и той е просто мъж“; „Господ се засмя. Нали е гад.“; „И разбрах, че всъщност е жена.“ В играта на белот с човека, разбърквайки новото си тесте с карти, Господ спокойно, безразлично залага „биещи камбани“ срещу човешките „сто години тишина“. В цялостни поетични текстове, чрез масирано навлизане на аналогии с различни приказки и техните герои, е развенчана и всепобеждаващата сила на доброто – „Правилна приказка в грешна компания“, „Фалшива приказка“, „Нарочна приказка“, „Самата приказка“, „Спящата приказка“, „Приказка с пантофка“. Оказва се, че „това, дето се случва, не го пише в книжките“, че животът е „менте“, „сгрешена приказка“, че мотивът за победата на доброто над злото е просто „чист рекламен трик“, а горчивата истина – „Три дена пили и се веселили, а след това – кошмар.“ Затова не трябва да се вярва нито на разказвача, нито на Бога. „Раят е измислен за наивници“, отвъд смъртта „никой никого не чака“, земята е заместила представата за ада, ангелите са слезли от небето, перата им „капят в мрака“, а те се превръщат в човеци и по човешки плачат. В цялата тази апокалиптична картина на вселенската катастрофа е вписана и съдбата на българското чрез стихотворенията „Писмо на Балканджи Йово до Хубава Яна“ и „Писмо на Хубава Яна до Балканджи Йово“. В сегашния социум Яна има „нови братя“ и макар че мъжът, когото е срещнала, не ѝ е дал пръстен, тя му е подарила душата си, защото „нищичко не струва свободата, / ако няма кой да те обича“, защото „този свят не заслужава / повече от миг проклета мъка“. Вече дори е излишно да продължава да се моли на Бог за прошка и спасение, защото „Господ е любов, но се обижда“. Образът на спасителната риза също е десакрализиран. По речните завои на живота „Елиза не спира и до днес да плете“, продължава да бере коприва и от жаждата за щастие „тъничка нишка заприда“ за дълго бленуваната празнична риза. За съжаление празникът е невъзможен, тя вече е разбрала, че „раят е детска градина, играчка плачка“, че истинските човеци са се превърнали в мъката на света и вече им е все едно дали от коприва им плете ризи – хепиендът на приказката така и няма да се случи, даже и разказвачът ѝ „замислено хапе свойто перо“. В играта на хазарт между Бог и човека душите на хората са се превърнали в „клавиши на пиано“, а „тъгата е един протяжен бард“. Парадоксалното е, че самият свят отглежда тази тъга, всекидневно напоявайки я с мрак, защото е престанал да вярва, че писмата му – молба за спасение, ще достигнат до своя адресат. Самата представа за живота е обърната наопаки и „всички библейски сюжети“ са се оказали смешни:

Любовта е сказуемо. Значи – скапан глагол.
И светът се оказва май от третия пол.
/„Правилна приказка в грешна компания“/

Сбъркана е „рецептата за щастливи“, а „животът диша в уютни затвори“. Затова лирическата героиня не иска повече да говори с Господ, в играта на белот между нея и Него тя трябва най-напред да научи тъгата на любов и чак тогава да се опита да накара и Господ да обича. Пътуването ѝ през земните кръгове на човешкия ад са умъдрили погледа ѝ, в есента на своя живот тя вече се е научила да губи и, плетейки „ризата от листопади“, постепенно се е превърнала в „бял гарван“, който се е докоснал до най-горчивите, но и най-важните истини за живота:

Болят предателствата.
Къща на свлачище е надеждата.
За да намразиш, трябва да заобичаш... Това е трудното.
Най-истински се танцува с някого, който не е „всички“.
Отдалечаването е виждане.

Обикновено, когато се сътворява една книга, авторът тръгва от единичното, частното, постепенно разширява обхвата на времето и пространството, за да достигне до всемирното и общочовешкото. Яна Кременска обаче тръгва по обратния път – от универсалното към конкретно националното, за да убеди своя читател, че наистина отдалече се вижда по-добре. Обърнатата формула на структурирането на нейната книга подсказва, че проглеждането за истината в живота е бавен и мъчителен процес, че най-добре оценяваш онова, което си имал, когато го загубиш, че трябва да се поддържа жива връзката с родното, с болката на земята, която те е родила, със страданието на твоя народ, който на Трети март „предпролетно провесва мъката си“ като родно знаме. Такива са поетичните акценти в последната част – „Сянката на господ“, дала заглавие и на цялата книга.

Цикълът съдържа седемнадесет стихотворения, които акцентуват два основни проблема на българската общност в съвременния социум – обезлюдяването на българските села и драстичните промени в българската народопсихология. В този цикъл отсъства мотивът за писмата до Господ и молбата за спасение. В състоянието, в което се намира, българинът трябва да разчита единствено на себе си и да се опита с помощта на Неволята сам да си помогне. Господ тук е представен само като свидетел и наблюдател на случващото се, на бавната и мъчителна агония на българския свят. Затова и понятието „село“ в сегашното българско пространство е видяно като „диагноза“ за най-страшната болест за един народ – амнезията, предвещаваща края му. Даже и Господ вече го е отписал от живота и затова „не е слизал изобщо от няколко пролети“. В българското село „като мравчици пъплят в събота шепа старици“, които „вино преливат на мъртвите“. Скоро и те ще легнат до тях като равни, затова съботата е „ден за необичане“. Напластяването на словоформи, носители на внушенията за смърт и разруха, сякаш намята сатанинска траурна дреха върху цялата българска земя: „селото е мъртво, но празнува“, „вино преливат на мъртвите“, „мразя ги тези спектакли по гробищата“, „живите идват на среща с мъртвите“, „село е..., диагноза е“, „вият ветрища, пищят на умряло“, „в най-мъртвото, от всички мъртви, село“, „в тази рухнала къща/ само сърцето ти, временен жител,/ тайничко се завръща“. Там са и онези „далечни и скъпи апостоли“, които и на небето продължават с кръв да се комкат, а на всеки Трети март изтръпнали гледат как мъртвото село празнува, провесило мъката си като родно знаме.

Обезлюдяването на българската земя е страшно, но още по-страшна е драстичната промяна в българската народопсихология:

Свикна този народ лесно да лази.
И... все се заканва да се изправи.
Хоро играе... седи на кръгла синия.
Пищят гайди и думкат тъпани.
Не е чудо, Господи. Чудесия е.
/„Чуминден“/

В новото ни време българският народ е страшен само на думи, вместо да хване здраво „я сабята си, я ножа“, той вдига ялови сватби, кланя се раболепно на измекярите, и „като не може да се надига,/ си препикава дуварите“, спокойно гледа как „вълкът си отглежда козле“ и наивно вярва, че той ще промени нрава си. Затова лирическата героиня на Яна Кременска определя сегашния български народ с унизяващото умалително съществително „народец“:

Какъв ти Левски, какъв ти Ботев...
Бостан. И тиква до тиква.
Пее Балканът. Пее по ноти.
А Свободата... свиква.
/„Народец“/

Краят на българската агония наближава, дори лирическата героиня, която като козичка „със счупен глезен“ продължава да куца нагоре по стръмното, учеща, че под краката ѝ скалата започва да се рони като сипей. Драмата на народа се превръща в трагедия във финалните стихове на книгата:

Светът е само временна обител.
А сянката на Господ е пастир.
/„Сянката на Господ“/

Страшна е тази равна, лишена от емоции последна констатация, защото тя кара читателя инстинктивно да си зададе реторичния въпрос: А има ли още на кого Господ да е пастир?

Темата за настоящето и бъдещето на България присъства и в другите стихосбирки на Яна Кременска, но никога тя не е звучала така отчайващо песимистично. В „Напук на сезона“ (БГ-ПРИНТ, Враца, 2018 г.), въпреки заявената болезнена тревога, под гневния изблик на поетесата имплицитно е вписана съпротивителна енергия, която поне на бележити дати от националната ни история извиква на живот болезнено чувството за вина пред миналото. Нещо, което отсъства в новата стихосбирка на поетесата. Циклите с гражданско – патриотични мотиви в двете книги съществено се различават по своята тоналност, което потвърждава признанието на Недялко Йорданов за таланта на Яна Кременска:

„Харесвам поетите, които могат да бъдат различни вътре в самите себе си, които не разчитат на една мелодия в една тема, позната и повтаряща се до втръсване.
Харесвам поетите, които са способни да ме сюрпризират със своите неочакваности и преди всичко да предизвикат моите емоции.
Поезията на Яна Кременска е именно такава.“
/Недялко Йорданов, въвеждащи думи към „Напук на сезона“/

И за да потвърдя становището му, пък и за да покажа на читателя, че наистина с всяка изминала година градоносните облаци над българската общност стават все по-заплашително мрачни, ще завърша своя прочит на поезията на Яна Кременска с едно стихотворението от миналогодишната ѝ книга „Напук на сезона“:

Минута мълчание

Минута мълчание. Слиза небесната чета.
Минута България. Христо и шепа момчета.
Мъртвите идат... И правят жива верига.
До свободата със лазене трудно се стига.
Кой ще поеме от всички последно-първи
дума да каже, да кресне и камък да хвърли?
Минута проверка. Къде са ви всичките живи?
На оплаквачки превърнахте и самодивите.
Вият сирените. Вие вълкът на умряло.
На свободата ѝ писна да я венчаят с всяко начало,
да изнасилват душата ѝ, да я обличат във нова риза...
Години низост... Христо с момчетата слиза.
Стене земята. Потръпва Балканът, старият.
Минута само. Колкото да оплачем България.

-------------
Яна Кременска, „Сянката на Господ“, изд. „Медиа груп – Иво Йорданов“, Враца, 2019.
-------------