Медал за Манчо

Манчо Дюлгеров е български емигрант, който живее сам и продава по селските улици вестници, списания и лотарийни билети. По обяд, щом се умори да върти педалите на своя стар и дълъг велосипед, присяда на первазите на прозорците на Земеделския кооператив. Тук използва почивката, за да упражнява българския език с членовете на кооператива – свои сънародници. Идващи всеки ден в залите за продажби, с крайното намерение да пласират прясната си продукция. Той пристигна в Аржентина през 1929 година с кораба “Марсилия”, с група земляци, чиято съдба се реши в хотел “Имигранте”. След кратък престой в него, една група се отправи към Комодоро Ривадавия, за да работят като петролни работници. Другата избра Чако, където вече имаше нашенска общност в Роке Саенс Пеня, привлечена от пръв поглед от памука. Манчо започна като събирач и по препоръка на своите сънародници попадаше в различни чакри, отдалечавайки се от първото имигрантско седалище и в продължение на две години вече се намираше на около 80 километра от него, в Лас Бреняс. Как можеше да сравни своето състояние на берач на памук с продажбата на вестници, списания и лотария – нищо общо! Без да знае испански и като имигрант, това бе единственото занимание, което можа да постигне. Имаше интерес към книгите, новите политически течения и страст да чете всичко напечатано, попадащо в ръцете му. Високо подвикваше заглавията на вестниците, които пристигаха с влака от Ресистенция и Буенос Айрес. Използваше възможността да ги чете, продаваше и лотарийни билети. В България беше завършил начално училище и от много млад се включи в комунистическата партия, чийто постулат не се уморяваше да проповядва – в който и регион да се намираше и с които и да е клиенти да се срещаше в своите всекидневни странствания.

Уважаваше Димитър Благоев, Георги Димитров и Васил Коларов от Българската комунистическа партия, а тук Виктор Кодовиля, – основател и генерален секретар на Аржентинската комунистическа партия, с когото се срещаха работниците в Буенос Айрес и в страната, за да се запознават с партийната доктрина.

През 1934 и 1936 година избухнаха стачки на памукопроизводителите в Чако, последваха ги събирачите на памук. Манчо, вече говорейки испански чисто след дълги четения и разговори, бе станал нещо като емисар в повечето протестни зонални срещи, провеждани в Лас Бреняс, Сан Бернардо, Чарата и Виля Анхела. Със своя велосипед обикаляше района, пропагандираше, канейки на срещите. Обнадеждаваше стачниците и смущаваше другите, които не искаха да спазват правилата и се опитваха да продават своя памук на чужди даракчийници и кооперативи. Това беше и начин да влезе в по-тесен контакт със своите сънародници и да им помага в най-спешните нужди според възможностите си. Бе издирван постоянно от полицията в тези години и обвиняван в социални леви агитации. Всеки път, когато полицията го изненадаше при някой стачен пост в селскостопанската зона, получаваше арест и оставаше седмици в тъмницата, докато се успокоят настроенията. После се връщаше към своите занимания и секторни идеологически ангажименти, носещ белезите от мъченията, които личаха по тялото му чак до неговата смърт.

Така минаваха годините на Манчо, революцията не избухна и малко по малко ежедневните дейности в селището го погълнаха. Пак по улиците, жп спирките и кооператива, където продаваше вестници, списания и лотарии, а и някои книги, които продължаваше да получава от Буенос Айрес, от издателство “Картаго”: все на революционни теми и за горещата социална действителност в света. Смени портретите на Маркс, Ленин и Сталин с тези на Фидел Кастро, Че Гевара и Патрис Лумумба, но винаги оставаше верен на каузата. Сънародниците на Манчо имаха свое място за срещи в магазина за цветя на дон Благой, срещу автобусната спирка. Всеки път, когато пристигаше със смачканите си лотарийни билети, пристегнати с метален кламер и вестниците, в тази част на деня вече покрити с фин, едва забележим прах, те започваха да го подиграват. Разпитваха го за неговите приключения като ангажиран партньор на комунистическата партия и революционния му принос на освободител на Латинска Америка.

– Къде извършихте революция, Манчо, на луната ли? – питаше Дичо с шеговит тон.

– Не, на Марс – отговаряше Манчо. – Искаш да ме ядосаш? – спокойно, българче, ако би изминал един от стоте пътища на Чако, които аз съм изминал, би свалил шапката си не само, за да ме поздравиш, а за да не говориш глупости.

– Ей, истина ли е, че Кодовиляс предложил съвет на Сталин как трябва да изчисти Съветския съюз от нежеланите? – го разпитваше Линко от другата страна на тезгяха.

– Аз знам, че не ми вярвате, но имах честта да участвам в срещата, на която се състави пропагандния план за аржентинския север и евентуалната помощ за бунтовниците му – чакеньовци (от Чако) и салтеньовци (от Салта – б. пр.). Но усмивките на присъстващите приключиха разпита, а някой скришом беше изпуснал гумите на велосипеда и Манчо, кисел, предъвквайки гнева си, даваше гръб на шегата, помпайки усърдно предната гума.

Мотивирани от този тип ежедневни шеги, групата сънародници, някои от Плевен, откъдето беше той, беше приготвила за Манчо доста тежко изпитание. Имайки предвид неговата политическа подплата, го накараха да повярва, че от уважение към политическата му дейност и солидарност с българските сънародници, пристигнали в Чако, правителството на Народна република България е решило да го награди със златна звезда “Герой на социалистическия труд”, една от високите български награди. Разбира се, шегата, за която Манчо не подозираше, трябваше да бъде организирана като истинска изненада така, че дори за момент той да не се усъмни, че е гавра. Всичко бе добре планирано и една сутрин, когато Манчо дойде в магазина на Благой, Дако, който го очакваше, изръмжа:

– Маааааааааанчо, поздравявам те! Току-що разбрахме, че от българското правителство ти изпращат награда за твоите политически убеждения и предоставяни услуги на българите в Чако. По този повод ще дойде посланикът на България в Аржентина, за да ти връчи Златна звезда.

– Какво? Откъде измислихте това? – попита изненадан Манчо.

– Виж – каза Благой – разгъвайки някакво писмо на тезгяха. Което беше внимателно написано от тях и заверено с някакъв стар печат, по неизвестен начин донесен от България. – Тук е нотификацията, изпратена от посолството до Президента на дружеството, информирайки, че връчването ще се извърши публично на двайсет и втори септември – Денят на независимостта на България. Трябва да побързаме с организацията, защото остава само месец, а времето лети – допълни Благой.

Актът на тайната организация се провеждаше в закусвалнята на Димитър Първанов, намираща се на северния ъгъл, на 50 метра от спирката в селото. През всичките тези нощи, предшестващи връчването на фалшивото отличие, Манчо не можа да мигне. Бушуваха в съзнанието му рояци спомени от безкрайното въртене на педалите. Спуканите гуми на велосипеда, поради което винаги се движеше с комплект лепенки. Решенията за разни изживени митарства: когато носеше лекарства на онази фамилия, дето и сега живее високо в планината и беше достъпна само през една тясна котловина. Когато помогна на една бременна жена да роди пред погледа отчаяния й съпруг и малките им деца. При това, добирайки се до ранчото им с бидон с газ, защото нямаше с какво да си светят... И още толкова случаи на мизерия, същата като мизерията в България. С ръцете на хората, напукани от пашкулите на памука и изтезанията в полицията. Със строгостта на онзи съдия в Ресистенсия, който предупреди Манчо, че ако не изостави политическата си дейност, ще бъде принуден да приложи Закона за пребиваване на чужденците и ще го депортира обратно в неговата родина, както беше направено с други размирни българи. Представяше си как ще застане пред посланика, за да получи златния медал и как той ще му го окачи на шията, докато хората аплодират, чествайки признанието му. Трябваше ли да наклони глава, за да е удобно на посланика да го закачи като огърлица или, по-добре, да го закачи на ревера на сакото му? – мислеше Манчо.

Благой събра група съучастници, за да стане шегата “перфектна”. Той съобщаваше, че българският посланик ще пристигне в неделя, на 22 септември преди обед, с директния влак от Буенос Айрес. Със себе си ще носи отличието в дървено ковчеже и ще се отправи пеша от гарата към закусвалнята за изпълнение на акта по награждаването. След това – приятелски обяд като жест на уважение от правителството на България към удостоения сънародник Манчо Дюлгеров в Аржентина.

Арменецът Арпакиян, служител в дирекция “Землячество и колонии”, прие да участва в шегата. Той периодично посещаваше селото, събирайки искания за всякакви доставки и утвърждаваше с подпис техните разпределения. Наговориха се Дюлгеров да чака в закусвалнята със своите български приятели и двама от членовете на дружеството, приели да участват в майтапа. Трябваше да стоят прави до една трибуна, украсена със знамето на България, а Благой, Дако и Трифон щяха да охраняват посланика.

В навечерието на фалшивото събитие, Манчо не мигна от нерви и безпокойство и само се въртя в леглото. Става много пъти да пие вода, много пъти ходи до тоалетната и все разсъждаваше на глас:

– Кой би помислил, че правителството на България ще знае за моята партийна лоялност и услуги, за да ми даде това отличие. Сега ще ме приеме селото, а кметът, комисарят и мировият съдия ще ме уважават.

От коментарите на някои от членовете на дружеството, както и тези, които бяха съгласни с майтапа, както и тези, които се противяха – нетърпеливи за подигравката, цялото село се събра. Някои на гарата, в очакване да пристигне влакът от юг, откъдето идваше мнимият посланик, а други, от 11 часа сутринта обикаляха закусвалня “София” на Първанов. До пристигането на влака Горан, който вече беше тренирал за целта, ще се качи във вагона първа класа от другата страна, от колата, която щеше да направи маневра на перона, за да връчи на Арпакиян дървено сандъче, съдържащо Златната звезда на Манчо.

На 22.09.1951 година в 12 ч. черният парен локомотив, влачейки вагоните с пухтене и облак прах и пара, които обвиваха влака, спря на гарата в Лас Бреняс и всичко се изпълни, както беше програмирано. Арпакиян, в строг тъмен костюм и червена вратовръзка, слезе от вагона на платформата с лакирана дървена кутия в ръка, която преди минути Горан бе успял да му даде. Придружен от свитата по посрещането, се отправи към закусвалня “София”, където вече многобройна група от любопитни очакваше сублимния момент.

Манчо, както го изискваше протоколът, също беше в тъмно сако: малко поизмачкано и с прегънати краища на реверите, което показваше, че е пазено в сандъка доста време. Сериозен и изпотен, той дори не се обърна, за да види влизането на арменеца в залата и двама музиканти от селото, договорени за майтапа – с кларинет и акордеон, за да изпълнят мелодията на Гарибалдийския марш – единствения, който знаеха за тържествени случаи. Когато Арпакиян, без да поздрави никого, спря пред награждавания, каза: “Господин Манчо Дюлгеров, сине на любимата страна на розите, правителството на Народна република България те награждава чрез моето дипломатическо представяне със златна звезда “Герой на социалистическия труд” по повод твоята безупречна служба на международната кауза и загрижеността ти за благосъстоянието на българите в Чако.” При тези думи Благой и Линко отвориха дървената кутия, която беше поставена върху маса с бяла покривка, подготвена за този странен финал. В нея блестеше картонена звезда с размер на чинийка за десерт, боядисана в жълто, с червена лента от хартиен креп, която фалшивият посланик преметна през шията на Манчо. Сеирджиите избухнаха в бурен смях, както и Арпакиян, също и авторите на тази толкова грозна шега – недостойна, крайно унизителна за един смирен и достоен човек като Манчо Дюлгеров. Той продължаваше да стои прав до трибуната – занемял, озарен от своята боядисана картонена звезда. След няколко минути с очи, пълни със сълзи, се отправи към изхода на улицата, последван от безкраен смях. С гротескния орден на гърдите, подпрян на една покривна колона на тротоара пред закусвалня “София”, убеден във фарса пред неговата благородна илюзия, успя да види влака, който идваше от юг – същият този влак, който докара от Буенос Айрес фалшивия посланик и неговото “почетно” удостояване. Благой и Дако го последваха, опитвайки се да му обяснят, че всичко това е малка шега между българите и че по същият начин е имало почит на онези, които го оценяват и са искали да го заявят; за едното славно минало, което всички би трябвало да знаят и да го оценят, но Манчо, със сълзи, които капеха по измачканите му ревери, не ги погледна. Продължи да върви по пътя към своята скромна къща с жълтата звезда в ръка, все още чувайки скандирането на участниците в акта:

– Мааааааааааанчо, герой на България, мамка му.

Никога повече не влезе в магазина на Благой и никога повече не говори за своето минало, въпреки че го разпитваха искрено. Когато не се движеше с велосипеда, за да продава, вестници, списания и лотарии, четеше, седнал на прозореца на кооператива, на последната седалка в автобуса, или в своя дом. Водеше тих живот, още по-самотен отпреди и се превърна в мизантроп за каузата, която никога нямаше да се превърне в реалност...

За изненада на всички, през август 1972 година българското дружество в Лас Бреняс получи съобщение, изпратено от посолството на България в Аржентина. То информираше общността, че правителството на Народна република България удостоява гражданина Манчо Дюлгеров с орден “Георги Димитров” за граждански заслуги за неговата дейност в Чако. Нотата пристигна придружена с указ, подписан от министър-председателя на България и генерален секретар на Българската комунистическа партия Тодор Живков. Самото удостояване сега беше истинско, потвърдено от българския посланик в Аржентина Младен Младенов, на 22 септември същата година.

Президентът на дружеството, дон Ангел Ангелов, развълнуван и много щастлив от решението, тръгна из селото да търси Манчо, за да го уведоми за хубавата заслужена новина. Мислейки освен това за организиране на акта и специалните покани, с които да се обяви почитта и публичното честване, което ще се състои на това приятно събитие. Информацията за отличието пристигна, придружена със снимка и описателна записка на орден “Георги Димитров”. Илюстрираща златен медал с диаметър 7 сантиметра с герба на България, два житни снопа, свързани с трикольорна лента и друга, червена, в чийто хералдически център се намираше лъв и релефният портрет на Георги Димитров, поддържан от брокатна лента.

Когато дон Ангел му споделяше решението, Манчо просто се изсмя и направи жест на незаинтересованост, което амбицира президента на дружеството да потвърди със сигурност акта по награждаването. Защото в крайна сметка искаше да го убеди да получи удостояването, този път истинско...

В Деня на независимостта на България, актът трябваше да се извърши в общината. Дон Ангел бе пратил на Манчо нов черен костюм и червена вратовръзка, за да се облече по същият начин, както бе облечено балсамираното тяло на Георги Димитров в мавзолея в София, изложен публично в стъклен ковчег. Ангел заръчваше на Манчо да се яви точно навреме, защото посланикът с дипломатическа точност в 19,00 ч. на 22 септември ще бъде там с отличието за именития сънародник.

Един Мерцедес Бенц с шофьор докара посланик Младенов в Лас Бреняс и всички, заедно с охраняваща го група от български сънародници, се готвеха за тържественото връчване. Чакаха повече от половин час, но Манчо така и не се появи. Президентът на дружеството отиде да го търси в дома му, но Манчо не отговори на повикването. Когато си тръгна, домакинът надникна през малкото прозорче. После се върна, отново седна в люлеещия се стол и продължи да чете “Под игото” от Иван Вазов – произведение, което прославя епическите борби за освобождението на българите от отоманско иго.

Тъй като това отличие се връчваше пожизнено и лично на човека, който трябваше да бъде удостоен, но не присъстваше, орден “Георги Димитров” дори не беше изваден от своя калъф, подплатен с червено кадифе. Младен Младенов се върна в Буенос Айрес, за да го изпрати обратно в България, защото необяснимо по какви причини, Манчо Дюлгеров не дойде да го получи.

Манчо почина убеден, че удостояването с орден “Георги Димитров” отново е гавра, която си правят неговите сънародници и не искаше да пролива повече сълзи за боядисан картонен медал...