Гласът

Гласът

1.
Що за образност:
„Сняг
върху скелет овъглен“?!

Няма образи. Мрак –
влажен,
есенен,
стъклен.

2.
Де са петлите?
Дъжд, досаден и дрезгав,
все вали и вали
ненаситно и трезво.
Дни и нощи, и дни
талантливо преписвам
тия бели стени
върху белите листи.
С моя глас саможив
те мълчат вдъхновено –
като бял негатив
на чернилката в мене.

Фотографският терк
е банално известен.
И не става по-мек
с него хлябът словесен.

Леснословие, ти
жънеш тежки похвали.
На гръдта ти трепти
сладък звън на медали.

Поменуваш добре
от платената бодрост,
от словесно пюре
за балади и оди.
Аз съм без сетива
и без гърло за патос.
Не завиждам. Това
също крие опасност –
същата белота.
Както и да я кича,
вече е възрастта
монологогенична.

Вече бъбря добре:
много, леко и умно.
Вече не ми се мре
за високите думи.
Вече всяка игра
стриктно се донаписва.
Вече няма шега
с неудобните мисли.

Вече заесени.
Мокър птичи оркестър
рони обли луни
от заспалия кестен.

Колко жътви проспах,
колко шум ме подмина!
Но поне доживях
това есенно синьо!

Според фолклора уж
съм натрупал имане.

Хей, оркестъра, туш!
Доживяхме, Иване!

Но ръми тишина
и размива куража.
Всяка бяла вина
е с костилка от сажда.
И това тържество
е нелепо и късно.
Доживях до какво –
с тия ялови пръсти?
До покорния хляб?
До инстинктите вълчи?
До безгласния ямб,
що в перото се гърчи?

Няма никакъв шанс
тоя поплак сиротен –
да излезеш без глас,
ала жив от живота.

Нощ е. Есен.
Дъждът
вае мокри къдели.
Оцелелите спят
и сънуват разстрели.

Аз съм тук.
Оцелях
Получавам заплата.
Галя тъпия страх:
„Да пораснат децата!
Всичко, всичко ще дам,
без да чакам награда:
давам глас, давам срам,
давам съвест...“

И дадох.

Сякаш гърлото ври
от мехури сапунни.
Ха сега говори –
Нали търсиш трибуна!
Нали целият свят
трябваше да научи
колко си непризнат,
неподкупен и учен!

Говори! Говори!
Сътворявай изкуство!

А страхът те гори...
А гласът те напуска...

Заглушиха ме.
Знам,
заглушават ме още
и оттук, и оттам –
ежедневно и нощно.
Шпионират кръвта
и от Изток, и Запад...
Белота, белота
от душата ми капе.

Задушаваш ме, хляб!
С теб, насъщният, мерят
мене – хлебния раб.
Затова съм ти верен.

Задушаваш ме, дом!
Под безкрилия покрив
шава в меко легло
затлъстелият порив.

Задушаваш ме, смърт!
След като онемея,
ще се срещнем отвъд.
Засега ще живея.

Но сега не дъждът
драще вън по стъклата.
Те са – моята плът –
окосмени, рогати.
Откъде ли се взе
тая напаст несретна
с тънки кози нозе,
с мазен смях?

Греховете –
куп, противно креслив,
жлъчно в мене се цели –
като чер негатив
на словата ми бели.
Сочат с пръсти, уви,
не измислици пусти –
преклонени глави
и прехапани устни:
тоест, целият аз –
от мълчание златен.

Хей, оркестъра, валс!
Хей, петлите, елате!

Но ръми тишина
и размива лицата.
В няма бяла стена
се съсирват словата.
А гласът упорит
търси опипом брод и
къса бялото – с хрип,
с кръв, артерии, бронхи...

Мракът мокро шуми –
с клони вън потреперва.
И не клони, ами
изпокъсани нерви.
И не нерви, ами
кости – скелет до скелет:
с мокри черни ками
в моя страх се прицелват.

Де е тъпият сняг
с оня скелет овъглен?!
Що за призраци?
Мрак –
черен,
яростен,
пъклен...

Нещо в мене крещи
ужасено, безсрамно
и невинно – почти
като в детството:

– Мамо-о-о!

Те се сепват отвън.
Те подвиват опашки.

То крещи – като вълк,
от страха си уплашен.

И се втурва снегът.
Мракът тежко отлита.
И след миг – първи път –
се обаждат петлите.

Втори път.
После пак.
После лумва зората.
Сбогом, дяволски мрак!
Сбогом, мои рогати!

Предостатъчно леш
има в Бялата книга.
Стига с тоя брътвеж!
И с тъжачките – стига!

3.
Тук съм – целият аз.
Тук – на пръсти, смутено –
Моят, блудният Глас
Се завръща при мене.