Гласът – блудният син на поета

Гласът – блудният син на поета
(„Гласът“ – поема от Иван Есенски)

Проблемите за връзката между твореца и адресата на неговото творчество, за конфликта между личността и времето, както и за индивидуалната духовна драма на непризнатия от общността създател на произведения на изкуството, съпътстват битието на човечеството още от най-дълбока древност. Такава е съдбата на Ван Гог с пренебрежителното отношение на неговите съвременници към картините му; на Христо Ботев, определен от домораслите български „философи“ като „нехранимайко“, а поезията му като някакви си неразбираеми „стихца“; а ако си припомним двете елегии на Петко Рачев Славейков „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи“, ще усетим онази болезнена драма, отключила тъмната бездна на песимизма, породен от осъзнаването на безполезността от всякакви творчески изяви. Във всички времена поетът се е изживявал като глашатай на Истината и прекъсването на връзката между творчество му и неговото съвремие нерядко води до отказ от творческа дейност или до загуба на желание за творчество. Ако гласът на поета остава нечут, то и огънят в огнището на словото постепенно угасва. Именно този проблем поставя и Иван Есенски в лирическата си поема „Гласът“.

Паратекстът на творбата („Гласът“) отключва в съзнанието на читателя поредица от значения – от желанието да изкажеш публично свое становище по определен проблем, до препокриването на образа на гласа със словото, което в библейските текстове обединява представите за творчество, дело и действие. Гласът, речта и словото са знаци за активно отношение към живота, за стремеж чрез творчеството си да осветиш нови пътища в развитието на общността, както и да аксиологизираш собственото си човешко време. В този смисъл Гласът се превръща в истинското Аз на твореца, в белег за неговата духовна идентичност.

От композиционна гледна точка поемата е конструирана от три несъразмерни по обем части – кратко въведение, което поставя проблема за загубата на „гласа“ на твореца; широко разгърната същинска част, представяща причините за случващото се и последиците от него; кратка заключителна част, разкриваща завръщането на „гласа“ на поета, интерпретирано през призмата на библейската легенда за блудния син.

Съдържанието на първия фрагмент е разкрито със средствата на лапидарния стил, като текстът му натрупва поредица от символни образи, предизвикващи тягостни представи и чувства. Въпреки че начинът на оформянето на изказа има за цел да отрече образността на словото, то се превръща в ярък знак за отсъствие на желание за творчество поради липсата на истинския Глас, който е съпътствал до този момент битието на лирическия говорител-творец:

Що за образност:
„Сняг
върху скелет овъглен“?!
Няма образи. Мрак –
влажен,
есенен,
стъклен.

Скелетът е символ на смъртта, но и на познанието на прекрачилия прага на неизвестното, на проникналия чрез смъртта в тайната на отвъдното. Иван Есенски обаче, съчетавайки образа на скелета със снега и въглена, тласка мисълта и въображението на реципиента в друга посока. Явно е, че в случая белотата на снега не означава чистота, непорочност и целомъдрие, тя е обвързана със студа и смъртта (всички източни народи използват белия цвят като белег за траур), а черният въглен асоциира угасналия живот на огъня на творчеството, липсата на глас като знак за живот. Това внушение е подсилено и чрез епитетите, характеризиращи Мрака (влажен, есенен, стъклен), т. е. той предупреждава за приближаването на смъртта.

Мъчителен е животът на осъзналия безсмислието на собственото си съществуване. Дните и нощите му „мълчат вдъхновено“ върху белите листи, а „белите стени“ на новото му битие затварят неговия „глас саможив“ в нежеланото пространство на изхвърления извън параметрите на собствения си духовен свят творец. Липсата на вдъхновение наслоява чернилка в умъртвената му душа – лишена от светлината на словото, тя става „бял негатив“ с мъртви думи, които преповтарят банално отдавна известните истини като „фотографски терк“. „Хлябът словесен“ постепенно изгубва способността си да усеща и съпреживява чуждото страдание, да сочи верни пътища за промяната на битието, и поради това, не можейки да нахрани болния самотен дух на твореца, го оставя без право на сцена и трибуна за изява. Цялата тази мъчителна част от житейската драма на лирическия говорител е поставена под знака на питането: „Де са петлите?“. Петелът е соларна птица, предизвестяваща идването на утрото, свързана е с представи за войнски добродетели и смелост, а при масоните – с идването на инициационната светлина. Самото им отсъствие в битието на твореца говори, че в новия социум добродетели от типа на чест, достойнство и смелост са престанали да бъдат ценност, а животът се е превърнал в една дълга тъмна и страшна нощ, без предвестници за приближаващо утро. Защото в новите граждански времена всичко се постига с раболепно „леснословие“ – с него се жънат „тежки похвали“ и „сладък звън на медали“, със „словесното пюре“ от балади и оди се достига до „платената бодрост“. Истинският, дръзкият творец не може да приеме такъв тип поведение на сцената на словесността, затова става глашатай на неприятни за ухото и джоба истини, той няма „гърло за патос“ за лъжата, но в резултат на това – обществото го отхвърля, той е смачкан, унизен и обезверен, отнето му е правото на глас и затова е станал „монологогеничен“. Психологическият срив в борбата за физическото оцеляване унищожава истинската му човешка идентичност, довежда го до отказ от високи идеали и значими граждански цели:

Вече бъбря добре:
много леко и умно.
Вече не ми се мре
за високите думи
...
Вече заесени.

Останал е жив като че ли единствено инстинктът за самосъхранение – проспани са най-важните битийни жътви, шумът от много значими човешки радости го е подминал и единственото реално „постижение“ е, че все пак е доживял до това „есенно синьо“. Според дребнавия еснафски морал именно в натрупаните години е истинското имане, но все още някъде дълбоко в душата му едно будно, подигравателно ехо от предишното Аз на лирическия говорител, продължава да го иронизира:

Хей, оркестъра, туш!
Доживяхме, Иване!

И тази бодлива ирония му тежи като усещане от трънен венец, като „костилка от сажда“, тя му поставя ребром най-тежките питания пред съда на неговата човешка съвест:

Доживяхме до какво –
с тия ялови пръсти?
До покорния хляб?
До инстинктите вълчи?
До безгласния ямб,
що в перото се гърчи?

Греховете изведнъж „оживяват“ и превръщат предишните бели слова в черен негатив, техните „пръсти“ сочат безбройните редици от „преклонени глави и прехапани устни“, единичният глас се мултиплицира в хиляди, а съвестта на твореца, който няма правото на грешки, е затисната от златните кюлчета на неговото мълчание. Вярно, останал е жив в тази дълга есенна нощ, в която дъждът „вае мокри къдели“, в която „оцелелите спят/ и сънуват разстрели“; платена е цената на тъпия страх в борбата за оцеляването на децата, заради които той, творецът, без да чака награда, е пожертвал гласа си, срама си, съвестта си... В този момент лирическият говорител на Есенски изключително много ни напомня „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Сега вече и той има трибуна, от която да изплаче така болката си, та светът да научи „колко е непризнат, неподкупен и учен“, сега вече е призован да говори и да създава изкуство, но, за съжаление, от гърлото му излизат само „мехури сапунени“, защото Гласът, истинският Глас на твореца, го е напуснал. Борбата не за идеи, а за насъщния, го е превърнала в роб на хляба, издигнала е над главата му „безкрилия покрив“ на „затлъстелия порив“. Оркестърът свири валс, призовани са петлите, но болният Глас „опипом“ търси брод, словата му „се съсирват“ в бялата стена от „кръв, артерии, бронхи...“ Драмата започва да придобива вид на трагедия, от която мокрите клони на мрака потреперват, превръщат се в изпокъсани нерви, в кости, в „скелет до скелет“, черни ками се целят в неговия страх, породен от вида на случващото се. Тази възходяща градация на все повече натрупващата се трагика изведнъж е разкъсана от повторението на началните стихове в нов семантичен вариант на дълго събиран гняв, изразен с жаргонно звучащото „тъп сняг“ и с градирани епитети:

Де е тъпият сняг
с оня скелет овъглен?!
Що за призраци?
Мрак –
черен,
яростен,
пъклен...

Достигнат е пределът, натрупаните в годините гняв, срам и ужас внезапно избухват във вика за спасение: „Мамо-о-о!“ Този вик отключва мига на катарзиса, поразява онези дяволи, „окосмени и рогати“, „с тънки кози нозе и мазен смях“, обсебили душата му, и те изведнъж се сепват и „подвиват опашки“. Някакво необяснимо „Нещо“ започва да вие като вълк в душата на лирическия говорител, разкъсва мрака и разтваря портите за истинския сняг, за истинския Глас, дошъл внезапно заедно с петлите и призовал новото утро, в което „лумва зората“.

Заключителният трети фрагмент бележи духовната победа в битката с дяволския мрак. Гласът на честния поет, борец за Истина и Справедливост, се завръща като блуден син при лирическия говорител, за да поиска прошка. Възкръсва из руините на „брътвеж“ и „тътнежи“ загубената идентичност на твореца:

Тук съм – целият аз.
Тук съм – на пръсти, смутено –
моят, блудният Глас
се завръща при мене.

Живеем в продажно, разделно време с овъглени души, размита е границата между добро и зло, между доблестно и безчестно, а бруталната алчност и борбата за хляба обезличават Духа. В такива времена на безпътица Творецът няма право да абдикира от своя дълг, поддавайки се на „тъмния вихър“ на човешката суета. За тази негова жреческа мисия той е предупреден още преди 130 години, когато народният поет Иван Вазов написва:

... Господи, ти ще простиш, за жалост,
човека слаби, но не поета!
(„4-тата годишнина на Сливница“, 1888 г.)

------------
Публ. в „Духовни вселени“, издателство „Български писател“, С., 2018 г.
------------