Тъгувам, викам, страдам...

Биографията на позабравения днес поет Гено Генов е кратка – истинска прашна анкета за нечий отминал живот. Според оскъдните данни той е роден в с. Извор, Созополска община, през 1934 г. Завършва Минен техникум в големия крайморски град и посещава литературния кръжок „Атанас Манчев“, след което работи като минен майстор и завеждащ смяна в рудници в Родопите и Странджа. По-късно отново е в Бургас, в Кабелния завод „Васил Коларов“. Трагичната кончина за него идва през януари 1967 г., когато се хвърля под влака, прекъсвайки доброволно дните си в ранната Христова възраст. Единствената му стихосбирка „Сънища зелени“ е издадена от негови приятели доста след смъртта му в ИК „Перун“, Бургас,1995 г. В предговора си към нея Атанас Радойнов отбелязва: „Гено си отиде с дълбоко притаено чувство в себе си, че ние не го разбираме достатъчно добре, че не умеем без предубеждение да четем онова, което той, поетът-работник, пишеше в нощите си на физическо изтощение и на духовно безсъние, белязано с горещи пориви за поетическа изява...“

Не искам да изброявам тъжната броеница от имена на самоубили се български лирици – Тодор Пеев, Димитър Бояджиев, Яворов, Никола Ракитин... Пеньо Пенев, Веселин Андреев, Петя Дубарова... Този списък може да бъде продължен, но по-важното е друго: доколко споменът за тях е жив и доколко искри в сърцата на читателите от различни възрасти и поколения. Трудно можем, ако сме предубедени, да преценим това от малката по обем и рядко срещана книга на Генов. Може би трябва да вникнем в дарованието му, вплетено в родовите корени и търсещо свое място в отреденото му съвремие. Изследователят Георги Райков причинява този трагичен автор към „шаячните“ момчета, дошли в големия град с широко отворени очи за света. И в една своя творба той категорично споделя:

Аз съм селско момче
и се учих
да разбирам по селски нещата:
има ниви съвсем каменисти,
вместо в тях моят гняв да
поникне,
избуява тъгата...

Аз съм селско момче.
Упорито
любовта си да пазя се учих.
Инак как без любов ще живея?
Че може всичко със мен
да се случи!...

Да, именно любовта е сред водещите теми в краткото литературно наследство на Гено Генов. Тя е в тихия кът на семейния дом; тя е олицетворението на живота, отърсил от красивата си мантия всичко дребно, суетно и ненужно; тя е и в огнения лик на Юлия от „Поисках да си тръгна“ – едновременно близка и далечна, реална, митична, метафорична. Любовта е онази завоалирана палитра, върху която съществуват другите теми на този наш скромен автор. А те са стремежът с нещо да бъде запомнен от своите съвременници; борбата с тъгата и връхлитащата го понякога самота; величието на морето – алегория за вечността, в чиито вълни тленно ще се стопим все някога. И още: беглото, но ясно отрицание на редица граждански негативи, с които, за жалост, се сблъскваме и в модерния уж ХХI в. За да прозрем с кристална яснота посланието му, че в отреденото ни битие „всеки връх е Голгота и всеки от нас – мъченик.“ Лирическият герой – „аз“-ът, преоткрива себе си и по улиците на мегаполиса, приютил заедно с него толкова разнолики съдби. В плисъка на вълните, хорската глъч, вятъра, шепота на дърветата. Иначе казано – в неповторимата, често пъти необяснима виталност на тленното битие, сменящо поколение след поколение върху гръдта на планетата.

Знам, че всеки град у нас, бил той голям или малък, крие в диплите на забравата по някой труженик на перото. Съществувал далеч от гръмката слава, материалните облаги и пискливото „осанна“ на обществото. Но завещал ни или пожълтели от времето книжици, родени в някоя евтина печатница след дълги икономии на домашния бюджет, или свитък тетрадки със стихове и разкази. Разгърнете ги! Прочетете ги! Дайте им, макар и само минутка още, трохичка право на духовно присъствие в нашия задъхан, хаотичен, сив и гротескно поевропейчен живот. Пълен с материални джунджурии, но рядко с доброта, човешки протегната ръка, доверие, красота. Възраждането на имената на тези тихи словотворци е възраждане на взора ни към уж обикновеното, но всъщност извисено към многоцветната дъга търсене на смисъла на нашия живот. На причината да тъпчем майката земя по образ и подобие Божие! Те заслужават нашето признание. Нека бъдем достойни да им го дадем...

-----------------
Сърдечно благодаря за помощта, оказана ми при събирането на материалите за поета Гено Генов от Регионална библиотека – Бургас и лично от нейната директорка Яна Кършийска.
Авторът
-----------------