Пепелянката

1.

След раждането на малките си беше много изнемощяла и едва се придвижваше, чрез странично извиване, подобно на вълна по разкаляната пътека от снощния летен дъжд. Беше много гладна и пред очите й се привиждаха какви ли не лакомства – малки новородени мишки, яйца на насекоми, плъхове, зайчета, а и защо не други по-слаби от нея пепелянки. Но най много от всичко обичаше новоизлюпени малки птиченца в някое гнездо на не много високо дърво и разбира се ако издебне майката им да не е в него, защото имаше много лош спомен от един такъв случай, когато се беше покатерила до гнездото и майката точно тогава се върна и я нападна. Едва се отърва, но по цялата светлокафява, петдесетсантиметрова дължина на тялото със зигзаговидна ивица на гърба бяха й останали белези от клюна й, а по триъгълната форма на главата, покрита с малки неравномерно разположени люспи и на върха, завършващ с малко рогче, точно на V-образния белег в задната част на главата имаше още незарасла рана.

В корема й стържеше. От няколко часа не беше намерила нищо. Зрението й не беше много добро, но въпреки това можеше да долови движения, а със слухът си да усети вибрации, чрез които много точно да установи местоположението на даден обект, който се движи или за нея най важното, което беше този обект да бъде следваща плячка.

А и не е ли при нас също така? Но завоалирано във високопарна фразеология.

Но да се върнем към змията, която изстреля раздвоения си език, посредством който събра частици от въздуха и ги поднесе за проверка в устата си, в която всъщност усеща миризми и това е нейното обоняние и сърцето й затупа от радост защото беше прихванала във въздуха нещо за което мечтаеше. Оставаше само да установи точно къде се намираше.

И това тя направи мигновено.

2.

“Злото никога не идва само” – си мислеше пойната птица, която от снощи беше станала майка, след като по време на проливния дъжд се излюпиха малките й. Три дроздчета, които бяха мъжки и досущ приличаха на самеца й, който от два дни го нямаше и страшно много се безпокоеше, да не би да се е случило нещо лошо.

След като едва успя да предпази рожбите си от вятъра и безмилостно стоварващите се върху нея дъждовни капки, закриляйки с тялото си и разперените си крила, сега на зазоряване трябваше да им намери храна, но да не се отдалечава много от гнездото, защото имаше горчив спомен от първото си люпило, когато с любимият си толкова много се радваха на пръкналите се на бял свят първи пиленца и всяка сутрин огласяха гората с песента си, но веднъж когато и двамата бяха излетели да търсят храна за малките си и се върнаха, намериха гнездото си празно.

И затова се страхуваше много.

А и как така се случи, че точно сега него го нямаше. Ако беше тук нямаше да направят същата грешка и двамата да отлитат едновременно, а единият щеше да пази гнездото.

Но така е: “Злото никога не идва само” – си повтори майката и гушна нежно рожбите си, като във всяко едно припозна любимия си и си спомни брачната песен, с която я беше пленил. Никога нямаше да забрави първата им любовна игра между клоните на дърветата и полета над гората ознаменувал сърдечната им връзка.

И тя се зарея за миг в спомените си, но много бързо беше върната към реалността от пискливите звуци на голешарчетата й. Бяха гладни. Време за мислене нямаше. Трябваше да ги остави за малко и да отиде да им търси храна. И след като ги помилва с човката си излетя от гнездото.

3.

Пепелянката беше изгубила представа колко време беше минало в очакване майката на малките птиченца да излети от гнездото, за да се покатери и да ги изяде, защото беше много гладна и едва успя да пропълзи между храстите до дървото, като внимаваше да не вдига много шум. Пред очите й бяха трите малки змийчета, които роди много трудно и едва не умря. Искаше този път да ги запази, защото миналата година, когато беше родила и толкова много им се радваше беше нападната от някаква страшна птица, която не само рожбите й, но и нея щеше да унищожи, защото бе допуснала грешка, като ги беше изкарала на едно открито, слънчево място, което се виждаше отвсякъде. И затова този път тя ги скри в една дупка и тръгна да си търси храна, за да се подкрепи и като се върне при тях да може да ги пази от многобройните неприятели. А те бяха много.

Имаше чувството, че е минала цяла вечност и започна да става нетърпелива. Отново изстреля раздвоения си език, с който събра частици от въздуха и ги поднесе в устата си за проверка. Нямаше грешка. Обонянието й за втори път долови миризма на вкусна гозба. Зрението й не беше много добро, но тя отправи златистите си очи с надежда да долови движение, по точно майката на малките птиченца да излита, но като не долови нищо напрегна слуха си и усети мощни вибрации от върха на дървото, където беше гнездото с така дългоочакваната плячка.

Да най-после търпението й в издебване на плячката щеше да бъде възнаградено, защото тя разбра, че майката напуска гнездото си.

4.

На няколко пъти Жоро се събужда през нощта от гръмотевичната буря и безмилостно стоварващия се дъжд по покрива на къщата, който барабанеше и му напомняше едно изпълнение на Ян Пейс от любимата му група Дийп Пърпъл. Дори по едно време, когато доста време не можеше да заспи стана, взе си китарата и под акомпанимента на дъжда изпя една песен. Радваше се, че на сутринта след този дъжд в гората ще има гъби. Много обичаше да се разхожда в гората. А и какво ли щеше друго да прави през тези два почивни дни на село, където беше решил да остане, а не да се прибере, защото беше далече и не му се пътуваше. Беше изкарал вече една седмица от дежурството си като учител през лятото и му оставаше още една. Селото в което беше разпределен, след като завърши института за начални учители му харесваше. Всяка сутрин първокласниците му носеха цветя и той много ги обичаше. Беше израсъл в морски град и беше влюбен в морето. Обичаше да лови риба, да се гмурка надълбоко за рапани или най-лесното да събира миди по скалите. Мечтаеше да стане ловец и да стреля по диви патици. Имаше няколко прашки. С една от тях, когато забележеше навътре в морето стадо от кориниди, като дискохвъргач се завърташе и хвърляше голям камък, който ако попаднеше в целта умъртвяваше жертвата и после спокойно изчакваше вълните да я изтласкат до брега. Тук също си беше взел една от прашките. И когато се събуди на сутринта под галещите лъчи на слънцето я взе и тръгна на лов.

5.

След като се увери, че майката птица е напуснала гнездото си с малките новоизлюпени пиленца, пепелянката събра всичките си сили и се опита да се придвижи към основата на дървото, но я сряза непоносима болка в гръбначния стълб. Преди време при една смъртоносна битка с един таралеж беше получила нараняване на няколко ребра кръстната част и сега тази стара травма се беше възобновила. А и нямаше сили от глад. Пред очите й причерняваше. Виеше й се свят. Много добре осъзнаваше положението си, но не искаше трите й малки змийчета, които беше родила вечерта, да бъдат пак, както миналата година, нападнати и унищожени. Виждаше ги пред себе си. Особено първото, което много приличаше на баща си, който я беше спечелил в ритуална битка със съперника си за нейното сърце. Нямаше никога да забрави борбата между тях. Как издигаха високо главите си над земята в S- образна поза на шиите си и си нанасяха удари, като се опитваха да се притиснат към земята. Изпитваше гордост, че се бият за нея. За голяма нейна радост победи този, който харесваше повече. В паметта й ярки следи беше останал спомена за любовния си танц с него при изгрева на слънцето. Как под първите лъчи на възраждащата се природа, вплели телата си, като огнени пламъци, се отдадоха един на друг.

“Но споменът не топли” – помисли си тя, когато пред нея отново изплуваха образите на малките й рожби, които пълзяха към нея. И тя премина към единствения метод, чрез който можеше да добие сила, за да се изкачи на дървото и да изяде малките пиленца. А той беше да събуди спящата енергия в себе си.

И точно това тя направи, като отново се напрегна и със свръхусилие успя да свие на кравай, като положи главата си върху земята и започна свива и отпуска детеродните си органи. После на няколко пъти вдиша и издиша. Раздвижи опашката си и когато почувства топлина в утробата си постави езика си върху вдлъбнатината на твърдото небце зад зъбите и вдиша. Задържа дъха си, докато почувства огромна енергия съсредоточена в утробата й и бавно започна да издиша. Усети стартирането по гръбначния й стълб енергията към главата и когато достигна до мозъка й, тя отлепи езика си от небцето и пъргаво се придвижи към дървото, чрез сближаване и раздалечаване на ребрата, като акордеон. Покатери се на него и стигна до първия клон. Захвана се за него със задната си половина със задната половина на тялото, а с предната част се протегна нагоре. После с предната си половина захвана следващия клон, а със задната си част се изстреля нагоре. Вече чуваше писукането на малките голишарчета и добиваше по- голяма сила. Та нали ако успее да се нахрани с тях, щеше да се върне и да помогне на своите, които навярно я чакаха.

Тя много добре осъзнаваше, че това е жестоко, но какво да се прави, след като в този свят, за да живее един, друг трябва да умре.

6.

В момента, когато птицата майка се раздели с малките си новоизлюпени рожбици и отлетя, за да им търси храна, сърцето й се сви от страх, че когато се върне тях може да ги няма и затова реши да търси насекоми, червеи, охлюви или плодове на горски треви и храсти- ягоди, боровинки и къпини, близо до гнездото. След снощния дъжд земята беше прогизнала и нямаше да бъде трудно да изрови няколко дъждовни червея от меката почва. А и щеше да има много охлюви, но с тях нямаше време да се занимава, защото трябваше да им чупи черупките в някой камък.Но пък се сети, че при първото й люпило, малките й отначало не можеха ядат червеи и охлюви, защото бяха твърди и затова реши да търси по дърветата и под накапалите листа мравки, паяци, скакалци, стоножки и гъсеници, а каквото можеше да улови във въздуха – мухи, комари, пеперуди и пчели, беше добре дошло. Спомняше си и че първите й малки обичаха и горски плодове. Особено боровинки. Знаеше къде има един храст с вкусни плодове, но той беше далече, а не трябваше да се отдалечава много от гнездото с малките си. И затова първо реши по съседните дървета дали може да някои мравки и мухи. Но след нощния проливен дъжд всичко живо се беше изпокрило и тя продължи по-нататък да търси храна за малките си, като напрягаше слуха си, ако ги чуе да писукат, веднага да се върне. Летейки улови няколко комара, мухи и пеперуди и реши набързо да прелети до храста с боровинки, за да разнообрази храната на малките си. След като откъсна няколко плода веднага разтвори крилата си да се връща. Сърцето й туптеше до пръсване. Имаше лошо предчувствие. Не беше се бавила много. Но кой знае, дали не беше издебната, когато напусне гнездото, някой враг да нападне рожбите й. И когато наближи дървото с гнездото, чу уплашеното им писукане.

7.

Къщата, която кметството беше предоставила на Жоро да ползва, докато е учител се намираше накрая на селото, до гората. Добре, че нямаше хазяи, а и околните къщи бяха изоставени и пусти, защото имаше някои привички и занимания, които едва ли биха се харесали тези добри селски хора. Но за тези странности в неговото поведение няма да говоря сега, да не би да отгатнете как ще завърши този разказ.

И така, когато Жоро навлезе в гората, веднага вдиша въздуха, опреснен от нощния дъжд и напоен с аромата на горски треви, мириса на бор и букова шума и огласян от пойните птички. Погледна си часовника. Беше станало пет и половина. Беше пропуснал голяма част от птичия концерт, в който всяка птица се включваше в определен час, като започваха от три сутринта. В момента идваше време на пойният дрозд, но защо ли не го чуваше да пее, а вместо него в ушите му се набиваше гласа на кукувицата, която обикновено се обажда в три и половина.

“Но всяко правило си има изключения” – помисли си той и споменът го отведе при приятелката му, която тази година завършваше Консерваторията в София със специалност “Флейта” и й предстоеше дипломна работа, да създаде собствена оригинална композиция. Беше го помолила да му измисли някаква мелодия, защото имаше страхотен музикален слух. От ранна утро той слушаше пойните птици, но досега опитите му бяха неуспешни.

Силно писукане и плясък на крила го върна в действителността.

Намираше се до едно дърво, където на около два метра височина една пепелянка, беше се добрала до долната част на гнездото, където имаше новоизлюпени три голишарчета и се пазеше от клюна на майката птица, която беше застанала на ръба, като от крепост и ги защитаваше, от време на време литваше и я нападаше в гръб, забивайки острата си човка в тялото на змията. Пепелянката не се отказваше и се опитваше да я клъвне, като забие отровните си зъби в майката. Новоизлюпените надигаха глас до небето. По едно време пепелянката промени тактиката си, като се уви около дървото здраво и с опашката си се опита да избута гнездото, за да паднат малките на земята, тогава те щяха да й бъдат в кърпа вързани. И почти успя, като толкова много го наклони, че още малко и щяха да изпопадат, но тогава майката птица предприе отчаяна атака, като мълниеносно се нахвърли върху нея и започна безмилостно да я кълве, където й попадне. Пепелянката цялата беше в кръв.

Жоро не вярваше на очите си и за момент гледката го беше вцепенило, но бързо се съвзе. Извади бързо прашката си и стреля.

Първия път не успя.

Камъкът беше далеч от целта.

Вторият път също..., но на третия нямаше грешка.

Камъкът се стовари със страшна сила в тялото на майката птица и я отхвърли надалеч.

Пепелянката стъписана не знаеше какво става. Цялата беше в рани. Беше разбрала, че майката птица вече я няма, но не знаеше откъде е дошла помощта. Огледа се и видя Жоро. Погледите им се срещнаха. Той си вдигна палеца и тя радостна се отправи към гнездото, като му помаха с опашката си, което за него означаваше:

– Благодаря ти брат!