Огледало на страховете

По инерция се приготвих за училище, избрах си дрехи почти на случаен принцип и дори не си спомням как стигнах до класната си стая. По пътя до училище шофьорът ми Крис се опита да ме заговори, но усети, че не съм в настроение, харесвах го безкрайно много, защото успяваше да ми партнира дори в мълчанието. Мислех си само за съобщението, което изпратих на Раян, когато отворих очи. Аз бях започнала всичко или поне така вярвах тогава, но сега само мисълта, че може би съм го изгубила, ме караше да излизам от собствената си кожа, ако изобщо някога съм се чувствала в кожата си. Бях изляла емоциите си в едно дълго съобщение. 

* Знам, че аз те подтикнах да си тръгнеш и макар да се чувствам безкрайно глупаво, че ти пиша това, аз съм жена, която е изгубила и малкото достойнство, което ми беше останало до вчера. Чувствам се слаба без теб, искам да ти пиша, да чуя гласа ти, да ти разкажа деня си. Мина само един, а го чувствам като година. Макар Марина да твърди, че няма смисъл и веднъж тръгнал си мъж, винаги ще си тръгва, не ме интересува, аз искам теб. Винаги ще искам само теб.

 Може би бях умислена именно заради онова, което прочетох, когато се качих в колата.

* Ще си поговорим днес.

...

Не го видях преди започването на часа. В класа ми се говореше само за рождения ми ден, всички събития, за които не бях разбрала и които щях да продължавам да разбирам в следващите дни. Памела я нямаше, получих съобщение от нея по път към училище, че не се чувства добре и има алергия, затова ще отсъства най-малко до следващата седмица. 

...

– Кая, съжалявам, че не можах да присъствам, изпуснал съм истински купон, но кога ли не е било купон, когато ти си участвала! – извини ми се Матей.

– Благодаря ти, моят живот наистина е наситен със събития.

...

Първите два часа минаха без да мисля, гледах в една точка и правех всичко възможно, за да забравя за дългия уикенд в планината. Исках да притъпя болката, която Раян остави в мен, когато си тръгна. Мислех си за всички прекрасни моменти с него. Насилих се да не излизам от вратата на класната си стая, за да не го срещна някъде в коридора. По средата на третия час, докато на дъската пред мен се решаваха уравнения от трета степен, които, разбира се, изобщо не схващах, телефонът ми извибрира. Беше Раян, който ме молеше да изляза за малко и да се срещнем пред стаята на чистачките. Винаги се срещахме там по време на часовете, защото тогава стаята им беше свободна и нямаше кой да ни прекъсне. Пулсът ми се учести, дишането ми се забърза, усещах момента на срещата ни. Можех да я вкуся.

– Кая, какво става? – попита ме Лея.

– Нищо, аз... трябва да отида до тоалетната – почти изплаках.

Лея завъртя очи, знаех, че подозира къде отивам и знаех, че съвсем не харесва Раян. Предполагам, в някаква далечна част от съзнанието й, може би подозираше причината да изляза, знаеше, че обсебеността ми ме води към дъното, но не каза нищо. Това се отнасяше и до учителката ми по математика, която дълбоко в себе си беше сигурна, че честите ми излизания от час са причинени от някого, а не вследствие на физиологичните ми нужди. Въпреки това, тя ме погледна топло, давайки ми знак, че мога да изляза, когато аз я помолих за това. Точно преди да напусна класната си стая, написах бърз отговор на Раян, в който се съгласявах да се срещнем отвън. Беше ме страх, че той отново ще ме отреже, че сега ще ме погледне в очите и ще ми каже, че не иска да има нищо общо с мен, но глупавото ми влюбено сърце не знаеше как да се пази, то искаше още и още, готово да понесе всичко за още секунда измислено щастие. Раян ме чакаше точно пред стаята на почистващия персонал, в нашия, е, в моя любим ъгъл.

– Здравей – поздрави ме той с възможно най-объркващия глас. Не разбирах емоцията зад тази дума, затова леко заекнах, когато му отговорих.

– З-здравей – опитах се да прикрия притеснението в гласа си, но разбира се, безуспешно.

– Кая, знам, че не трябваше да си тръгвам така, но не чувствах, че ми е останало нещо за казване. Не знаех какво повече мога да направя и да ти дам. Твоите комплекси, не мисля, че мога да се справя с тях. Може би е по-добре да стоя далеч от теб – думите му изтръгнаха и последната глътка въздух, която беше останала в гърдите ми.

– Моите комплекси не са твой проблем, но в тази връзка сме двама, а някак си винаги, когато се огледам, единственото, което мога да видя, е гърба ти. Напоследък дори не съм достатъчно бърза, за да видя и него, защото когато се огледам, теб вече те няма.

– Бебчо, аз... – той пристъпи към мен, но аз се отдръпнах, слагайки ръце пред гърдите си.

– Не, този път ме чуй. Казах ти го и преди, казвам ти го и сега, аз съм ужасно ревнива, във връзката ни няма място за трети човек под каквато и да е форма. Ако не можеш да се справиш с това, по-добре ми кажи сега, за да... – не можех да довърша думите си, нямах сили да му кажа да се разделим, умирах бавно с него, но чувствах, че без него ще умра мигновено.

– Ще ти дам всичко, от което се нуждаеш, повече няма да те изоставям. Вчера се чувствах като пълен глупак, че те оставих така. Прости ми – каза той, пристъпвайки още по-решително към мен. Зарови устни в косата ми и ме притисна до гърдите си.

Господи, аз отново можех да дишам.

– Толкова те обичам, толкова много, че губя здравия си разум без теб, само мисълта, че може да гледаш в друга и... – издишах аз, без да довърша думите си.

– Тихо, бебчо, не мисли за това. Няма как да погледна друга, когато имам теб – устните му се преместиха от косата ми. Засмукаха моите, оставяйки влажна следа, дишането ни се сля. Светът отново спря да се върти, ръцете му ме изблъскаха към стената, а тялото му ме притискаше. Чувствах се цяла. Ръцете ми го докосваха, смъквайки се до ципа на черните му дънки.

– Искам да си в мен, сега – прошепнах аз, едва отделяйки устните си от неговите. Единствено, когато го усещах в себе си, всичките ми комплекси от миналото, всичките ми страхове, че не бях достатъчна, се стопяваха. Толкова много ми се искаше да усещам тази увереност и без първичния контакт, но някак си осъзнавах, че това не е възможно. Раян ме придърпа към вратите на тоалетните, които в действителност бяха на крачки от стаята на почистващия персонал. Устните му не се отделяха от моите, ръцете му ме придърпваха все по-близо до него. Той ме вкара нетърпеливо в една от тоалетните кабинки, затвори вратата с тялото ми, изблъсквайки ме, замъглен от страстта, която можех да прочета в очите му и ме обърна с гръб към вратата. С всяка клетка можех да усетя, да предвкуся удоволствието от това, което щеше да последва. Чух го как разкопча колана си, само с едно движение смъкна дънките си, a аз вече бях свалила своите собствени панталони и бикини до средата на коленете си. Той проникна в мен само с едно движение, запълвайки празнината, която тръгването му беше оставила в мен. Издишах тежко, все едно нещото в мен си дойде на мястото.

– Тихо, бебчо. Не искаме да предизвикваме внимание, нали? – издиша той в ухото ми, прониквайки още по-дълбоко.

Само ако знаеше, че в моментите, когато бяхме така интимни, в които аз свършвах там, където започваше той, светът ми спираше да се върти, никога не би ми задал този въпрос.

– Обичам те, Раян – беше единственият отговор, който успях да дам.

– И аз те обичам, Кая. Винаги ще те обичам – тези му думи ме изпратиха извън границите ми, точно, когато моят оргазъм беше на път да се случи, той извади пениса си от мен и свърши върху дупето ми. Можех да го вкуся, но отново си замълчах по въпроса, увиснала като над пропаст от незадоволена страст.

– Защо постоянно се караме до смърт? Не може ли винаги да сме като сега? – попита ме той.

– Питала съм се същото толкова много пъти, но с времето разбирам едно, аз и ти сме огледало на страховете си, ти си огледалната повърхност, в която срещам моите, а ти – твоите. Не знам къде ще ни отведе това откритие и какво ще стане с нас, но съм сигурна, че винаги до края на животите ни ти ще бъдеш началната величина, която ми е дала тласъка в живота.

– Мразя, когато ми говориш като писателка, прекалено трудно ми е да те разбера и се чувствам глупав – каза ми той, докато закопчаваше ципа на панталоните си.

– Свиквай, някой ден ще четеш за себе си в някоя от книгите ми, трябва да си достатъчно умен, за да разбереш, че ще става дума за теб и достатъчно глупав, че да си го признаеш – разсмях се с глас на тази си мисъл.

– Не, някой ден ще седя и ще гледам как ги пишеш, а ти ще ми обясняваш защо си използвала тези думи, за да ме опишеш и какво искаш да кажеш с тях – намигна ми той, с най-топлата си усмивка.

Искаше ми се да знам, че вярва в това толкова силно, колкото аз мечтаех думите му да се окажат истина.

– Искаш ли този уикенд да остана в София и да го прекараме заедно? – попита ме той на излизане от тоалетните, часът вече беше към своя край, оставаха ни не повече от 2 – 3 минути докато чуем звънеца.

– Искам повече от всичко, но не знам как ще се измъкна – отговорих му съвсем искрено.

– Знам, че ще измислиш нещо, винаги си страшно изобретателна.

– Разбира се, но само, когато става дума за теб и времето ни заедно – целунах го и влязох обратно в класната си стая.

– Млада госпожице, къде се загубихте? – попита ме учителката съвсем спокойно, знаех колко е ядосана, но не го показваше.

– Извинете ме, слязох до сестрата за хапче. Можете да я попитате – излъгах съвсем уверено, с ясното съзнание, че ако я попита, ще разбере, че не съм казала истината.

– Разбира се, болките ви се дължат на тежкия уикенд, за който всички говорят, нали? – зад думите й стояха много повече от теории за възможно препиване, но аз запазих спокойствие.

– Всъщност вече се чувствам съвсем добре, ще реша всичките си задачи за домашно и ще ви ги представя в сряда – отговорих й аз.

Всички погледи бяха насочени към нас, но аз се правех, че не забелязвам.

След този ден нещата с Раян изглеждаха спокойни, ходех на училище, оставахме след часовете заедно и правехме какви ли не щуротии. Гледахме филми в празни киносалони, за да се радваме един на друг. Учех, за да наваксам с уроците, които пропусках докато се натисках с гаджето си в някой ъгъл. Раян започна да посещава курсове за сертификат по английски, ето защо оставах след полунощ, за да му пиша домашните. Лягах си по средата на нощта само за да спя по 2 – 3 часа.

Не знам дали това е главната причина да започна да споря с родителите си за всичко, но кавгите ни се превърнаха в ежедневие. Карахме се, прибирах се и всяка вечер бях посрещана от нов скандал. Тогава не го разбирах, чувствах се изгубена в собственото си семейство, а е било толкова простичко – мъдрите ми родители са искали да ме предпазят от издрасканите колене и разбития живот, който с постъпките си докарах до дъното.

Беше около месец преди Нова година, имах план да замина с Раян и вече общата ни компания в планината, всъщност вече бяхме капарирали вилата за целта, но пътят, по който вървях, не се харесваше на семейството ми и затова се скарахме жестоко, толкова жестоко, че те ми спряха всичките пари. Спомням си всяка една тяхна дума от онази вечер.

– Какво си въобразяваш Кая, не ти виждаме очите, прибираш се с последния автобус, лампата ти е светната по цели нощи, а кръговете под очите ти ни тревожат повече от всичко останало? Не знаем къде ходиш, а само предполагаме с кого... – майка ми ме започна още с отварянето на входната врата, беше облечена със спортно долнище в червено и бяла тениска, косата й се спускаше доста под раменете, които сега бяха съвсем изправени, готови за битка.

– Не знам от какво се притеснявате вие с татко, по-добре съм от всякога, между другото днес капарирах вилата за посрещането на новогодишните празници.

Майка ми ме погледна така, все едно ми беше поникнала още една глава, докато си събувах белите кецове с капси.

– Превела си парите за празненство, на което няма да отидеш? – зададе ми въпроса три пъти по-високо от крещящия й тон, все едно се състезаваше колко високо е възможно да изкрещи човек.

– Не, преведох парите за празник, който ще празнувам с приятелите си – отвърнах й сухо аз.

– Момиченце, какво си въобразяваш, освен това кой ти даде пари, след като ние с баща ти не сме?

Знаех си, че ще ме попита точно това, затова бях измислила достоверна лъжа, която обаче нямаше нищо общо с действителността. Бях допуснала най-непростимата грешка в живота си до този момент и макар да не можех да спя спокойно заради това, което бях извършила, не можех да си призная стореното. 

– Баба ми даде коледния подарък предварително, с тях платих пътуването си – разбира се, тя вече знаеше, че трябва да излъже затова не се притеснявах, че майка ми ще разбере. Баба винаги ме прикриваше, ако аз казвах една лъжа, тя казваше една и половина, за да си нямам проблеми. Винаги е било така, така беше и през онази нощ, която сложи началото на погрома в живота ми, за която ще ви разкажа по-късно. 

– Дори и да е както казваш, в което истински се съмнявам, защото в последно време от устата ти не излиза никаква истина, ние с баща ти не сме ти разрешили.

Точно когато се канех да отговоря нещо, баща ми се появи от стълбите, вървейки от долния етаж на къщата ни. Личеше си, че ми е много ядосан.

– Каква е тази разправия? – попита той с най-острия възможен тон.

– Дъщеря ти е резервирала вила за Нова година с приятелите й, а днес е превела и парите, които е взела от баба си.

В този момент ми стана пределно ясно, че те не ме познават, нямаха представа коя съм, защото макар да излъгах чрез баба, аз никога не бих поискала пари от нея, след като с дядо живееха с две малки пенсии, които им стигаха колкото да покрият най-необходимите си разходи и да заделят за празници. Разбира се, че това не ме превръща в по-добър човек отколкото в действителност бях, защото си набавих парите по много по-грозен начин.

– Ти затова ли си се ядосала, миличка? – баща ми зададе въпроса към майка ми, но не я остави да отговори. – Няма причина да се притесняваме, Кая няма как да отиде на Нова година, защото от днес й спираме всичките пари, ние не ти забраняваме да отидеш, ако искаш върви, но оставаш без пари. 

– Но да я оставим...

Прекъснах майка ми като се съгласих:

– Добре, така да бъде – качих се по стъпалата към моята стая и затворих вратата с ясното съзнание, че това не е краят на този спор. В живота ми имаше поредица от събития, които бележеха хода на решенията ми, а това беше едно от тях. Чувствах се притисната, все едно някой ми крадеше правото на избор. Затова реших и аз да открадна нещо тяхно. В крайна сметка ограбих само себе си. 

-----------
Откъс от романа “Нямаше Бог за нея”, С., 2020.
-----------