Лято, бира и дхарма

За пръв път видях Александрина преди три години на курса по творческо писане, който оттогава насам водя всяко лято в Бургас. За някои този град е свързан с плажа, за други – с Христо Фотев, за трети – с Нефтохима. За мен той е свързан с литературните уъркшопи, които Елица Дубарова организира в музея на сестра си. Бързам да кажа, че не съм единственият лектор там: Алек Попов, Владимир Трендафилов, Бойко Ламбовски, Ангел Игов и други писатели също преподават. Думата “музей” винаги ми е навявала хлад с мъртвината си. Всъщност къщата-музей на Петя Дубарова е някогашната семейна къща на двете сестри. Около нея има двор със стари череши, цветни лехи, голяма смокиня в задния му край и костенурка, която се промъква с озъртане да яде от падналите плодове. В бялото помещение на приземния етаж всеки ден в продължение на седмица курсистите ме чакат с тетрадки на коленете си. Давам им задача, те пишат, обсъждаме. Нямат представа, че се вълнувам от работата си толкова, колкото и те.

Александрина Георгиева не е от хората, които могат да минат незабелязани. Лесно се разсмива, умее да се съсредоточава на секундата, винаги е във форма, в момента, в който чуе темата, започва да пише, при това съвсем целенасочено. Не попаднах на въпрос, по който Александрина да е без мнение. Слушаше внимателно текстовете на другите, подсказваше им как да ги оптимизират и критичните забележки не я обиждаха, а по-скоро й даваха идеи. Последното качество по един егоистичен начин ми се струваше особено ценно, тъй като самата дума “творческо” от наименованието на курса кара хората да се разстройват, да го избиват на чест и да смятат, че усъмняването в един-единствен техен ред ги зачерква от света на талантите. Не и Александрина. Именно тази лека, интелигентна, сабльорска динамика в нея я прави особена. Може би тя би искала да прочете за себе си, че е красива, елегантна и с хубава дълга коса. Героините й наистина често получават този подарък. Лично аз не виждам какъв е смисълът да говоря за очевидното.

Защото очевидното не обяснява нищо. Дори опитите ми да опиша характера на едно момиче, което познавам от регулираната среда на курса, не обясняват нищо. А именно, защо разказите й са толкова добри.

Това са петнадесет изкусни истории, разказани с динамичен език, със спонтанен хумор, с прозорливо око за детайла и с една романтична приповдигнатост, която идва не от пилешкия пух на чувствата, а от важните, “дзен” моменти в живота, които очите на Александрина предпочитат да виждат, изпускайки принизяващите компромиси на всекидневието. Това са разкази след порастването, но преди впрягането в хомота на заплата. За сюблимните изживявания. За спането на плажа и “паленето на слънцето”. За философстването по сандали. За скритата солидарност на пушачите нощем. За пътуването.

Може би затова героите на Александрина са или много млади, или много възрастни. Младите са особняци, бохеми, волни души, които пият от живота на едри гълтоци и дори да не завършват мислите си, го правят със собствен глас. Старците са добри, понякога тайнствени, но общо взето услужливи като юнгиански образи на Аз-а, дошли в нечий сън, за да дадат съвет. Липсва средното поколение. Не че трябва да го има, но е интересно, че липсва. То е заразено с практичността, благоразумието и конформизма, които някак тревожат Александрина. Разглобяват й тайната на живота. Човек трябва да живее като млад, докато един ден не види, че е старец, сякаш казва тя. Не просто казва, ами направо ни заклева. Е, нямам нищо против.

Понякога герои и ситуации се прехвърлят от разказ в разказ. Рошавия, Тривката, бандата от плажа, Морската градина, призраците от изоставената фрегата – никога не знаем, кога ще ни се появят отново. Но това не са единствените нишки, които свързват книгата и я правят картина, по-голяма от всеки отделен текст. В “Пясък и канела” текат теми, които на моменти заплашват да вземат службата на главните действащи лица: Бургас, пътят, книгите, лятото. Не казвам “морето”, защото ми се струва, че ако става дума за вода, дъждът в разказите е повече.

Бургас е и Бургас, и не е Бургас. Той е инициация. Гранично място между града и природата, където “те пускат сам” за първи път. Свириш на китара до сутринта и “от струните лети пясък”. Пушиш върху покрива на старото казино и мериш на око кой от новите ти познати става. Митологичен топос с градски легенди, с вътрешни и приходящи обитатели, с барове, бродяги, чудеса и призраци на блусари. Не е трудно при по-подробно взиране, да се забележи, че сред компаниите им витаят Буковски и Керуак.

Пътят присъства в “Пясък и канела” по най-различни начини. От чакането на гарата, докато се превърнеш в прозрачна сянка (“Влакове”), през напускането на дома, защото си по-особен от другите (“Казвам се Флоренция”), до обясняващата всички нужди реплика “Мамо... лятното скитане” (“Всичките благословии”). Конкретно пътуване в разказите обаче няма. На никого не му убиват седалките, никой не хваща въшки от близостта с непознати. Пътят при Александрина не е и прозрение, защото никой герой не научава нищо от него. Той е биологична необходимост. Състояние на духа, който не е затлъстял. Няма да разреши и на тялото да направи това. Това е още една особеност на героите на Александрина. Не съществуват дебели и грозни сред тях. Хванати са в период, в който няма амортизации.

Писменото слово се вплита във всичко това под формата на книги, размяна на имена на любими автори, щампи върху тениските, персонифицирани истории, които се мъчат да си възвърнат вниманието на младия писател, листата на Рошавия, “изписани с черен химикал и захванати с телбод”, и дори есемеси, които карат човек да се влюби повторно. Момичето от “Влакове” се е подготвило за чакането си с “книга и музика, които да ме спасяват”. Да я спасяват от какво? От метафизичната сянка на обикновеното, която дебне между редовете, предполагам. Книгите са страст, феромони, антени, за намиране на сродни души. Скафандър за откъсване от сивия въздух на света.

Лятото е навсякъде, с изключение на “Зимните момичета” по обясними причини, и то е съсредоточено в една голяма квинтесенциална дата: Джулая. Книгата започва с “Дори Джулай не е минал” и завършва с репликата на неспособния да довърши каквото и да било мъж от “Приличаш ми на дъжд”, който откъсва последните четири страници на календара и казва: “Юни. Дванайсети”. Виртуозен финал и за книгата, и за разказа, но не това е важно в случая. Джулай все още не е минал. Някаква кулминация на очакванията, някакво слънцестоене на живота все още не е прехвърлено и пътят надолу засега е далеч. Лятото на Александрина тепърва предстои.

Познавам автори на моята възраст, които се мъчат да уцелят младата публика в колективното й сърце. Пробват различни мелодии, дано някой замарширува след флейтата им. Разказите в “Пясък и канела” според мен обезсмислят подобни усилия. Те ясно преповтарят старата истина, че всяко поколение идва със собствените си разказвачи. Александрина умее да прави сюжети от въздуха, да си играе с думите, да смесва реалностите, да вижда екзистенциални ситуации в дребните случки, да напуска историите си от най-неочаквани места. Понякога патосът ми идва в повече – веднъж някоя героиня е “брутално нежна”, друг път “разговорите са запазени само за дъждовните капки и за сивобелите облаци”, трети път не говорим за нищо по-малко от “великото безкрайно бургаско лято”, но това не забавя скоростта, с която човек прелиства страниците.

Казах много думи, но всъщност можех да мина и с малко:
Прочетете тази книга. Няма да съжалявате.

------------------

Александрина Георгиева, "Пясък и канела" (разкази), Бургас, 2010.

------------------