Живея твойте земетръси, земя...

Списъкът от самоубили се, или рано заминали си по други причини от света наши творци, е дълъг. Той е колкото трагичен, толкова и напомнящ, че перата им биха дали на българската литература редица още ярки произведения, освен завещаните приживе, със свой богат рисунък и индивидуален взор към битието.

Към своята съвременност, отношение към битието и сложните въпроси, вълнуващи човеците в това, или онова време, поради което трябва да ги познаваме и помним.

Сред тях е малко известният днес Пенчо Пеев, с псевдоним Пиеромис, отишъл си след нелеп случай. И чест прави на поета и издателя Георги Ангелов, който му отделя собствена страница, както и за много още покрити със забрава имена. А те са истински плодни зърна, допълващи скромно историята на литературата ни, редом с утвърдените и често споменавани имена...

За него Недялко Месечков във вестник “Литературен глас” от 1938 г. отбелязва: “Пенчо Пеев е роден на 15 март 1906 г. в Айтос. Син на бедни родители, той от ранно детство познава тежката неволя. Първоначалното си образование получава в родния си град, а средно търговско в Бургас. Бе чиновник в клоновете на Българската народна банка в Елхово, Ямбол и Бургас. И на 22 януари 1929 г. той почина. Стана жертва на сляпа случайност след безумна игра с пистолет... Творчеството му се състои от десетки стихотворения, пръснати в страниците на “Вестник на жената”, “Неделя”, “Хоро”, “Ехо”, редактираното от него списание “Мост”, бургаските вестници и др. Неговото ограничено поетично дело е белег на едно голямо дарование, което, уви! – много скоро загубихме. В периода, когато той се открояваше като поет, куршумът скоси устрема му и го откъсна от нас.”

Пак според оценката на Месечков лириката на този наш автор е богата на мотиви: “Три от тях са характерните – социалният, сърдечният и космическият...”

Посланията, втъкани по редовете, са различни в тематичния си хоризонт, но в повечето доминира вярата към хората; интимната гама на любовта, преклонението пред природната стихия, себевглеждането, изтъкано от психологически и философски анализ; годишните времена като алегория за динамиката, с която отлитат отредените ни години. А над всички, високо в небето, се рее младостта, чакаща радост по пътя на благословената си орис и способна да преодолее дребните делнични пречки. Нерядко тази палитра от чувства и картини се сменя с минорно настроение, но то пък, като пролетна омара, отлита бързо от съзнанието на твореца.

За жалост, приживе Пенчо Пеев не ни е оставил книга. Това не значи, че е късно все някога произведенията му да бъдат събрани в отделно издание, финансирано от доброжелатели и ценители на неговата дарба. Уточнявам, че предлаганите тук творби са взети от електронното списание “Литературен свят”, вестник “Вечерна бургаска поща”, вестник “Литературен глас”. И – нека си спомним за Пенчо Пеев...

-------------