“Пътуват облаци като кервани...”

“Пътуват облаци като кервани...”

Творческата лаборатория на всеки автор е храм, в който екзистенциалната мъдрост поставя личността на различен пиедестал. При едни тя е приземена, реалистична, дори натуралистично откроена върху фона на отредената й битност.

При други е обожествена, безплътна, зареяна в пространство и време. Орисана на безсмъртие, без ясна цел за съществуването си, освен да се откъсне от тегобите на делника в друго измерение.

Но при трети тя е едновременно от плът и кръв, като надгражда съществуването си чрез силата на духа. Видимо изразена чрез досег с материалното, превръщано от нея в символи.

Вплетени между минало и бъдеще, които са всъщност едно и също нещо върху плоскостта на вечността с корен в настоящето, от което черпи живителни сокове.

И заедно с това: алегоричен отговор защо се раждаме и градим обществото всеки в предначертаната му канава, докато дойде неизбежният финал.

Защото е ясно, че човек не се ражда само за да умре, а е носител на индивидуална орис, с която се откроява сред околните и все пак се слива с тях по силата на нравствените закони...

Тези и още много теми са заложени в новата стихосбирка на Боян Ангелов “Почти на поглед”, изд. “Богианна”, 2019 г. Тя е композирана от взаимно допълващите се части “Царска папрат”, “Театър на сенките” и “Почти на поглед”, като във всяка от които е вплетено идейно-естетическото кредо на Боян по различни морални и граждански теми.

Така поднесени, те взаимно се допълват и обогатяват, оставяйки в съзнанието на читателя впечатлението за иконописен триптих на осмисленото ни съществование. Сам поетът отдавна е доказал чрез лирическото си дарование, че е сред водещите наши творци на съвремието.

Че трайно и с философско постоянство търси смисъла на явлението “живот” в цялата му многоцветна безкрайност. Че перото му може да съчетае привидно дребното, мъничкото, уж незабележимото зрънце материя с полета на духа и така да открои божествения лик на Създателя, комуто всички принадлежим. Кой е той? Неизвестен космически разум, разжарил на планетата пламъка на еволюцията?

Или собствената ни мисъл, чрез силата на която непрестанно се преоткриваме и загърбвайки постигнатото досега, нетърпеливо надничаме в идните векове? Неизвестно, но не това е най-важното. А хармонията между човеците. Любовта.

Избраният път на личностното “аз” към идеи с възможност да се превърнат в красива реалност. Бунтовното смирение пред орисаната ни тленност. Полетът към небето, за да отключим тайнствените двери на космическата вечност.

И едновременно – да смирим гордостта си под целувките на природата, на която сме всъщност непокорни чеда. И чиято мъдрост търсим винаги щом усетим, че сме само нейни временни гости. От чието лоно все някога ще изчезнем, за да дадем път на нови поколения. А когато настъпи този момент, тогава какво?

Смъртта не би била жестока,
ако укрия се от нея,
но, ако бягам без посока
и без възвишена идея,
вече е смърт наполовина.
Щастлив не съм, не съм спокоен
И се разплаквам без причина
В унилия, обезгероен,
оплешивяващ, скучен делник.
“Селфи”

Поезията на Боян е ярко метафорична, житейски вярна, запомняща се. Тя е истинска награда за съвременния читател. За всички неспокойни хора от различни поколения, за които реалността не винаги е константна величина.

И които, чрез стиховете на Боян Ангелов усещат бунта на многопосочната мисъл. Търсеща отговори за терзанията на личността, с които тя се бори, усъвършенствайки собствената си идентичност в единството на тленното и безсмъртната мисъл...

И в този си сборник Боян споделя и привързаността си към родния край. Към историята и нейни значими люде. Както отбелязва в послеписа си към него Тодор Каракашев: “Началото е показателно както за книгата, така и за същността на самия автор...

В стиховете на Боян Ангелов се съдържа органичното чувство за близост с Панагюрище и неговите духовни пространства, героична история и настояще.”

Доказан факт за всеки даровит творец е пъпната връзка между него като личност и мястото на предците. На детството, първите осмислени впечатления от битието и първите спомени, оставащи за цял живот.

Остава и импресията от тези първи години, превръщащи се в постамент за изграждане и самоутвърждаване на личността такава, каквато ще бъде по-нататък в отреденото й време. Разбира се – и място, където залутаното във всемира съзнание ще се завръща пак и пак с най-чистото на света носталгично чувство:

Тополите, напрегнати от слух,
ще разберат защо е осияна
вселената на пролетния пух,
потънал в шепота на Луда Яна.
Градът, разлистил своя светлопис,
доказа правото си да посочи,
че е тъждествен пролетният лист
с нетленността на паметните плочи.
“Панагюрище”

Още много може да се говори за достойнствата на стихосбирката. За дълбокия философски заряд, пулсиращ във включените по редовете творби. За аналитичното проникновение в душата на съвременника и неговото отношение към реалността такава, каквато е и каквато я усеща полетът на творческия дух в плоскостта на метафоричния паноптикум.

Тук Боян Ангелов е разкрил до дъно и своята същност на поет с изпреварващо времето си светоусещане, надграждащо делника с дълбоко проникновение за нещата. Превръщайки материалното в красива многоцветна палитра, освободена от дребнотемие и тегоби.

Облитаща планетата с красиви образни послания и несекващ извор от чувства в цялата гама между минорното и възторга. Между съмнението на изследователя и радостта на първооткривател, докосващ символиката на понятието Човек в безкрайното негово многообразие.

Тук са и моралните скрижали на столетието, открояващи доброто от злото. Стойностното от мимолетното и значимото, поради което си заслужава да живеем, да усъвършенстваме самите себе си в хармонично единство с личността до нас.

С множеството, удостоено с правото да мисли, т.е., да кове само бъдещето си така, както е повелил неговият Създател. Да, за сборника може да се говори много но винаги съм казвал, че стиховете трябва да бъдат прочетени, а не преразказвани.

Че прочитът ще донесе морално удовлетворение сред людете от различни възрасти, аз не се съмнявам.

С “Почти на поглед” Боян Ангелов надраства сам себе си и се устремява към нови поетични пространства. А полетът на духа е най-значимата дарба, с която надареният творец се отличава от делничното множество, нали?..

------------