* * *
Лешоядите идат. Връхлита ме страх
и с жест първобитен сълзата си бърша.
Наоколо – мъст, омерзение, крах...
Лешоядите идат, подушили мърша.
Какво не успяхме да поделим –
всеобщия срам, греховете на вожда? –
та злобата днес като призрачен мим
злорадо в душите ни се разхожда.
И ето, след толкова птичи ята,
след толкова смях, лешоядите идат.
Луксозни ковчези на любовта
пълзят по асфалта с ръмжене и кикот.
Захвърлени бебета в кофи за смет
и писъци в подлеза – слизане в ада.
Среднощно завръщане като късмет
и сутрешни вестници като награда.
Стъписан, отчаян, обиден и ням,
народът отново очаква месия.
А ние отново без капчица срам
от очната ставка с народа се крием.
В безплодни единства – един срещу друг
и всеки във себе си като в мида.
Лежа под чаршафа – все още съм тук,
все още съм жив. Лешоядите идат.