Лисичета

Стоян Велев седеше пред телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село, през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше, идваха си едва десетина души, но все пак...

И все пак, каза си той, като раздвижи устните си и механично потърси малката чашка с ракия пред себе си. И все пак, почеса яростно носа си, селото не заслужава това. Току-що по телевизора казаха, че такова село – Варушници, вече няма – закрито било... И май че той бе последният човек, който живееше тук в момента, през октомври, преди зимата да засипе Балкана...

Той тупна с ръце по коленете си и стана от стола. Сега пък го засърбя небръснатата му буза, почеса се и хвърли поглед към ъгъла на стаята.

Багажът му – протрит сак с дрехи, малък бидон с почти готова туршия, която бе направил от хилавите зеленчуци, отгледани в двора, два вързопа с мръсни чаршафи и калъфки, които щеше да извърти в пералнята в къщи, и тоалетен несесер от изкуствена кожа, стар и протъркан, стоеше и чакаше.

Канеше се сутринта да тръгне за вкъщи, в града, където да изкара зимата.

Само че новината за закриването на Варушници го стъписа. Как така селото го няма, като си бе тук? Или пък да, може би Варушници го няма вече на картата или в административния регистър, но той, Стоян, бе тук, в селото.

По телевизора казаха още, че повече от сто селища били заличени – тези, в които не живеел нито един човек през зимата.

В стаята бе полутъмно, от тавана жално блещукаше слабата електрическа лампа, все се канеше да я смени с нова, по-мощна, ама закога?

То селото вече го няма, той лампата иска да сменя, усети Стоян абсурдността на намерението си.

Огледа още веднъж варосаните в бяло стени, леглото в ъгъла, покрито с жакардова постелка, над него висеше същото килимче, на масичката до телевизора стоеше недовършената му вечеря – пържен салам със салата от последните домати, шише с жълта ракия и две филии хляб...

Стоян Велев излезе на двора. До сайванта бе колата, една стара “Форд Мондео”. Той повдигна глава, подуши въздуха, усети влажния повей на вятъра и тихото шумолене на листата на старата липа. Още не бе пожълтяла съвсем.

Заобиколи колата, вдигна резето на голямата дървена порта и излезе на улицата. Нов повей на вятъра го задуши с влажния си аромат. Отсреща тъмнееше сградата на училището, долният етаж бе изтърбушен, но още стояха яхърите, където преди години местен бизнесмен отглеждаше там коне.

Веднъж и той се бе разходил из пустата сграда, да си припомни детските години, а в някогашната учителска стая съзря кълбо от малки лисичета, пухкави и беззащитни, които заплашително се озъбиха насреща му. Същата вечер им занесе пилешки кокалчета и обелки от салам.

На другия ден пък им изсипа гранули от тези, с които хранеше кучето Спас. Всеки ден им носеше храна, докато лисичетата пораснаха и изчезнаха в гората. Не че после не му удушиха две кокошки, но халал да са им, си бе помислил тогава той...

Мъжът постоя до училищната сграда, прозорците тъмнееха като избодени очи. Трудно му бе да си представи че преди половин век е седял тук на чина, учил е, чел е, писал и смятал, а всичко наоколо е било същото.

На моменти му се струваше, че всъщност това никога не е било, може би поради факта, че вече бе пенсионер, че бе минало толкова много време, ама не, ето на, това бе същият калдаръм, това бяха същите храсти, избуяли в огромни дървета, това бе същият мост, прехвърлил рамене над бързата бистра река, това бе същият път, водещ нагоре, през гората, към поляните, където през септември беряха най-вкусните ливадни печурки.

Той усети как очите му се насълзиха – сигурно от вятъра, бе застудяло, вече бе есен. Кога дойде есента? Дали още тогава, когато шестгодишен, една нощ, вече бяха легнали да спят, а майка му свита до него, каза тихо: вече е есен.

Той видя през отворения прозорец кръглата жълта луна, клоните на малката тогава липа шумоляха, а гласът на майка му бе щастлив и спокоен. Вече е есен, спомни си той гласа й, беше ли това, и кога? И защо вече не разбираше кога идва есента?

Стоян Велев влезе в къщи, заклещи здраво резето на портата и превъртя два пъти ключа. Седна до масата, надигна чашката, хапна резен домат, наля си още.

После извади телефона и звънна на сина си: няма да се връщам, закриха селото, оставам тук. Ти си луд, отвърна синът му, или пиян. Не се опита да го разубеди.

Сутринта мъглата бе обвила върховете на дърветата и околните ридове край Варушници, но до към обяд слънцето изкуши поляните и камъните на кълдаръма блеснаха.

Октомври тази година май щеше да бъде сух и топъл, затова Стоян излезе на двора и огледа купчината дървения, струпана в ъгъла на двора. Трябваше да поправи гредата на навеса над портата, бе изгнила и някой ден щеше да се срути. Разхвърля летвите по двора, но нищо не му се стори подходящо.

Взе триона и тръгна надолу, към училището. Там, в порутената барака, се търкаляха греди, отпадъци от дограма и железни шини. Като подбра подходящите гредички, той тръгна обратно край училището.

Изсипа дървенията в краката си и се подпря на дувара, обезсилен от спомена. Сякаш вчера бе първият му учебен ден – ясен и слънчев. Баща му, радостен и усмихнат, му подаде огромен букет от жълти гергини – за учителката, и малкият Стоян заподскача по същия този калдаръм към училището.

Там, строени в две редици, ги чакаха големите ученици – четвъртокласниците. Стоян получи подарък от тях – тетрадка и тънък молив. После, вече в клас, учителят ги накара да рисуват в чистите нови блокчета.

На Стоян му се спеше и все се прозяваше, от което сълзите му тръгваха по бузите. Учителят се наведе над него и го попита: мъчно ли ти е за нещо?... Милият, бе помислил, че момчето плаче... Беше ли някога това? Случило си бе?

Привечер Стоян Велев подреди одяланите гредички под сайванта, до кучешката колиба. Колибата отдавна бе празна, кучето Спас, или още Рунтав гъз, както го наричаше синът му, отдавна се бе преселило в добрия кучешки рай, само колибката навяваше спомена за вярната му служба.

Жената на Стоян Велев също отдавна я нямаше на този свят – умори я скоротечен рак, но почиваше там, в градските гробища. Той въздъхна, изправи се и огледа празния сайвант. Някога сайвантът бе пълен със сено и бали слама.

Сега в ъгъла тъмнееха струпаните дърва за огрев – с грапава кора, с изсъхнали дъбови листа по тях. Дали щяха да му стигнат за зимата? То зависеше и от зимата, но тук, в Балкана, рано почваха да палят.

Май ще трябва да сляза при горския, каза си той, като мина край колата и изтупа дрехите си пред къщната врата. Погледът му проследи високата липа, сякаш само за ден бе пожълтяла. Дали от мъка?

В такива вечери, след като тъмнината се спускаше изведнъж, той бързаше да пусне телевизора и да си налее чаша ракия.

Така бе и тази вечер, когато след като дълго ми ръцете и лицето си на умивалника в кухнята, спусна пердето и нареди масата.

Купичка с картофена чорба, която бе сготвил през деня, чиния с туршия от карфиол и моркови и разбира се, неизменното “напръстниче” с жълта ракия. Надигна чашката, наля си и отново пи.

После блажено се отпусна на леглото пред телевизора...

Събуди го шум от мотор на кола – тих, приглушен. После ревът на мотора се изви протяжен и спря. Стоян бавно се надигна, спусна крака на дървенияпод и разтърка очи: кой ли можеше да бъде тук, по това време, в това закрито село?

Достраша го обаче да излезе навън, затова угаси лампата и се притаи до прозореца. След време шумът на мотора отново прокънтя, мощни фарове осветиха пътя и всичко замря...

На сутринта, когато излезе пред къщи да изкърти старата греда на покривчето, всичко му стана ясно: трите къщи вдясно от училището бяха изтърбушени.

Вратите накълцани на трески, пред тях бяха разпилени вилици, парчета от счупени чинии и очукани чугунени тенджери.

Бе тършувано грубо и безмилостно, по двора пъстрееха корици на книги и разпилени фотографии. Той приседна до тротоара пред едната къща и награби няколко снимки.

Загледа се в някогашните лица, после погледът му отскочи към баира насреща.

Небръснатото му от два дни лице посивя и се смали.

След два дни пострадаха други две къщи – този път в горната махала. Тогава Стоян Велев се обръсна, облече новото си кожено яке, купено на старо и като навлече кубинките, които държеше тук специално за лов, запали Форда.

Долу, в градчето – общински център, не се отби никъде, а нахълта направо в полицейския участък. След като представи личната си карта на пропуска, го преведоха през тъмния, вмирисан на подово масло коридор, тук подът още бе от старите дъски. Почука на вратата и без да дочака отговор, нахълта в стаята.

След като близо двайсет минути описа станалото през последните дни, подаде листите на кварталния. Кварталният Кавалджиев го прочете внимателно, обърна листите и от другата страна, намуси се и като разкопча горното копче на униформата, хвърли жалбата на бюрото.

– Нищо не можем да направим – отрони бавно той и се облегна на стола.

– Как така да не можете да направите? Аз съм свидетел, елате да огледате, къщите са разбити и ограбени – изуми се Стоян Велев.

– Няма такова село – изгледа го полицаят и тежко положи лакти върху бюрото – Нали знаеш, селото е закрито... На какъв адрес да проверяваме, като такъв адрес “де юре” не съществува?

Потресен от неопровержимата логика на кварталния, Стоян Велев се прибра горе, във Върушници. Нямало такова село, гневеше се той.

Как да няма, като ей на, тук, на малкия площад, още стои сградата на кметството – вярно, килната на една страна, с опадала мазилка и изкъртени решетки на вратата. До нея бе богаташката къща на Иван Ставрев – сива, с фризове и колони, и с надпис на фасадата “И. С. 1932 г.”.

Как да го няма селото, като през една улица нагоре, по баира, все още издигаше камбанарията си старата църква, обрасла с къпинак и червен глог, в нея бяха кръстени поколения наред и бяха опети в последния им път също поколения наред.

Как да няма такова село, като аз, Стоян Велев, внук на Стоян Велев, съм още тук, пред къщи, и ето, след като вкарам колата в двора, ще ви покажа какво мога, редеше мислите си той задъхано и гневно. После бързо изкачи стълбите към горния етаж.

В голямата гостна стая на втория етаж с прозорци, затулени с пожълтели вестници, той отвори тежката метална каса.

Измъкна ловната си гладкоцевна пушка и като разви намаслените парцали, огледа цевта, прищрака спусъка. Извади и кутийка с бренекета шестнайски и като заключи касата, слезе в кухнята.

Там отново провери пушката, зареди я и чак тогава излезе навън. Вечерта прихлупваше отсрещния баир, последните лъчи на слънцето прозираха през облаците и всичко бе някак нереално.

Също както някога, когато бе малък и отиде с родителите си на реката. Тогава майка му го накара да стъпи на един объл голям камък, но под него малкият Стоян видя свита на кълбо змия.

Той упорито се дърпаше и не искаше да стъпи на камъка, докато майка му се чудеше защо прави така. Той не й каза за змията, а сега му се струваше, че змия изобщо не е имало, че тя бе негова измислица.

Сега изпита същото чувство за нереалност – сякаш нищо в момента не бе истинско, макар да бе тук, до него, зримо и близко, плътно, грапаво, твърдо и топло.

Тази нощ колите закъсняха. Но някъде към полунощ ревът на моторите разкъса тъмнината, ударите на кирките по дървените порти на къщите отекваха като хрипливи викове.

Стоян Велев се измъкна тихо на двора, безшумно открехна портата, предварително бе смазал пантите и се притаи до обраслия с бръшлян дувар.

Тъмнината го прикриваше, но под светлината на единствената улична лампа успя да види тъмните фигури на неканените гости. Те размахваха кирки и брадви, докато блясъкът на изстрелите не ги заслепи.

Бренекето се сипеше като метеорен дъжд. Той зареждаше бързо и стреля дотогава, докато колите не отпрашиха надолу, по пътя към градчето.

Следващите два дни никой не наруши тишината на Варушници. На третия ден Стоян Велев смени изгнилата дървена греда над портичката и приседна пред къщи. Бе изпотен и слънцето сушеше тениската му.

Гледаше баирите, покрити с изсъхнала трева, разбитият асфалт на пътя минаваше през моста и влизаше в гората, оттам пък се изкачваше на околния рид. На билото на този рид имаше широка наклонена поляна.

Там, през един септемврийски ден, бе излязъл с кучето Спас или още Рунтав гъз. Валеше и есенните печурки никнеха за минути по поляната, но щом Стоян се пресегнеше да откъсне някоя, кучето лягаше върху й и я мачкаше.

Въпреки това успя да набере цяла кошничка с ливадни печурки. Кога бе това? Не помнеше кога, но оттогава не бе виждал как растат гъбите след дъжд. Той пак въздъхна, очите му подириха голямата стара липа, изцяло пожълтяла.

Златният цвят на листата бе нереално светъл на фона на чисто синьото небе и всичко това бе също толкова нереално, колкото и закритото село Варушници.

Сепна го телефонен звън. Извади джиесема от джоба си – обаждаше се кварталния Кавалджиев, викаше го в участъка...

В малкия кабинет на полицая сякаш светлината не достигаше. Кавалджиев го посрещна прав, едрите му груби ръце посочиха стола пред бюрото, покрито с излъскан линолеум.

Вляво, върху работния плот, компютърът примигваше учестено, по-рано го нямаше, сигурно някой го бе дарил на полицията. До него принтерът примигваше.

– Има жалби срещу теб – каза му полицаят, като се пресегна и спря принтера – Стрелял си с пушка срещу хора...

Стоян Велев въздъхна и отпусна рамене. Понечи да стане, но кварталният го спря.

– Всъщност, и по тези жалби не можем да направим нищо. Няма таково село, няма такъв адрес. Така че си тръгвай по живо, по здраво... – продължи Кавалджиев.

Преди да потегли нагоре, към Варушници, Стоян се отби в близкия магазин и купи цяла торба с гранули. Кой знае, в старото училище може би пак щеше да намери малки лисичета, които да отхрани.

Мислеше да купи и още сачми, но прецени, че тези, които имаше, щяха да му стигнат.

Или пък да купи бренеке? То бе по-ефикасно. Ако успееше да опази къщите, може би тези, които закриват селата, щяха да разберат, че във Варушници през зимата живее някой. Макар и само един...

Докато изкачваше разбития път към селото, есенното слънце огря гората. Стоян Велев примигна заслепен.

Пресегна се и сложи тъмните очила.

А не беше ли време да продаде стария “Форд”, и да си купи нещо като “Лада Нива” или нещо “четири по четири”?

Щеше да му трябва за през зимата...