Слава и звезди

– Защо те изпратиха с мен?

– За да мога да си напиша статията като хората.

Стилиян Крумов – журналист, 39 години. Ангел Илиянов – фотограф, 23 години. Седят в кола. Потят се нетърпимо. Заради топлото време, бяха усилили климатика, но той нямаше да ги спаси от жегата. В лявата ръка на журналиста потрепваше бинокъл, в дясната държеше химикалка и розовото си тефтерче. Фотографът пък нетърпеливо галеше камерата си. Очите им бяха фокусирани в изхода на петзвездния хотел „Педро“. Голямата новина щеше да се появи всеки момент. Нямаха право на миг невнимание, иначе цялото това висене с часове в колата щеше да отиде по дяволите.

– Да, но нали ще получиш снимката.

– Е, и?

– Заради нея ще имаш статията, така че не разбирам смисъла на присъствието ти.

Журналистът изпуфтя.

– Драги, ако една статия се пишеше само от снимката, всеки щеше да е Синди Адамс. Не, аз трябва да ги видя тия нещастници. Да видя как ходят, как се гледат – за какво ще съм донесъл бинокъла, а? Пък и даже ходих на специален курс, за да мога да им чета по устните какви ги дрънкат.

– Разбрах, Боб Удуърд, взел си се много на сериозно с тая работа.

Всъщност, какъв беше случаят? Една светска двойка била забелязана в хотел „Педро“. Едва ли имаше нещо пикантно. Разковничето обаче се криеше в това – Стилиян Крумов бе получил обаждане от свой стар съученик, който работи в хотела като рецепционист. На журналиста му било съобщено, че престоя на влюбените минавал бурно – в лошия смисъл на думата. Чувало се чупене на чаши от стаята, постоянни среднощни крясъци, камериерките не били допускани... Скоро двойката си заминавала, затова трябвало да се действа бързо. Скандалът, който Стилиян усети още по гласа на приятеля си, веднага провокира журналиста да съобщи на редактора: „Имаме новина!“.Уви, за да се стигне до статия трябваха снимки. Това предизвика появата на досаден фотограф-новобранец.

– Подигравай се колкото щеш. И клюкарските вестници се купуват. В нашия случай, ние сме по-купувани от някои новинарски, където даже се пишат истини. Причината за това, драги е, че на никого не му пука за истината. Хората просто искат да говорят за нечии чужди проблеми и като им омръзнат героите, карат нас, репортерите, да измисляме нови.

– Именно. Какво като ги изпуснем тия? Още утре ще киснем из други места да търсим някакви еднодневки. – на Ангел нито му се занимаваше със следенето на звездната двойка, нито пък компанията му беше приятна. Ех, ако го нямаше този стимул, наречен пари. За момент, фотографът се отнесе в един свой въображаем свят. Там, той не се тормозеше с притеснения как ще си плати наема, кога щеше да намери време за половинката си, дали ще получи заслужена почивка от шефа... Напротив – бе свободен да се наслаждава на живота си. Щеше да танцува, да се смее, да празнува, да цени всичко около себе си, да превзема нощта, да съзерцава облаците, докато в неговите прегръдки бе любимата му, да бъде главния герой в любимия си филм. Списъкът с бленувани мисли щеше да продължи, но Стилиян го върна в реалността:

– Какво се умълчави? А тъкмо потръгна разговора.

– Извинявай, нещо се отплеснах. Какво казваше?

– Че тия двамата наистина не са толкова важни, колкото си мислят. Това, че днес греят не значи нищо. Ако прегледаш някое наш брой отпреди година, няма да можеш да си спомниш каквото и да е било за тогавашните известни.

– Не мога да разбера какво ти харесва да си журналист на жълтини.

– Всеки тръгва отнякъде. – по лицето на Стилиян се изписа усмивка, ала гласът му подсказваше колко бе фалшива и болезнена.

– Значи ти искаш да пишеш сериозните материали някой ден?

– За какво ми е? Много отдавна се примирих със съдбата си. Пък и в момента съм на върха в този бизнес. Някак си излъгах хората, че статиите ми са истина.

– Не осъзнаваш ли как съсипваш живота на звездите, за които пишеш?

– Звезди? Звезди има само на небето, драги! Пък и какво се правиш на невинен? Ти си в тази кола с мен като съучастник. Следователно делим вината за провалянето на живота на ония. Ако питаш мен, те сами са си го провалили. Щом искат да имат тайни, за какво им е да добиват популярност?

Фотографът не бе сигурен как да оспори твърдението на събеседника си. От една страна, момчето осъзнаваше как в думите на журналиста нямаше лъжа. Те бяха просто искрено мнение, изградено от годините опит в шоубизнеса. От друга обаче, тези виждания звучаха грозно, прокарваха тръпки по цялото тяло на Ангел Илиянов, защото той знаеше, че това, което щеше да снима нямаше да е Изкуство. Нямаше нищо общо с наученото от него в университета. Нямаше да е хващане на един момент, който да омагьоса зрителя. Нямаше да предизвиква емоции. Щеше да бъде нискокачествена снимка, служеща уж за доказателство на една скандална първа страница, която да бъде купувана от жадното за омраза общество.

– Прав си. – разочаровано отвърна Ангел.

– Недей да изпитваш вина. В противен случай, никога няма да постигнеш нищо.

Ангел се замисли за момент:“Нима това е животът? Държим се като хищници. Състезаваме се кой ще нарани повече хора. Така ли човек се изкачва по пирамидата на успеха? В крайна сметка, може да сме най-добре развитите умствено и всякак си, но си оставаме животни. И се отнасяме един с друг като такива. Още по-лошо – очевидно разбираме това, но вместо да ни е срам от действията ни, ние продължаваме безгрижно напред... Към следващата си жертва и цел.“.

– Сети се за хората, които щом прочетат тази история за тия двамата, ще забравят за отвратителното си ежедневие. Ето така ще сме помогнали на народа!

– Да, ама ще сме прецакали двойката...

– Съвсем не. Тепърва ще става интересно. Те ще ходят по интервюта да се обясняват, да заблуждават публиката и себе си, че всичко е наред. Това води само до още материал, още материал и още материал за нас. Бизнесът с жълтини е безкраен, драги. Още отсега ти предлагам – ако имаш някакви мечти, свързани с изграждане на име в тази сфера, само ми кажи и ще те запозная със страшни личности, които да те направят дъвка за устата на обществото.

В колата кръжеше муха. Жуженето й допълнително изнервяше фотографа и журналиста. Особено когато мухата кацаше за малко срещу тях, те се проваляха да я убият, а тя отвръщаше с летене около ризите, впити в потните им тела.

– Нямам такива намерения.

– Да ти кажа честно и по-добре. Като те гледам, дори и да добиеш популярност, ще ти променят външния вид, начина ти на мислене. Всички обещания, които си давал пред себе си, ще бъдат нарушени. Но най-тъжно ми става, щом видя част от новоизгряващите в шоубизнеса момичета. Понякога твърде много си личи на какво се дължи славата им.

Ангел не искаше да продължава да разговаря със Стилиян относно тези теми. На момчето не му беше мястото в тази кола. Май и работата не му прилягаше. Въобще, здравата се бе прецакал. Нямаше да получи нищо от това, което иска. Защо изобщо бе решил да се занимава с фотография? В момента всъщност не правеше това, за което беше прекарал толкова нещастни години в университета. Всеки друг кадърен човек можеше да е на негово място сега. Ангел беше пребит от живота. Ето, по-точно, как се бе озовал в тази трагична ситуация:

Първо бе оставен да се напие с носталгия от юношеските си години. Ах, колко хубаво! След което Ангел бе потормозен за малко от несполуки. Жалко, ама утре е нов ден – може да изгрее слънце! Не, той получи нова атака. Беше пребит толкова лошо, че сега, където и да отиде, се срамуваше от себе си. Толкова се срамуваше, че не се поглеждаше в огледалото. Не защото не го интересуваше как изглежда, просто не харесваше това, което вижда. Сигурно събеседника му не мисли така. Пф, Стилиян е зает да драска с химикалка в розовото си тефтерче на език, който само той си разбираше. Колко хубаво му бе на журналиста! И той си имаше скапан живот, ама не изпитваше никакви угризения от действията си в миналото!

Внезапно на Ангел му се догади. Твърде много мрачни разсъждения за днес. Нуждаеше се от нещо положително.

– Най-тъжното знаеш ли кое е? – очевидно Стилиян бе в настроение да продължи да споделя вижданията си, а това трудно би могло да успокои бурята, вилнееща из главата на Ангел – Че хората изневеряват на себе си. Толкова са алчни, че не биха го сторили на половинките си, напротив – искат да предат всичко, което имат. Мислят си: „Така ставам нов човек. Пораствам.“ Пълни глупости! Обаче най-дразнещото е, че те го знаят, обаче не им пука. Вътрешно в себе си осъзнават какви глупости вършат, но продължават уверено да газят в собствените си лайна, преди накрая да потънат и да се задушат.

Фотографът реши да не допълва речта на журналиста. Вместо това, смени темата.

– Ох, защо се бавят толкова?

– Ясно, не ти е приятно да слушаш какви змии и гущери излизат от устата ми. – последва подхилкване от Стилиян – Ала признай си, все някой трябва да има смелост да изразява мнението си. Иначе светът ще бъде прекалено мълчалив. Както и да е. Очевидно в момента проверяват дали районът е чист. – след като видя неразбиращия поглед на момчето, мъжът продължи – Да не би да си мислиш, че ние сме единствените тук. Моят „верен“ приятел е звънял поне на още десет вестника да кръжат като лешояди наоколо. От всяка една редакция сигурно са му обещали щедро възнаграждение, задето им се е доверил да сподели тази новина. Що се отнася до нашите герои, те са на рецепцията, убеден съм. Получават уверение от персонала как никой не ги е снимал, нито пък „почивката“ им е станала публично достояние.

– Какво лицемерие само!

– Ще ти прави впечатление само в началото. След години опит, по един или друг начин сам ще се досетиш, че не бива да имаш доверие на никого.

– Като те слушам и се изумявам как все още можеш да се усмихваш. Всички тези мисли... Не те ли натъжават?

– Всички знаем колко нередности се случват, какво двуличие витае из въздуха, ама отдавна свикнахме да не правим нищо по въпроса.

– Може ли изобщо да се направи нещо по въпроса?

– Ако не си мълчиш, имаш по-голям шанс. И все пак, не забравяй, че си говориш с човек, който се изхранва от клюки. – Стилиян се засмя силно – Не ме гледай все едно съм някаква месия!

В този момент от вратата на хотела излезе двойката.

– Давай, давай, давай! – заповяда журналистът.

Няколко светкавични щракания по-бързо, Стилиян огледа всяка една снимка. Доволно извика:

– Карай бързо към редакцията!